Предколедно във Вечния град

Предколедно във Вечния град.

Полетът лек, сутрешен съботен Рим посреща дружелюбно, слънчево и без трафик, с разговорлив и весел шофьор, който задава дежурните въпроси "Откъде сте, за първи път ли? Ааа, бравва!" Когато изпитва доколко познаваме основните забележителности, задава въпрос с повишена трудност: "А знаете ли къде е живяла майката на Наполеон?" Блокаж и капитулация. "Под ей тази кула зад зеления балкон." - сочи внушителна сграда.

След като сме обсъдили недобрите времена - международното положение и кризата в Италия, пуска някоя и друга смешка и сме в хотела. Рано е, затова оставяме багажа и се гмурваме в безлюдния град.

На първи поглед - всичко е познато. На втори - недотам. Учудващо празни улици. Няма ги хилядите мотопеди, намират се места за паркиране на маломерните автомобили, необичайно тихо.

Първи признаци на живот - Спениш степс. Рехава бройка туристи и снажни мъже в униформа. Жандармеристи и карабиниери в изобилие, навсякъде.

Истинското начало на тазгодишния Рим обаче е с първото еспресо, в компанията на яркото слънце и свирукащия си младеж, който доставя свежи продукти в заведението.

Разходката по криволичещите прелести показва, че римляни не си падат по пищната коледна украса. Всичко е скромно, умерено и стилно.

Една витрина особено привлича. Магазин за кожени изделия. Отдавна съм решила, че ще зарадвам ценен човек с нещо хубаво и влизам.

Вътре групичка шумни гърци си избират чанти. Продавачът, на средна възраст, с много спокойствие ги обгрижва и изпраща. Идва и нашето време. След дълго колебание се спирам на подходящия подарък и моля за красива опаковка. Човекът е отзивчив, професионалист. Пита откъде сме. Опаковал е покупката и е време за плащане. Цената значително пада. В дует изненадано питаме защо. "ЗАЩОТО НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВЯ КАКВО НАПРАВИ ВАШИЯ НАРОД ЗА МОЯ ПРЕДИ СЕДЕМДЕСЕТ ГОДИНИ!" "Вие евреин ли сте?" "Да." И се интересува живо знаем ли какво има предвид. "Разбира се, че знаем". "Само вие от целия свят ни помогнахте!" - натъртва той. Наистина онемявам. Никога досега не съм чувала подобни думи. Уголемените от очилата очи са дваж по-изразителни и живи, когато безмълвно показват истински респект. Не зная какво да кажа освен неколкократно да благодаря за жеста.

Човекът преминава към днешно време. Загрижен. Споделя тревогите си. 

Разделяме се с пожелания за хубава Коледа.

Емма и той

Декември е.

Грейнаха светлинки, звъннаха тук-таме звънчета, „Хо-хо-хо” затормози ухото, изкуствените елхи превзеха витрините, народът защъка като муха без глава. Сезонът на филмовите бози начева. Напудрената романтиката бавно и сигурно настъпва, хората ще стават по-добри. Уж. Абе, предколедно...

А в моята нежна природа се прокрадват тъмни чувства, полазва емоция, загърбена в далечна младост, съмнение някакво, несигурност, притеснение. В главата заработват ръждясали чаркове и бавно, но сигурно мислите са превзети от мнителност и необичаен дисбаланс за улегналата ми инак натура. И ако верните приятели са в тревога вече какво се случва, да си кажа право – нехубаво се случва.

Мъжът ми залита. По руса една, млада, пищна. И хубава, не мога си изкривя душата. А нахална. Всеки ден го занимава със себе си. В бързината май пропуснах да кажа, че е певица. Италианка. Информира клетия човек за заниманията си. Сутрин му пожелава с най-ниския алт и сънено-сластно „Бонджорно!”. И отпийва кафе. Това занимание се случва в чат на живо. Споделен и с други, разбира се, но ние си го възприемаме някак лично. Малко ли ни е пяла лятото.

От седмица не минава ден без да обсъдим какво е правила днес Емма. Емма глади, Емма шофира, Емма е с приятелки, Емма дава автографи на щастливци, Емма позира за фотосесия, подписва дискове. Емма, Емма, Емма...

Днес Емма тръгна на турне. Ама докато разберем... Това италианско хахо застанало с телефона току до носа си и излъчва на живо. И не можеш схвана къде е.

„Тая твоята, - викам - върви и говори”. „Не, - казва - клати се!”. Вглеждам се и вярно било. Пристъпва от крак на крак, показва без притеснение всички кусури на негримираното си, но сладко личице, бръщолеви скорострелно с басовия глас. В това време фенът превежда: „На самолета се качва. За Падуа, оттам Бреша и нататък.” „Не може да смига, гледай я!” Виждам, че онова с огромните очи се блещори, прави опит да смигне с едното око, пък затваря и двете. После се опулва и ги завърта,  а моят й се хилоти насреща синеоко, като че ли се виждат.

Връзката прекъсва, а усмивката не пада от лицето му. Дълго.

И пълзи и се вмъква отново онова „чудовище зеленооко”. Коя съм аз да противореча на класика?! Само ролите сменени.

До Милано и назад

Късен следобед в средата на март. Телефонът звъни. Непознат номер.

Любезен обигран женски глас ме поздравява на фамилия, представя се за служител на голяма банка и започва: „Г-жо, Вие печелите пътуване до Милано и билет за четвъртфинала на Шампионска лига „Милан – Барселона”. Трябва ни Вашият бърз отговор, за да подготвим документите. Пътувате след три дни.” Първата ми мисъл е, че насреща ми е телефонна измамница, обаче позитивизмът у мен нашепва друго. А ако е истина? Питам колко време имам за решение и мога ли да подаря билета на друг, защото мен мачът не ме вълнува. Ще се чуем след малко.

Трескаво набирам Людмил и доколкото мога стегнато обяснявам ситуацията. „Колко ти поискаха?” – Тома Неверни. „Абе, нищо!” Да не изпадам в детайлите на диалога – казано вкратце на никого не му се верва тая работа. И все пак аз съм с няколко идеи по-привлечена от мисълта, че може и да има такова нещо като да ти кацне птичето на рамото. Връщам обаждане към любезницата и пояснявам, че принципно съм „за”, обаче ако си преотстъпя наградата на човек, дето по ще я оцени. Правим някакви договорки и в крайна сметка излиза тая – след три дена имаме среща на Софийското летище.

Изпадам в еуфория, прозвънявам сума и телефони – как да не се изфукам. Каква изненада в навечерието на рождения ми ден /пък и подарък нямам още, ако ме разбирате! А аз подаръците ги обичам!/

„Докато не се кача на самолета – не вярвам!” – отсича песимистът в семейството.

За срещата сме точни. Край приятен мъж с бадж на банката се суетят още четирима. Получаваме поименни билети за мача и някоя рекламна дрънкулка.

И сме в самолета. Тома, който страда от страх от летене, е вече с изпотени длани и го е обзел обичайният му за този момент неадекватен смях и безсмислен брътвеж. Въпреки нервите, прави комплимент, че тоя път аз съм била права.

Милано. В буса, откарващ неуверената все още групичка към хотела, симпатичните ни сънародници плахо някак: „Докато не се качих в самолета, не вярвах!” – този е зъболекар от Бургас. „Жената пита колко са ми искали.” – софиянец. Всички се засмиваме и преградата пада. Хората са готини и болни фенове. Знаят, че са щастливци.

Прекрасен хотел в центъра. Разходка, любимият сладолед от шам-фъстък, а градът се променя с минути. Тълпи весели фенове от разни възрасти превземат улиците.

Моята вечер преминава в хотелската стая пред телевизора. Успях да изгледам първото полувреме, за повече сили не останаха. Нямам спомен кога и как се е прибрал другарят ми.

На сутринта възбудената петчленка продължава с анализа на снощното събитие. Голове, за съжаление, нямало, но пък атмосферата била изключителна. Личи им.

Уговаряме среща пред черквата с „Тайната вечеря”. Зъболекарят е готин тип - успял е да намери билети и за там. Сбъднато чудо. Програмата е преизпълнена!

И сега плантата /по изказа на непознат осмокласник/:

Това не е текст за футбол, нито за пътуване. А леко намигване към всеки, който не вярва, че хубавото се случва.

P.S. Днес получих SMS от банката със съдържание, че мога да спечеля билети за финала на Шампионска лига. Мисля да участвам.

Последен ден

Последен ден. Утре предстои досадният преход към дома. Но сега не мисля за това.

Още преди дни Лаура пита имаме ли нещо против да изкараме деня заедно. Сред природата. Нямаме.

Четвъртък, 20 август. Лаура си е взела почивен ден, за да ходим на излет в Пратоманьо – близката планина, която се вижда от къщата.

Слагаме удобните обувки, накачулваме се по колите со все дечурлига, барабар с кучето. Пътят не е дълъг, но само половината е по асфалт. Катерим по планината, въртим по завоите, вдигаме чакълена пушилка. След час сме под билото. Големият паркинг е пълен, въпреки делника.

Внушителна каменна хижа насред дъбово-буковата гора. На големи черно-бели снимки отпреди сто години местни мустаклии и мургавелки позират пред Кроче дел Пратоманьо, тъкмо поставен. Това е и крайната цел на скромната ни групичка - огромният метален кръст, издигнат от хората, който се вижда от всяка точка на просторната долина.

Преди това обаче Лаура е резервирала една от трийсетината маси от гигантски стволове около хижата. Небрежаги, изтегнати в шезлонзи се радват на хладината под шарената сянка. Търчат весели псета, наш Отто е неудържим.

Обядът се бави почти, колкото в соц. кръчма. Причината е неочаквано голямото количество гости. Нашата приятелка се е поизнервила и прави скорострелни забележки на девойчето с престилката, чиято глава пуши. Въпреки че гладът настъпва с бързо темпо /под влияние на съдържимото в чиниите на късметлиите от съседните маси/, забавянето на храната не е зле, тъй като компанията си прекарва добре. Младите, чиято раздяла предстои, се закачат една идея по-смело, отколкото бе доскоро. Ние, зрелите, разтягаме небрежни локуми за това и онова, но и през думите се усеща, че на никого не му се ще почивката ни да свърши. Аз още се колебая дали да се замъкна до Кръста. Няколкокилометров преход по просторни поляни или почивка под сенките в собствената си компания – ей тоз въпрос занимава мързеливата ми природа.

Алберто промърморва, че вече сме изкарали в очакване една средностатистическа италианска сватба. Коментарът му в стил „изложихме се пред чужденците” посреща момичето с пълните с вкусотии на жар чинии. Хапка, пийка, сладолед и напред!

Оставяме колите под сенките на последните дървета. Оттук нататък са само жълтите треви и нанагорнището към билото. Подкрепена от обяда, а и най-вече от мисълта, че ще съжалявам, ако се откажа от предстоящата разходка, поемам към върха.

Не след много стигаме билото. Като чадо на морето природата планинска ми е чужда и й се дивя и радвам. Няма нищо страховито. Отляво и отдясно красиви гледки – нежно заоблени масленозелени хълмове, разнообразени с просторите на охрени пасища. Скоро срещаме и местните обитатели – стадо кротки бели крави. Свикнали с хората, почти не ни отразяват. За нас е вълнуващо да докоснем животните. Запечатваме спомена в снимки.

Кръстът вече се вижда и с неподозирана бързина достигаме до крайната ни цел. Причина за това е щуравият Отто, задаващ темпото. Не съм предполагала какви ресурси вади тялото ми.

Време за заслужена почивка под синьото небе. Да описвам какво се разкрива от най-високото на планината, е излишно. Красота!

Тайфицата тийнове се отделя в близост до ръба на една скала и наблюдава, хилотейки се, долината със селцата и градчетата. С бинокъла на Алби аз пък търся нашата къща и се надявам да запомня детайлите под различен от обичайния ъгъл. Без да усетя Лаура ми нащракала фотосесия, която ми подарява вечерта на другия ден /това е причината да си поплача в самотния Загреб/.

Прибираме се по тъмно. Чака ни багажът.

Ristorante La Cantinella

Има едно местенце в околностите на Лоро, което задължително посещаваме всяка година поне веднъж. La Cantinella. Ристоранте.

За мен храненето не е ритуал, нито върховно преживяване. Да се храня е нещо в реда на нещата. В главата ми не зазвучават симфонии, нито имам желание да пиша оди за манджи. Затова, когато Лаура ни препоръча да отидем там, реших, че е добър начин да разнообразим вечерите. Пък и анонс, направен по нейния си начин, няма как да не заинтригува. „Собственичката е бивше гадже на най-добрия Албертов приятел. Готвач е мъжа й, неаполитанец.” В малко думи - много инфо. Стара любов, пришълец от юга. А-ха!

Вечер от седмицата. Отиваме небрежни. Скромна табелка на междуселския път указва чакълено друмче, което води през подредени лозови масиви насред природата. Каменни стъпала качват към теракотена тераса, от която се разкрива пасторална гледка. Слънцето се кани да си ходи и окъпва лозички и тревички в златисто. Докато се полюбувам на неподозираната прелест, собственичката ни посреща с усмивка и подадена ръка. Пита дали имаме резервация. Ами, не. Късметлии сме, защото тъкмо една отпаднала и ни настаняват. Не че виждам някого, освен вглъбена в себе си двойка.

Приглушено звучи мелодичен джаз. Обстановката е изискано скромна, а не очакваната от мен атмосфера на селска гостилничка. Каменни стени на вилата, снежни колосани покривки, красиви прибори и посуда, зелени растения в огромни делви, небрежно метнати бели покривала срещу насекомите върху лампите, чист въздух.

Пристига артистичен младеж с добър английски с френски акцент и ни предлага за „Добре дошли” чашка бяло вино в засукани чашки. Оставя менюта. Изборът не е огромен, но пък е нестандартен. Няма пица, нито лазаня. От традиционните неща има ньоки и равиоли в компанията на неизвестни ми зеленчуци и подправки. Момъкът прелива от любезност, без да е лигав. Помага и обяснява. Дава съвети, без да настоява.

Междувременно заведението се пълни. Става ми една идея некомфортно, защото хората са уж небрежни, а всъщност доста изискани. Само ние сме туристи и ни личи. /Следващия път си знаех и облякох единственото „по-така”./

Носят някакви миниатюрни домашни хлебчета-бебчета от разнообразни брашна и семена. Вкусотия. Към тях мини солени еклерчета с бучица овкусено масълце. Пак от тяхното.

Предястията пристигат и всеки любопитно гледа в чуждата чиния. „Май и този път се прецаках!” – вътрешният ми глас. Аз ще сърбам изискано аранжирано суфле, докато Людмил е заложил на традиционното – „Специалитетът”. Десет разнообразни залъчета, родени от фантазията на неаполитанския майстор. Сервитьорът разяснява, че се хапва отляво надясно, тъй като имало логика в подредбата и трябвало да надградим вкусовете. Както установих и аз по-късно, имало смисъл. Децата гледат с вързани на фльонга погледи. Те, гламавите, решиха да пропуснат помпозностите в началото и заложиха на сигурно – стекчета и агнешки ребърца за основно.

Тъй като никой и заникъде не бърза, поизчакаха си чакането. С настъпването на вечерта съдържимото в чиниите по околните маси придобива все по-загадъчен вид. Моите наследници, като невидели от дни викингски войни храна, нападат блюдата.

Десертите са феномен. Човекът зад матовото стъкло е маг – постигнал е  перфектната комбинация от изящност във външност и вкус.

Сметката идва. Вечерта на чудесата. Моят голям син, известен пестеливец, бърка в джоба и оставя бакшиш. Пет евро, моля ви се! И обслужването му харесало. Кога пък е обръщал внимание на това?! Значи не ми се струва, определено има нещо магично в атмосферата. Това е специално място за специални хора. Подхвърлям, че щом толкова му е харесало, тука ще го женим. Той многозначително замълчава. А като стана дума за сватба, защо никой не пита как върви годежът.

И това ми било приятели!

Вили, аз, Елена

Вили, аз, Елена. Що е то?

Върволичка от жадни за красиво живеене. Има ли още в клуба? Кого ще тупнем в списъка?

Цветенцето започва деня ми с пожелание да ми е „тосканско”, а в бонус дарява най-новата песен на любим изпълнител. Знам я нея – чака си „дозата Тоскана”, за да зареди в келявото време. И затова провокира. Ама и моята батерията се поизтощи напоследък, та само с песен няма да стане.

Затова разчитам на друга френдка, Елена. И тя е от същата порода – търсеща и емоционална. Ей сега щастливката е във Флоренция!

И като едно вампирче очаквам да почерпя от нейните емоции.

Елена е отговорно момиче и докладва в движение – показва есенната красавица. Е, поокъпана е от дъжд, помръкнала. Няма го познатото слънце. Не озарява каменните хубости и не завира лъчи из тесните и закривени улици. Да те жулне по носа и да скриеш очи зад очила.

Няма ги тълпите туристи. Тая особена разновидност човеци - с въртящите се във всички страни глави. Тези, дето щракат с апарати всичко, що видят, а напоследък предимно себе си. Липсата им разкрива обаянието на мокрите улици с гигантските павета. Това лято се насладих на кафе току пред Катедралата, а на метри работници грижливо номерираха всеки изваден заради ремонт камък, та да го наредят на мястото му, когато приключат. Малка обработена канара – с дебелина поне трийсетина сантиметра. И пак ще лежи, където е бил векове.

Чадърите са опънати не от гидовете, кътащи като квачки подопечните си, а от малцината честити, които съдбата е довела.

Мярва се хванат в крачка елегантен флорентинец – не можеш го сбърка сред небрежните пришълци.

Не виждам реката, но си я представям – сиво-зеленикава и мъкнеща тоскански клонаци.

И най-хубавото! Насред съвършенството - спонтанно усмихнати български лица. Вдъхновяващо. И красиво. И сега, докато пиша, Елена върви към отдавна уговорена среща. Късметлийката отива при Давид!

И неусетно, въпреки мрачното, влажното и мърлявото днес, песента на Вили и снимките на Ели сбъдват пожеланието и хубавото стана. Пак съм там.

И отново да си кажа. Да съпреживееш с другиго – на туй му викам аз живот!

Нощта с Персеидите

12 срещу 13 август. 2015. Нощта на Персеидите.

Къщата се е умълчала, все пак е след дванайсет.
Седим си двама с Люси под небето и кривим глави нагоре. Седнали сме на райската пейка на ръба между това и онова. Долу е блестящото нощно Лоро, горе – вечността. Отдолу нагоре се е заформил някакъв чуден ветрец, който носи успокоение и разхлада след жежкия ден.

Вратът вече боли от неудобната позиция. Затова се свличам в скута на Людмил и си гледам небето по мързеливия начин. Досега не съм виждала падаща звезда и съм се нахъсала тази нощ да наваксам. Поприготвила съм си в аванс някое и друго съкровено желанийце.

Мислех, че звездопадът е като на филм – минава си метеорчето, аз си намислям там, каквото искам, има време и за радостно възклицание. Да, ама не!
Повече от половин час очите са вперени в безкрайната тъмнота със сияйните точици, а не съм убедена, че това, което май се случва е това, което трябва да е. За време, по-кратко от миг, като че ли проблясва светлинка и май оставя диря. А дали не ми се струва? Време за желание няма – не мога да реагирам на тази извънмерна скорост. „Видя ли я?” – Людмил. Значи не ми се е сторило. Следващата ще я уловя и ще си изврънкам пощявката!

„А това такова ли беше?” – пак не съм сигурна. „Да.” Разбирам, че Персеидите са свенливи бързачки, които няма да ми се дадат лесно. Затова си преговарям наум мечтите между две проблясвания. Надявам се, докато мисълта ми е още съсредоточена върху копнежа, някоя звездица да премине и да има синхрон помежду ни.

Женската ми природа, разбира се, мрънка и недоволства и срещу характера на вселената – някак по-различно си представях звездопада. А въплъщението на интелигентността до мен, както винаги, внася баланс и хармония. Обяснява ми нАучно що е то Персеида, отде иде и къде отива. Под въздействие на мощния интелект и перфектността на красивата нощ чувствам омиротворение и вече не ми е толкова до падащите звезди с принадените към тях желания.
И точно тогава минава една – доста по-ярка от досегашните. И разбирам, сред хладината и прелестта на ярката нощ, че щастието е тук и сега, до мен и с мен. Че всичко, което искам, го притежавам. Че наистина нищо повече не ми е нужно. И благодаря на Персеидите затова.

Един от любимите ми писатели, в една от любимите ми книги, описва какво се случва, според него, в последния ни миг. Целият ни живот, казва той, преминава като на кинолента пред очите. Ей тъй, концентриран в миг, целият! И следва върховното помъдряване. Пак в същия този миг.

И сега, когато искам да преживея отново това лято в една секунда или по-кратко дори, без колебание пред очите ми се появява съвършенството на нощта с Персеидите.

Мисията

Това лято ми бе белязано от Мисията. Не шедьовъра с Де Ниро и Джеръми Айрънс. Имах моя си кауза. Или поръчение, така да кажа.

Чувствам се предопределена да спомогна за укрепване на българо-италианската дружба. Ненавиждам клишетата, но понякога са най-подходящи за употреба. В случая проработва формулата „за какво са приятелите ...”.

Малко предистория ще внесе яснота /нещо не ми върви разказа – така става, когато се вълнувам повече!/.

Моя приятелка, под влияние на някои от историите ми, желае да влезе активно в тях – да завърже другарство с един от героите. Провокирана от разказите, тя елегантно през шега споделя, че проявява интерес към Алесандро – онзи образ с опасните чепици. Свободен ли бил още, симпатичен ли и други подмятанки, ама „не на сериозно!”. „Абе дай да пробваме!” – проговаря в мен старата сватовница.

Подхождам отговорно към задачата и още на втората сутрин от пристигането запознавам Лаура с Мисията.

Аз си хваля нащо – мила, чаровна, усмихната, с чувство за хумор, общителна, интелигентна , начетена и все в таз посока. Давам всичко от душа. Нямало нужда. Насреща проблясват игриво кафявите очи и разбирам, че съм заложила на точния човек. Старата кримка се ухилва дяволито и приема идеята присърце.

Вечерта заговорнически ме привиква и обяснява в детайли каква я е свършила. Без да губи време, като печено момиче, Лаура вече е провела разговор с лицето по същество. Изложила му позитивните страни на нашето момиче, принадила и от себе си туй-онуй.

И след всичката женска канонада: „Богата ли е?”

Изстрел от упор! У! А! Неее! Дей, гиди, меркантил! Провал! Не уцелихме човека. На нас такова не ни трябва!

Затворих преждевременно фирмата „Годявка и венчило”. Засега.

P.S. Този текст е написан с изричното съгласие на героинята.

Залез в Паникале

Непростимо!

Това не е реклама на филма на Клинт Истууд, а най-точното определение за глупостта, която щях да сторя. За малко да се предам пред жегата и умората и да се откажа от по-нататъшно обикаляне. Спря ме това, че си знам душичката. По-късно неминуемо щях да съжалявам за пропуснатото.

Нещата ги добутахме дотам, че мързеливото ми същество се чувства като изгубен насред пустиня несретник, който провлачва стъпка след стъпка в пясъка с надеждата, че ей онова пък може и да не е мираж. Грях е да го помисля дори, защото нито съм в пустиня, нито съм сама. И без повече колебания, продължаваме да видим как слънцето ще потъне някъде след Паникале.

И за това място нищо не знам. Невежа, невежа, невежа!

Отмарям в колата на спуснати прозорци – горещият влажен въздух блъска лицето, но примижвайки се наслаждавам на гледката. Пътят следва извивките на приказното езеро Тразимено. Отиващото си слънце прави опит да дразни с хиляди огледалца. Движим напред и все нагоре. Като в оная гадна песен „и няма край, и няма край, нашир и длъж”. Непосветената в маршрута ми глава се чуди защо голямата вода остава зад нас. Нали хубостта на залеза уж е на брега!?

След сума километрични криволици сме покачени на висок хълм с чудна гледка към езерото и долината. В Паникале сме.

И пак същото. Красота! Теракотено-червено съвършенство. В детайл и в цялост. Има си всичко – крепостна стена, внушителна порта от незапомнени времена, чаровно пътче, водещо към сърцето, високи къщи с цвят на препечена глина, стара забележителна черква, дремещи дедета.

Централен площад с възголям и странен наклон, фонтан. Точно там няколко млади образа разполагат осветление, барабани, отварят куфари с техника, друг настройва китари. Докато моткаме от край до край, ще рече петдесетина метра, тия начеват мелодичен джаз. Мамма! 

Времето ни притиска – скоро слънцето ще изчезне. Мушваме из червеникавия лабиринт. Пак криво алено площадче, заключено между стройни къщи. Наблизо изискано ресторантче примамва, разпръсквайки аромати. Не успявам да хвърля укорителен поглед на ония, дето пренебрегват залеза с вилица в ръка.

Продължаваме бързо. По пътя една рижана върти надменно опашка. Още някой и друг метър и ... ето го!

Площадче от картичка – къщички с очертани камъни, фенерчета по фасадите, големи керамични саксии с подлудели мушката, шарени самотни столчета, чешмица с бронзов чучур. И аз. И Боби. И Люси. И Алберто. Със залеза.

Пред нас става чудо! Камъкът променя цвета си. От теракота преминава в крещящо весел оранж. И в жълто. Дори и вече белее. Но и хората сме се променили – няма я вече умората, всички сме качили без уговорка усмивки, гледаме се благо и мълчим. Наблюдаваме залязващото нещо в захлас.

Вече разбирам по-добре природата на Алберто. Цял ден сред тримата българи, той ни остави да се наговорим, без да обсеби ни веднъж разговора. Само понякога, деликатно показва място или детайл, който улисаните в приказки бърборани може и да изтървем. Този добър човек подари най-красивия и незабравим залез.

Отиваме към кошера на Миташки.

Беваня

Не съм първата, открила изначалната истина, че същинската наслада от живота е в споделянето!

Да поделиш преживяване с приятен человек. Може вербално – супер удоволствие! Обаче безспорната сладост е да си в хармония с някого от своята порода. Като онези небрежаги без сой, дето се надушват и тръгват заедно с вирнати опашки. Ей така я усещам и нея – Борислава. С вирнати глави след споделеното Спелло, продължаваме към срещата на пица с нейните момчета.

Първи пристига Алберто, мъжът до Боби. Спокоен, благ, обран и много симпатичен. Знае пет думи на български. Всеки ще се сети кои. Малко след това и Мартин. Двадесет и четири годишна енигма. Синеок красавец. По жестове и мимика, прическа и цялостно излъчване – стопроцентов чаровен италианец. По говор – ммм, трудно! Да кажем представител на някогашното аристократично Русе – изискано мек български. В добавка с италианска мелодика – сякаш не говори, а пее. Където интонацията по правило пада, при него се покачва, а ръцете в хармония помагат.  Май е повече италианец.

Обядваме заедно и се разделяме с Марти. В жежкия следобед сме четирима към Беваня.

Какво да кажа? Пак същото. Още едно скрито от масовия посетител имане. Истинско съкровище, което в нарушение на традицията не е покатерено нависоко, а е в долината – там, където се сливат две реки. Въпреки натискащата горещина, някой и друг рибар пробва въдица срещу сребристи бързаци.

По пустите улици се насочваме към градската сърцевина. Пак съм неподготвена за това, което ме очаква.

Централният площад. Ще достигнеш пределите му, ако хвърлиш камък от средата. Не хвърлям нищо, въпреки настъпващата бавно лудост. Обезводняването се е ускорило заради слънцето, което е в пика си. Практично-романтичният незнаен майстор е оставил за загазили типове като нас насред пиацата изящен неголям фонтан. Охлаждаме най-вече душите, защото телата се разкапват. Вече имам смелост да погледна край себе си. Окръжава ме истинско бижу. Само централното кафене и големият плакат за течащия музикален фестивал подсказват, че не сме в средновековието. Срещуположно са две от гордостите на Беваня – църкви от 12 век, съградени в различен стил.

Потъваме в хладината на първата. Като сценография от скъпа холивудска продукция за времена на рицарите. Обаче автентично. Скромната естетика действа неособено благо на духа – мрачно, пространството се бори да захапе от прокрадващата се през малките островърхи прозорци светлина. Няма украси – ни картини, ни пъстри стъклописи, няма завъртяни колонади, нито забележителен олтар. Само високи изчистени тавани. В подземието, много под нивото на града, сред аромат на мухъл, пипам камък. Оживяват нерадостни картини от жестоко време. Излизам.

Жегата удря подло. Отсреща е друго – тая черква носи истерична радост за окото. Много светлина, весели краски по изобилно дарените с фрески стени. В ниша, в скромен прозрачен ковчег, са мумифицирани телцата на две светици. И присъстващата смърт не може да развали позитивното на мястото. Черквата днес била по-скоро музей, отколкото действащ храм, казва приглушено възрастният уредник.

Назад към паркинга минаваме през друг прелестен площад. Странична уличка води до още една местна гордост – действащ театър от 13 век. Малък, само за няколко дузини зрители. Тука хората са имали душа!

Следобедът не носи хладина, а само горещ вятър. Компанията има да споделя още.

Спелло

Цикъл – Умбрия

Съученичката на Людмил и моя приятелка, Слънцето на Асизи или просто Боби, ни изненада с прекрасен подарък. Незабравим ден с нея и любимия й Алберто. Причината, за да не го споделя досега е, че бе изпъстрен с много преживявания и бе нужно време да се уталожат спомените. Невъзможно, а и нежелателно е да му се отдели едно само текстче. 

Срещаме се с Боби в слънчев и горещ умбрийски ден. Тя ни е изготвила амбициозна туристическа програма.

Начеваме със Спелло. Нищо не ми говори. Доверяваме се на Слънцето. Подминаваме отдалеко пробляскващото белокаменно Асизи. Пътят е еднообразен и равнинен, няма я привлекателната тосканска природа – тумбестите хълмчета, опнатите лозя, каменните къщя с кипарисови алеи. Преобладават поля с разхвърляни бали сено и видимо по-бедни домове. Но пък в колата е самото сладкодумие! В присъствие на Боби забравяш кой си и къде си. Тя заразява с позитивното си излъчване, въпреки недотам приятната тема. Кризата в Италия. И за мое съжаление, ситуацията не е никак обнадеждаваща.

В разговори за това и онова наближаваме хълмовете на малка планина – Субасио. Тя е приютила Спелло – каменна прекрасност. На пръв поглед градчето си има всичко от най-чаровното италианско и средновековно – крепост, каменни двери, високи камбанарии, кули, стари черкви с шарени фрески, тесни улички, красиви дървени входни врати, кокетно площадче, ароматстващи кафенета и ресторантчета, магазинчета с евтини /като никъде!/ сувенири, грънчарници и други прелести. На втори – взорът види много цветя. Ама много! Цветопади по балкончета и прозорци, малки и големи саксии по улици и дувари,  каскади от петунии, сакъзчета, обички и други красоти извират от всяко и невъзможно дори място.

Нямаше да разбера особената прелест на това място без Боби. Разказва за традиционния фестивал на Спелло. Ежегодно през юни цялото население участва в разкрасяването на градчето. Всеки собственик на къща е накичил имота си с купища цветя, а съседите съвместно участват в надпреварата за най-красиво украсена улица. Виждаме кокетни шаренки керамични плочки по някои улички - закачлива хвалба кога са спечелили състезанието. Но това съперничество е част от голямото събитие – ритуала по пренасяне на статуята на Мадоната през градеца. Километричният й път буквално е постлан с килим от цветя. Вечерта преди събитието градът не спи – мало и голямо участва в подготовката. Пресни чашелистчета от невъобразимо богата палитра са нарязани на малки парченца и застилат като жив килим улиците, по които ще мине процесията. А на по-големите пространства художниците рисуват с късчета от цветя грандиозни картини. Няма човек, способен с думи да предаде красотата на цветните платна, сътворени от всеотдайните спеловчани! Аз самата видях неописуемото в снимките на Боби. Вие задължителното си напишете „Спелло” в Гугъл и се полюбувайте!

Тук ми се привидя и забележителна реставраторска работилница. Всеки желаещ може да си влезе и кротко да погледа работата на младите феерични създания в изумителна сграда. Ако бях художник, бих дала част от живота си да творя в такова място. Напомня ми на баптистерията във Флоренция, заради осмоъгълната си форма. С високи, изрисувани в бледи нежни тонове тавани, ателието е приютило гигантски дървени старинни стелажи, пълни с книги от миналото. А между това са разположили маси и стативи троица исусоподобни младежи, вглъбени в работа по картони с традиционни сюжети. Помотаввам се небрежно и напускам.

Всичкото тук е прелест. Тъжното в Спелло е само едно. Няма никой – никакви туристи! Няма кой да му се порадва. Продължаваме към срещата с Алберто.

Сагрантино

Сагрантино. Кой не е чувал за него? Аз например.

Сагрантино е сорт грозде, растящо само по хълмовете на Монтефалко и никъде другаде. Истински уникат. Имало опити да го прихванат и по други географски ширини – неуспешно. Почвата от глина, варовик и пясък, в комбинация с горещото лято и студената зима правят виното наистина специално. Някои твърдят, че това било питието на етруските. Според други го донесли гърците, трети пък го представят като ритуално вино на францискански монаси. Плиний Стари обаче със сигурност го е споменал още през 1 век.

Лозичките раждат скъпоценния плод само между Монтефалко и Беванья. Вие, като интелигентни и грамотни читатели /този комплимент е само заради някой и друг „лайк” в повече/, сте наясно вече къде се развива действието. Изневерихме на Тоскана и сме в по-бедната й съседка, Умбрия. Същата прелест!

Та, денят минава в прекрасна екскурзия из умбрийските потайности. За финал преди финала /а той бе в кръчмата ала Миташки/ се насочваме към препоръчана от нашия приятел изба.

Да закичиш бутилчиците си със сорта „Сагрантино” не било хич проста работа. Заради разказа започвам все повече да очаквам с нетърпение срещата с виното. А това при уговорката, че не съм виноценителка, а редова консуматорка.

Вляво на шосето, без лиготии като романтични кипарисови пътчета, водещи към впечатляващи каменни постройки, е нашата цел. Нова средноголяма ненатрапчива сграда в оранжево. Паркингът е празен. Влизаме в единственото помещение за клиенти – малката дегустационна. На стилни дървени стелажи са разположени три-четири вида вина. Върху маса има няколко празни чаши, очакващи дегустаторите. Няма никого. Повъртяваме се малко и в тоз момент пристига лично собственикът на избата. Уникално деде! Невисок, нестроен, с крака на кавалерист, белокос, добре вчесан назад. С клечка за зъби в уста.

Разменяме дежурните любезности и по същество си казваме, че искаме да купим. Клечката мръдва. Усещам борещи се чувства. По лицето му  прочитам: „ще купят, хубаво, ама как като не са опитали?!”. Кани да дегустираме. Не можеш отказа на симпатичния кривокрачко. Налива. Но нали съм възгнуслива - съзирам отпечатъци от поне дузина устни и това ме отказва от каквато и да било виноопитвация. Сигурно и физиономия е имало. Клечката се поклаща. Със забързана крачка сеньорът грабва чашата, излива съдържанието и я измива. Отпивам. В горещия ден хич не ми е до това, но как да скърша хатъра на стария мъж. Истината е, че макар и от глътка, виното ми се понравя.

Решаваме да вземем малко повече от предвиденото. Клечката затанцува. Дядото хуква отзад да търси опаковки. Надникваме в хладината на сърцето на избата – чисто. Подредени огромни метални съдове. Забързан, собственикът пристига с картонени кутийки за покупките.

Зад стъклена преграда възрастният човек, броейки под нос, чука с отривисти движения по клавиатурата на касата. Клечката почти не мърда.

Изпраща ни сърдечно с поклащаща походка. Заедно с клечката.

Спасителят на плажа

Този не е тосканец, чист българин е, но ми е персонаж на сърце от три години. Спасителят на плажа.

Гларус – класик. Наближава шейсетте, почти строен, с естествен бронзов загар и червени шорти, с тениска в най-горещото. С коса, черна.

Вече е краят на сезона. Енергията му се е поизчерпала и цял предиобед лежи в шезлонга, съзерцавайки най-далечното на морето, някъде зад корабите. Големите разпенени вълни и последните подскачащи плажуващи не предизвикват никакво чувство. Буят е забит самотно в пясъка. Кахърен май.

А колко сутрини сме изкарали с приятелка зад поста му, слухтейки! Страхотно преживяване. Няма такъв сладкодумник!

Компетентен във всяка област, последната инстанция на истината! Назидава младото спасителче с тон, мимика и жест на оратор от древногръцка школа. Спорт, политика, общество, икономика – и проф. Вучков ще склони глава пред мощния интелект.

„Виж с’я, тоя нашия да бяга от тая Маша! Ще му провали кариерата! – пророкува още миналата година, докато намества хавлия. – Хубаво, ще те отрака, ама силичките ти отиват, бе брат! Бегай!”

Футбол и футболисти – любима тема. „Прости момчета! Не знай да са щади!” И развива цветисто и в детайли тезата за пропиления талант. „К...ва ли е, бегай!”

Пристигат  приятелчета-набори, наместват колелета в сянката на поста. Донесеният вестник задава незаобиколима тема. Политика. Вътрешна и външна. Корифей! С правилни политически виждания – десни и проатлантически. Визионер. Провижда световните проблеми и неправди в цялост и конкретика. Принципен и краен - „Ама и нашите едни мишки! Абе тропни по масата, бе ей!” Аудиторията го е зяпнала в устата. Почти не влиза в диалог.

Началото на лятото посвети на кризата в Гърция. Започва с макроикономически анализ и слиза на по-достъпно ниво. Прави аналогия с колегите от плажа. „Абе как ще им дават заплатите сутрин, бе! Тия си бият камшика и плажът – пуст. Сичката им работа такваз!”

Никога не говори за болести и илачи.

Емоционален винаги, той приглушава глас само, когато засегне деликатни теми. Дава компетентен съвет по тънката част на младото. Обектът е класика от моето детство – полякиня. Явно младежът вечерта ще е в компания на митична гърла. „Сега, първо. От Колхозния /пазар/ зимаш рибка, на скара! Варени картофки, не пържени. Накрая – розенци. Готова!” /Оттогава отворим ли розе – все той е пред мен./

Днес е сам и самотен. Нищо не провокира енергията му. Краят на лятото.

Денят в Попи

Не знам кое е по-доброто решение – да организираш прецизно издалеко всеки детайл от предстоящия път или да оставиш случайността да те запокити сред неизвестното. Има чар и в двете.

Денят в Попи бе от втория вид. Идея нямах какво е това място. Бяхме се нагласили да ходим към Бибиена, но туристическото гуру Лаура ни прати в друга посока. Имало защо. Нито погледнах, нито проучих – тръгнахме ей тъй, без очаквания.

Превалихме планината. Вече сме в безбрежна равнина, където по местна традиция, на всяко по-високо хълмче, е покатерено градче. Нашето Попи се забелязва отдалеко – средновековната крепост привлича погледа. Лесно намираме място за паркиране – в подножието на замъка, до забележителен мемориал, по повод кръвопролитни битки между италианци и австрийци отпреди 100 години. Злачно място, както би казал поетът. Треви, бръшлян и гъсти гигантски дървета.

Нагоре по чакълеста пътека, през портата на крепостта и сме в чертите на градчето – каменните настилки, тесните улици, красивите къщи с цветя по прозорците. Всичко си е в реда на редови тоскански градец. До площадчето пред големия вход на крепостта!

Тук посреща познато лице. Голям бронзов бюст на Данте. С него сме другари от години – взех си Западно-европейската литература в университета благодарение на неговия „Ад”. По-късно разбирам, че великият италианец е живял тук близо две години, след прогонването му от Флоренция. В Попи работил и по „Божествена комедия”. Започвам да гледам с по-други очи. И ми е криво, че почти няма посетители. От гида научавам, че прекрасната и удивително запазена крепост е построена през 12 век за граф Гуиди, чиято фамилия живяла векове по-рано из Тоскана. Данте описва в „Ад” битката за Тоскана между флорентинци и войните на Арецо току пред стените. Двадесет хиляди души! „Кървавият юни!”

Сега е спокойно. Само някой три-четиригодишен нашественик ще нахълта, изскубнат из майчините ръце.

Влезеш ли в замъка, попадаш в компютърна игра – голяма зала в средата, лабиринти от стълбища, каменни гербове и украси по стените, огромни дървени врати, много светлина. И малки вратички. В едната хлътвам, за да видя и нелицеприятната страна на живота тук - восъчна фигура на затворник показва прегрешилия срещу властника. Излизам бързо.

Кокоря се във фризове, надписи по стените - на латински и староиталиански, загадъчни символи, олющени ъгли, отронени парапети, каменни лъвове, чудни животни, плодове и цветя, звезди, кръстове, негърски глави.  Удивителните фрески по залите!

Най-забележителна е библиотеката! Най-голямата в Тоскана за ръкописи! За съжаление не може да се снима. По високите аристократични лавици, под дървените фрезовани тавани и пищни цветни фрески по високото, живеят пет хиляди ръкописа и двадесет и пет хиляди други единици. Аромат на стари книги – упойващо. Зад стъклена витрина насред помещението е изложено съкровище – първият препис на Данте от 14 век. По-натам и други копия, пак ръкописи. Следват и първите печатни издания – от 15 век, от 16 век. Зад стъклото е и изумителна енциклопедия от 18 век – за наука, изкуства и занаяти. Сума и книги за медицина, прецизно декларирана анатомия. Присъства и изкуството на писането, устройство на буболечки и други твари под микроскоп. За радостта от живота напомня и книга с изображение на прабаба на тенис-ракетата.

Набързо през залите с портрети на владетели, красиви дами и прочее към кулата-камбанария. По стръмна дървена стълба, поредно изпитание за клетия ми вестибуларен апарат, катерим яко. Горе получаваме заслужена награда – тишината на гръмогласните камбани /изрично изчакахме паузата между два звъна/ и ... гледка. Мисля си, че и човекът с характерния профил, е съзерцавал безбрежните околности. Оставам повече от обичайното.

Надолу, финални снимки и кратка разходка из градчето. Красиво, но пусто. Кафенета дори не видях, нито ресторантчета. Няма начин да няма, Италия е това, но не видях. И без хора почти.

В крайчеца на една стара улица – черква. Тя да беше само – пак си заслужава цял текст! Може би, друг път...

Вербовка

„Флорине, трябва да си купиш „Бимби”! Скъпичко е, но е страхотно!” – Лаура в нова роля.

„Ама какво е „Бимби”?”

„?!? Нямате „Бимби” в България?!” – очите са широко отворени, устата зяпва в искрена почуда. „Това е онова, с което Пиетра бъркаше тестото за пица-партито.” „Домакински робот, значи.” „Не, не е домакински робот! „Бимби” е РОБОТ. Робот – готвач!”

Флорине си примъкна вече вази, гърнета, купи, купички, паници, чаши и друга излишна домашна посуда. Само „Бимби” липсва!

Не бих занимавала претенциозната аудитория с прозаични теми като какво, аджеба, прави съвременната италианка в кухнята си. Но просто наименованието на тая джаджа ме покефи максимално – Бимби. Абе как ще си кръстиш продукта така?! Като слонче в цирк!

Обаче от ентусиазираната рекламистка разбирам, че „Бимби” е чудо на технологиите, машинка от бъдещето. Ясно, че самичко реже, кълца, пасира, бърка. Екранчето му ти нарежда „дай едно яйце!”, после „дай пак!” Иска си толкоз и толкоз от захарта и брашното. Пече. Можело и по телефона да му кажеш кога да започне! И WI-FI си имало за връзка. Само не пържи.

„Аууу, без пържене, мерси!” Лаура не схваща иронията ми и продължава да ме вербова да се влея в редиците на уважаващите себе си дами. „Ти сигурно си им търговски представител!” Блясъкът в очите й изчезва и леко разочарована ми обяснява, че иска да ме улесни. Толкова страхотна била машинката.

Я, ето една разлика помежду ни! Италианката с висок социален статус е домакиня, не работи и това е признак за престиж.

„Аз нямам „Бимби”, пък и да готвя не мога”. Приключваме темата.

След няколко дни: „А ти знаеш ли, че освен „Бимби”, марката предлага и прахосмукачка?”

Предпоследен ден

Предпоследен ден. Мирише на сълзи и още нещо...

Лаура познава вече материалната ми душа и предлага да отскочим до ей онзи стъкларски магазин в Сан Джовани Валдарно, за да не си тръгна без чаши за вино. Пък и да мръднем наоколо за последно.

В четири сме в раздрънкания „Роувър” и тя пак проплаква как ще я кара с този таралясник до декември. Каручката й, в чудесен външен вид, току изписуква, мига с всички възможни мигалки и блокира. Обръгналата шифьорка отбива, завъртва ключа в противоположните посоки, докато поздравява механика. Поне десетина пъти. Кахъри се за клетия българин, който ще я кара из родината /автомобилът й е вече спазарен у нас. Не купувайте сребристосив металик Ланд Роувър!/.

В бонус - културно-развлекателна програма.

Първа точка е посещение на работното място на Алби. Пред работилницата - три модела на вечен дом. Не се чуват машини. Майсторът-каменоделец работи активно с уста. Раздумка с авери. Изненадва се приятно от посещението и показва владението си. Заради кризата вече хората не поръчват цели паметници, оклюмал обяснява той, а се задоволяват само с малка урна. Затова мраморните и гранитни плочи прашасват.

Втора спирка – да си вземем „чао” с къдрокосото сърце Барбара. Заварваме я скучаеща на работното й място – наследената от баща й фирма за матраци. „Аморе, куоре”, прегръдки и хайде към стъкларията.

Много хубав магазин, но учудващо си тръгвам с празни ръце.

Продължаваме по маршрута към Сан Джовани Валдарно. Стар град на 12 километра от Лоро, тук учат Емма и Бианка. Извън всякакви туристически гидове, това е поредното красиво място, скътало в центъра си три прелестни черкви. Влизаме. В едната дъщеричките й са взели първо причастие. В късния следобед няма никой, освен самотна азиатка, която свири на орган. По стените – фрески отпреди Ренесанса. Красота, спокойствие... Във втората прелест се чувствам като у дома – тук стенописите са във византийски стил. Третата е необичайна – има уникален олтар, покачен на своеобразен балкон и то откъм входа. За да влезеш, минаваш по величествено стълбище. Който закъснее за служба в неделя, е пред строгия поглед на свещеника и укоряващото общество.

На централния площад, срещу паметника на Гарибалди, е намерило място и училището – класическа достолепна сграда.

Хлътваме насреща в хладината на кафе „Централ”. Поръчваме задължителния за жежкия следобед Аперол и продължаваме задълбочено да изучаваме италианския нравобит.

Заради прехвърчащия с табла с хапки младеж, Лаура обяснява, че е време за следобедно подкрепяне. На ум си отбелязвам, че ситуацията напомня на любимо четиво – „Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне – сядат да обядват. У вас инак е наредено. Вий кога обядвате например?”.

Един махва на Лаура и отминава с чаша в ръка. Местният алкохолик, съпруг на нейна другарка от училище. Неслучил се щастливо брак. Достолепна старица, преминаваща по площада. Спечелила преди години джакпот от местната лотария. Поболяла се женицата. И до днес купува билетчета и трие. От печалбата няма и цент.

Правим тегелче по търговската улица. И тук маркови магазини, а аз си харесвам най-много метла от „Домашните потреби”. Сигурно е заради втория Аперол.

Лаура избира друг живописен път за връщане. Минаваме през природни чудесии, напомнящи нашите Мелнишки пирамиди. Показва ни, ей тъй между другото, къде се продава /ама много изгодно!!!/ китна къщичка.

На едно разклонче белокос мъж маха на автостоп. И с него сме запознати задочно. Човекът бил „повредена душа”, смахнат. Ходел във фризьорския салон на Лаура, където обичал да му правят масаж на скалпа. От това му ставало ... хубаво. Тя с погнуса отбелязва, че почти прогонил клиентелата.

При поредното отбиване встрани от пътя съзирам нещо необичайно – завързана за клонче мартеничка.

Вечерта приключва с литературно блогочетене.

Дьо Сосюр и знаците

Фердинанд дьо Сосюр. Какво ви говори? Нищо. А трябва, уважаеми! Той е бащата на науката за знаците, семиотиката.

Признавам си, и  аз бях забравила името му, но днешният ден ми напомни за него.

Какво общо има между две телефонни обаждания, една белозъба усмивка, чат във ФБ, смигане от мъж и Фердинанд дьо Сосюр? Знаците!

„Трябва да те видя за пет минути!” – обаждане от приятелка, с която се чуваме рядко. Въображението работи, но не ражда това, което ме очаква. Тя е била във Франция, при дъщеря си, видяла е парфюм на име „Ароматът на Тоскана” и без замисляне го е взела за мен! А дори не съм знаела, че е от тайфата „фенове”.

След час - прозвъняване – „Време е да дойдете в нашата Тоскана!”. Покана за вечеря със стари другари, делили корав комат в истинската Тоскана. „Много ме зареждаш с твоите истории. Още повече, че разпознавам места и хора”. !?!

Не се мина и час. На скайпа – белозъбата и най-широката усмивка на приятел в странство. „Да ви видя, да ви чуя. Как сте?”

Тази вечер смятах да пиша нещо за едно местенце от почивката, но на чата си побъбрих с чаровно объркано момиче. „Знаеш ли, разговорът с теб ми дойде тъкмо на време. Определено гледам по-леко да я карам. Благодаря!” Айде „местенцето” да си чака по реда!

А флиртът с мъжа в магазина?! На опашката за касата - той ми се усмихва, и аз му се усмихвам, той ми свива очи, и аз му примигвам. А очите му – сини, големи и с най-гъстите и извити мигли. Неустоим! Баба му го е чучнала в пазарската количка. Той е преминал вече трите, но е завършен чаровник. След касата плесваме свойски ръце една срещу друга и се разделяме по пътищата си.

Та схващате ли къде в цялата картина е Сосюр? Знаците. Знаците! Имаме ли сетивата да разчетем знаците, които животът ни праща? Разчетохте ли собствените си знаци? 

Sagra di Polenta

За втора поредна година Лаура ни кани на Sagra di polenta или фестивал на полентата. Традиционно съборът се състои в близкото селце Поджо ди Лоро.

Тук е много разпространен начин на забавление местните да си организират тридневни ядепиенета като ги наричат на нещо си. Всяко село те посреща и изпраща с шарени приканващи транспаранти за предстоящата сагра на пицата, на трюфела, на охлюва, на жабата, на пшеничното брашно, на черното брашно, на сирена, вина и т.н. Чудесен начин местната общност да се събере за разтуха, а и срещу неголямата сума за вечерята да допринесе за благото на всички, демек да изпълни обществения си дълг като благотворителства.

Та тази вечер и ние ще спомоществувателствуваме планинското селце с четиридесетина постоянни жители да си прокара WI-FI.

От дни ме привличат стилизирани плакати „Симона е Симоне – музичи професионалисти” – на златистожълт фон ухилените физиономии на попреминала средната възраст двойка. Някакъв вариант на поп-фолк ще е. Явно тези ще забавляват народа /а каква банда бе миналата година!!!/.

Пристигаме преди залез и като обръгнали благотворители си му знаем реда. Първо – на малката опашка пред касата. Там заявяваш какво и колко, а после – на някоя свободна маса.

Чичка си настройва йониката и не знам със съжаление или радост разбирам, че тази вечер няма да музицират Симона и Симоне.

Бианка, малката дъщеря на Лаура, нахлузила голяма жълта тениска с логото на събитието, вече се е включила активно към приятелчетата и доброволстват сервирайки и отсервирайки поръчките. Около нея щъкат пъцули на по пет и шест, които с учудваща чевръстост също носят еднократни прибори, канички с вода или вино, бира.

Лаура заръчва на ухото на дъщеря си татко й, който по традиция участва в печенето на месото, да поприпече поръчката ни – пържоли и ребърца.

Музикантът с йониката решава да привлече внимание като кани доброволци да пеят. Учудващо за мен, но мераклии не липсват. Пеят много добре, а аплодисментите привличат бабка, която окупира микрофона до края на вечерта. От томболата си спечелвам книга на италиански, а Лаура – красива ваза.

Уж сагра на полентата, а полента нито опитах, нито видях. Май повечето местни не я харесват. Някакъв царевичен бъркоч било, обяснява Лаура. Докато чакаме вечерята, тя не изтърва тарапаната и току махва с ръка на този, после на онзи. Дистанционно сме запознати с местните. Жената с бялата тениска е местната сагра-активистка, самотница. Ей там е мъж на средна възраст - кметът на Терра Нуова /немалък град наблизо, чийто подопечни избиратели в момента се веселят край нас/. Той говори усмихнато с де, когото срещне. Жената с бебето в количката, което събира гугукане и смешни муцунки от всяка маса, е съпругата му. По-нататък са тъст му с тъщата. В другия край – баща му, вдовец. Мхм, разбирам. И тук значи работата е да се смесим с народа!

Възсочните пържолки и ребърца изчезват. Калоян би бил абониран за първото място в състезание „преди и след” за оглозгване на кости. Хубаво беше! 

Дяволици в чата

Нашият красив фолклор е родил образа на дяволицата. А мен животът ме срещна с няколко!

Меги, Елена, Мари и Майя! Тия ги знам от 88 година на миналия век. Едната седя до мен на чина, другата отзаде ми. Предполагала съм, че нещо не им е съвсем таман, ама чак ... Сега ги разбрах. Някога си имахме нашите приключения – любови, арести и други интересности , а сега само „Пиши де, пиши де!”

То се виждаше, че заформям профил на поръчков автор и с този текст съвсем се плъзгам натам, но какво да правиш – конюнктура!

А започна невинно – ще правим уж първата сбирка на „Фен клуба”. Среща на „Севастопол” в коктейлно време. То пък като заваля... Айде директно в близкото заведение.

Фенките пристигат една по една – мокри, ухилени, рошави, готини /едната преди боядисване и с хартиена торбица в ръка – вътре домашно сладко/. В настроение и без коктейли.

Засмукваме оранжевите питиета и му започваме първото заседанийце. Не се предвиждат теми за: деца, мъже, манджи, политика, младост, старост. Само висока литература и пътешествия! Т.е.: ”Абе как ги пишеш тия работи?!” Споделям си, каквото там има за казване, а фенките гледат с блеснал поглед /да не помислите, че от думите ми! От Аперола./. Това захранва скромната ми особа, а дяволица първа подхвърля да пробвам и теми извън чужбинските. Номер две приглася, а третата директно предлага да се пускам и към сериозни жанрове. Аз се подръпвам, ей тъй на, от кумова срама, и обещавам да помисля. Продължаваме със задълбочен анализ на живота на творбата в предела на социалната мрежа, отзвукът й сред фенската маса, отсъстващите 5 читателя и други такива.

Коктейлите ги няма. И вечерята замина отдавна... От час се каним да ставаме, но май на никого не му се става – толкова е сладко да дърдориш с приятни позитивници.

Наканихме се, а раздялата на улицата се протяга. Уговорката за следващото заседание е направена и членската маса се разделя в противоположни посоки.

Правим първи крачки и насреща – познатото лице на известен музикант. Флори  подава ръка и поздравява. Кратък комплимент, че е любимец, а Меги привнася финес на ситуацията като му казва, че той й е поднесъл първия рок концерт в живота. Човекът не загубва присъствие, а само се ухилва и казва с топъл бас, че „му се подкосили коленцата”. Кани на концерта му утре вечер. Позакъсняла ни е срещата с двадесетина годинки, но чувстваме, че сме още живи и млади. Прибираме се весели с тийнейджърски кикот.

У дома първата работа е да залегнем над общия чат и да си разменим непресторени мили словца. Дяволчето и в мен се обажда и подразва онези двечките насреща, че изтърваха финала на вечерта.

Не залягах над фолклористиката в университета достатъчно, но сега разбрах и без помощта на науката. И аз съм била дяволица.  

В кръчмата на Миташки

Ако завра глава в кошер с диви африкански пчели, ще има по-малко шум. Убедена съм.

Стоя сама на голяма маса, застелена с мушама на бяло-зелени квадрати, върху нея е бяла хартия за еднократна употреба /на която в момента пиша/ и чакам заветното стряскащо писукане на системата, показваща, че е дошло времето и на нашата поръчка. Пред отчаяние съм, тъй като екранчето е заспало на 557, а ние сме нещастниците с 585.

Поне Людмил ме изненадва приятно като примъква незнайно как бира да утолим жаждата.

На стената срещу мен е телевизор без звук – футбол. Навсякъде весел народ в очакване на прочути манджи.

Всъщност сме в умбрийска забележителност – уникална кръчма, където ни доведоха Слънцето на Асизи, Боби, и нейният Алберто. След изморителния и горещ ден /за него – скоро!/ сме насред местенце на брега на прелестното езеро Тразимено след залез. Тука има повече живот, отколкото в мравуняк - огромен гъмжилник още на паркинга.

Десетки огромни дървени маси под гигантски дървета, висящи топки за осветление, девойки с празни чинии и халби търчат напред-назад и с усмивка и „Скуза!” си проправят решително път. Атмосферата отвън ми напомня за ресторанта на Миташки от „Оркестър без име”, ама няма оркестър. Само същата тъпканица. Сигурно хиляда души на възраст от нула месеца до клоняща към безкрай са се събрали, за да опитат прочутия местен хляб от брашно, вода, магия и нищо друго, както и десетина домашни гозби. Туристи - ниенте!

Влизаме вътре. Огромно помещение. И тук пълно с маси. Почти няма свободни. Менюто е написано на голям картон от бърза ръка. Поставен в затруднение, клиентът има минимум час да обмисли поръчката – дали нещо морско, пържоли, готвено, салати, десерти.

Поне трийсетина стоят прави на опашката с номерче в ръка и чакат да им дойде реда, за да поръчат. Оттам остава малко до финалната права – да си вземеш претъпканите с вкусна храна чинии.

Докато нетърпеливо драскам по хартията, периферното ми зрение улавя нещо. Алберто на Боби се появява из тарапаната в компанията на шармантна дама на около петдесе, хубава. Външният й вид е подходящ за нощен клуб – блуза почти без деколте и без гръб, дълга пола, лилава дълга коса, обувки на платформа, много бижута и силен грим. Боби ме запознава с Антонелла – приятелка от клуба им по танци. Имала добра душа. Говори само италиански. Тя е с друг приятел – Роберто. Синеок и тъмнокос симпатяга, художник-реставратор /като знам що църква има из околностите, едва ли остава без работа/. Алберто е мил и кавалерски предлага да вземе поръчката и на приятелите.

Храната идва. Заслужава си чакането! Не ти трябва гурме ресторант! Анонимниците от кухнята са вълшебници - няма сериозна или угрижена физиономия, няма затворена уста! Дали ще яде или ще бърбори с приятели, всеки тук е щастлив.

Системата превъртя хиляда и рестартира от нула, часът превали единадесет, а не виждам народът да е намалял.

Една от най-хубавите ми вечери!

Битката в Ангиари

Пак битка. Този път при Ангиари. Много медиивълска история, много нещо. Изръчкахме района и де, що забележителност имА, я постнахме в меморито. Само Ангиари остана. Все ми се въртеше в главата, че е имало нещо в миналото край Ангиари. Затуй като отговорна туристка още вчера си направих справка къде точно отивам и какво ще видя.

Всъщност бях чувала за Ангиари покрай неслучилото се откритие, че Леонардо, в съперничество с Микеланджело, е нарисувал стенопис на събитието в забележителната и без това централна зала на флорентинското кметство. Впоследствие Рубенс е оставил прелестно копие по работата на Леонардо. Изобразена е битката за надмощие между флорентинци и миланчани в средата на 15 век. Побеждават тосканците.

Та, след кратката справка, съм жадна да трупам нови познания.

Времето днес обаче е кажи-речи есенно. Температурите паднаха значително и някакъв упорит вихър ни гони през целия път. С пристигането в Ангиари черните облаци са почти над главите ни, а вятърът върти листа като пред сериозна буря. Правим двадесетина метра и свърваме по главната улица – прав многокилометров канап, водещ към живописна долина. Пред нас е и ресторантче с няколко масички на тротоара, където весела италианска компания пие вино под напора на все по-усилващия се вятър. Хич не се двоумя и хлътвам вътре. С един куршум ... ,каквото там беше го казал мъдрецът – хем да мине бурята, хем и е време за обяд.

Посреща ни невзрачен мургав мъж на средна възраст. Най-забележителното в сервитьора е безизразното му лице и обратната му захапка. Заведението е непретенциозно – не ми вдъхва особена увереност, но това е положението – вятърът навън вече яко вилнее.

Сумрак. На стената зад бара е рисуван портрет на старица с готварска престилка и неособено благ поглед. На бара – огромна метална купа от спечелено състезание – гордост на заведението. Стари снимки, много бутилки вино, пълни. По масите – шарена посуда. Няма никой.

От менюто разбирам, че ресторантът носи името на жената от портрета – „Мамма Нена”. Поръчвам си любимата напоследък типична тосканска зеленчукова супа и в добавка чаша вино. Разбира се и задължителните антипасти – филийки с местни вкусотийки, саламчета и други глезотийки.

Уж бе чаша вино, пък борсукът оставя цялата бутилка. Опитвам. Уж семпло – пък егати вкусотията! Чашката отива с хлебчето и зехтинеца върху му. Наливам си втора. Казва се „Химера”.  Убиец! Стопля, удря в стомаха, после и в краката, ама най-вече в главата. Весело ми е, ама не знам защо.

Към нас вече се присъединиха италианците. Дойдоха и двамата смелчаци с крещящите тениски и колелета, които видяхме по пътя преди километри. Германци. Горките, те са на бира! Вилнеещата буря донесе и четири американки – учудващо тихи и обрани. През това време вече сме опухали предястията.

Винцето е някъде в подножието на дъното и борсукът се е превъплътил в най-симпатичния човек. Той с белозъба охота ми обяснява как да си прибавя сама лука, пипера и зехтина към „Риболитата”. Супицата е повече от прекрасна! Людмил дърпа някакви талятели и ми се смее насреща.

Ама много хубаво местенце! Онзи пристига с усмивка и се обръща към мен с игрив поглед. Пита искам ли грапа /ракия ще рече/. А уиски? Хващам си главата с двете ръце. „Но!” „Мамма! Станах за майтап!”

„Как е кафето?” – Людмил. „Пирфекно!” – и се хиля неудържимо. Нещо му има – откъде е смехотворния ефект?

„Кажи му, че съм „феймъс” писател и сега му описвам заведението. Ще получим безплатно обслужване доживот и за внуците.” „Ти в ред ли си? Ще си помисли, че е виждал всякакви мошеници, само не и „пътуващи писатели.”
До нас другарките от Америка, които споделят друга "Химера", са вдигнали градуса. Въртят езици на италиански в опити, заслужаващи респект, да си поръчат нещо друго.

Тръгваме в дъжда, а Нена ни изпраща с майчински поглед от стената. Отправяме се директно към паркинга.

Много хубаво място е Ангиари, ще знаете! Задължително трябва да се посети!

Гвелфи и гибелини

Няма начин да не сте чували за войната между гвелфите и гибелините. Нека припомня – това са противоположни политически течения в Централна и Северна Италия през 12 и 13 век, поддържащи съответно папата и Свещената римска империя. А знаете ли, че войната продължава и днес? О, как?! Та проблемите на съвремениците на Данте са детска игра в сравнение с тези на техните наследници.

Докато правим филологически анализ на отделни думи в нашите езици и Лаура убедено заявява, че на български женският род на „чичо” е „чичА”, ставаме свидетели на нова фаза във войната. Сблъсъкът на чистачките.

В миналото противниците са се избивали за къде по-малозначителни поводи. Наследницата на гвелфите Патриция има далеч по-сериозни проблеми за решаване. Тя е чистачката на Лаура от много години. Поради напредването на възрастта, й е невъзможно вече да се справя с голямата къща. Затова нашата домакиня е наела втора помощница, която движи из втория етаж, украинка. Това предизвиква луда ревност у старата жена. Тя влага двойно старание да докаже, че нищо не се е променило, но насреща има сериозна съперница.

Алина е млада и дейна, приема работата си с маниакалната сериозност на изкусен професионалист. След хладния поздрав тя захапва службата и без разсейване методично оправя всяко кътче.

Патриция е друга класа – тя обича да говори и да пуска шегички /които всъщност не са силната й страна/. Демонстрира близост с работодателката като пита на висок глас кога да смени спалното бельо – сега или след като се погрижи за баните. Намира решение на сериозния проблем с износеността на кърпите след допитване. Върви и пуфка, показвайки колко е натоварена и отговорна. Мълчаливата и обрана натрапница обаче контрира с удар под пояса: „Нуждая се от прахосмукачката. Сега!”. Оборот на сините очи и „Невъзможно! – с твърд тон и решителност – Сега я ползвам аз!”.

По някое време битката навлиза в решителна фаза. Хвърляйки око на противника, Патриция с отривист жест хвърля парцала и грабва чистачката за прах като всеотдайно обира несъществуващи паяжини по тавана. Алина мълчаливо и старателно търка стъкла до блясък.

Патриция е пред съкрушителна загуба, тъй като врагът самосиндикално е предприел пране на калъфите на дивана. Лаура търчи между етажите и помирява с усмивка двете партии.

Победа в днешното сражение извоюва Патриция. „Лаура, приключих!” – с една идея по-висок тон от необходимото споделя небрежно старият войн.

Всяка събота нашата скъпа домакиня е в ролята на Марс.

Лит. кръжеца "Лоро"

Да си под звездите в лятна вечер, със завъртяна глава от бялото вино, да дрънкаш празни приказки със симпатична сладкодумница – на това му викам щастие.

Щурците църкат нощни диалози, а ние нищим триалог – аз, Людмил и Лаура. Нейният благоверен е на заслужен отдих след няколкодневна изтощителна физическа работа. Алберто е забегнал на мъжка вечер, където разбрахме вече много се нрави Староселското бяло вино /за червеното чакаме актуалната сводка/.

Нивото на виното в бутилката намалява в обратна пропорция на настроението.

Темите на разговор подскачат по онзи симпатичен начин като в пуберитета, когато искаш да кажеш всичко, още не си изчерпал започналата тема, а нещата са отишли в съвсем друга посока. Това само по себе си няма значение, защото на кой пък му е важна темата -  удоволствието е в самия контакт.

Дефакто провеждаме първата среднощна сбирка на новосформирания литературен кръжец „Лоро Чиуфенна”. Небрежната ни беседа се върти все около героите на следобедните ни лит. четения. Членската маса засега е скромна, но активна.

Ядро и вдъхновителка е Лаура, бивш член на печално закрития проект „Клуб по английски”. Втори член съм аз, преводачът Людмил и последен, засега, се включи отсъстващият Алберто.

Нещата се случиха случайно. Свободен от обиколки из околностите следобед посветихме на блогочетене. На кафе нашата домакиня пожела да чуе история, в която тя е главно действащо лице. Любопитката няма търпение да разбере как е обрисувана. Сяда ухилена и леко притеснена. Аз самата съм дваж по-смутена, защото не зная каква ще е реакцията й.

Първият сюжет е за вечерята с Клуба. В началото лека усмивка, после поклащане и ухилване. Следва закачлив поглед към мен и съм убедена, че слушателката ми е вече спечелен фен. Смее се, вметва  ту „А, мадонна!”, ту „Мамма миа!”. Накрая на историята получавам комплимент „А, беллино!” и прегръдка. Каква памет съм имала! Колко добре съм уловила характерите на приятелите й в толкова кратък текст! Нетърпелива е да чуе друг сюжет. За мен е толкова приятно да видя „на живо” непресторената й реакция. 

Към нас се присъединява и Алберто, завърнал се уморен от треворязане. Докато отдъхва с бира, Лаура го въвежда скорострелно в ситуацията и литературното четене продължава в разширен състав. Людмил превежда на английски, а Лаура - на италиански. Всички се смеем, припомняйки си забавните ни моменти от предните години. На Алби най му допада историята с прасето и Алибрандо. Направо е възхитен от сравнението му с Мусолини и, въпреки умората, става и имитира забавния старец. И двамата се смеят искрено. Страхотен следобед!

Виното вече го няма, но съм получила вдъхновение за поне дузина нови разказа. Оказа се, че май Лаура е по-добрата разказвачка.

P.S. Червеното староселско било още по-добро – казва сводката!

Едно развалено приятелство

„Флорине, трябва да разкажеш тази история!”, ми казва най-новата ми и върла фенка Лаура, подпряна на навеса. С приглушен тон и току хвърляйки крадешком поглед нагоре към терасата, започва.

Там е човек, който виждам за първи път. Джовани, най-близкият й приятел допреди 20 години. Приятелство от оня вид, в който всеки живее живота на другия – всичкото живеене, и хубавото, и лошото. Дори им съчинили история, че са повече от приятели, заради това, че прекарвали повече време заедно, отколкото тя с мъжа си. Това не повлияло на отношенията им.

Не водел момичета на общите им събирания до момента, когато изненадващо заявил, че на предстоящото парти ще доведе еди-коя си. Тя била от типа глезани, принцесата на тати, много заможен тип, съсед по имение на Стинг /да, същия!/. Лаура заявила, че не е готова да се запознаят точно тази вечер, заради обстановката и компанията, която вероятно няма да й допаднат, а тя иска първата им среща да е по-специална.

Вечерта не дошло не само богатото момиче, но и самият Джовани. До днес. След двайсет години! Докато жена му и двете им деца са на море, той е дошъл при Алберто по ловджийска работа – ще разменят някакви пушки.

Къщата на нашите домакини е отворена за всеки – често идват приятели и познати, които без изключение хвърлят любопитен поглед към нас и винаги поздравяват. Този е първият, за когото сякаш не съществуваме. Хвърля око крадешком надолу, погледът му минава през прозрачните хора и търси да срещне познатите очи. Разменя някоя и друга дума с Алберто, хлътват в „оръжейната”, а после щъка насам-натам из имота.

Докато трае тази определено неловка ситуация, обичайно експресивната Лаура е гушнала подпората на навеса и не мърда. Очите й следят движението горе и споделя, че през всичките години са живели наблизо, но той не се е обадил нито за раждането, нито за кръщението на децата й. Не й звъннал дори, щом починал баща й. Когато се засичали неминуемо някъде из града, само махвал за поздрав, без думи. До днес!

Уау, къде се озовахме! Направо съм статист в италианска драма. Или просто съм привилегирована да присъствам в реална човешка история. Устата й не спира тихо да мели стари спомени от безгрижната им младост. Все още търси отговори. Пита Людмил за мъжката гледна точка.  Не се сърди, а е убедена, че ревността е причината за края на приятелството им.

По някое време Джовани се изгубва, за да се върне не след дълго с шепа дребни круши. Той пристъпва неохотно като нерешителен тийнейджър, проломотва нещо и ги поставя в ръцете на Лаура. Незабележимо я погалва, оттегляйки се.

Не съм виждала на по-красиво сдобряване!

Сбъдната мечта - Марк и аз

Това ми е най-трудният ми текст!

От сума и време стоя и нямам идея за начало. Как да предам емоцията от преживяването на повторно сбъдната мечта?! Да кажем, че описвам любовна среща с трийсетгодишна давност. Влюбена съм в него от 5 клас. Най-дългата ми връзка. И, сигурна съм, няма да си изневерим. Марк, от Dire Straits. Колко пъти съм изписвала името му в тетрадките, скучаейки в училище?! Не съм и дръзвала да си помисля, че ще го видя на живо, два пъти! И заради това съм щастлива, че комунизмът падна. Защото ми сбъдна мечти.

Купих билетите преди точно 9 месеца. Заради концерта планирахме и почивката. Голямо чакане. Струваше си! Но поред.

Тръгваме следобед към Лука в жежка жега – 40 градуса. Красивият град посреща с тълпи фенове от разни възрасти и плакати за течащия летен музикален фестивал. Ето я и любимата физиономия, съсредоточена върху китарата! Щрак! Снимка. Ето го и прекрасния площад с вековните кленове, където е изградена сцената. Тука ще е. Снимка. На витрината на музикалния магазин отсреща са подредени всички албуми на Стрейтс и Марк. Вътре - гъмжило.

Правим турче в лепкавата горещина из познатите улички, припомняме си хубави моменти от предишни разходки и се подкрепяме с бира и кафе.

Може вече да се влиза и се настаняваме на страхотните си места на хвърлей място от сцената. Има още час. По сцената уж се моткат някакви хора, но всъщност късметлиите били от екипа на Марк. Носят последните инструменти и ги настройват. Един отваря едно гардеробче и хоп! – я, китарите на Марк! Че и ги пипа. Снимка!

Вече е девет, а нищо не подсказва, че скоро ще започваме. Това поизнервя, но след десет минути излиза бандата и подхваща готин ритъм, увличайки публиката. След тях идва забавният човек със сакото-флаг на Британия и по колоритния си начин обявява „Сеньори е синьори, мистър Марк Нопфлър!”.
Аааа! Ето го и него – най-сетне! Вдига скромно ръка за поздрав, слага я пред очите и оглежда препълнения площад. Заради силната светлина отгоре му едва ли ме вижда, пък и осветлението е причината да нямам нито една читава снимка. Все ми излиза в ореол, светец!

Зареждат се малко нови и много от старите класически парчета – „Ромео и Жулиета”, „Султаните”, „Телеграф роуд”, а на „Your latest trick” направо издивявам – ми това ми бе любимото парче през целия 8 клас. Надувах главите на съученичките /помните ли?/ на едно скапано оборотно касетофонче в „Климент”. Неземно преживяване - сега ми го свири и пее на живо!
Не мога, а и не искам да сдържам емоцията си – пея, танцувам, пляскам, поемам дълбоко от горещия въздух, за да повярвам къде и с кого съм. Такава късметлийка!

Май сгреших обаче местата – правостоящите най-отзад и встрани са най-шумни и задават настроението.
Странна е италианската публика. В сравнение с българската, тези са направо умрели. Край мен всичко е седнало, обрано, няма танцуващи. Все едно сме на оперен спектакъл. Чак ми дожалява за Марк и бандата. Надявам се, че догодина ще намине отново у нас и ще му се наслядя за трети път. А засега адреналинът е в дози, които ще ми стигнат дотогава.

Толкова съм щастлива!

Началото на лятото

Знаем си, че ни чака изморителен преход. В бонус получаваме в Бг театрален спектакъл в стил „пътуващия цирк на бай Джон в Дивия запад”, гореща нощувка в Хърватска и трафик-задръстване. Всичко вече е ОК и днес е време за заслужено разпускане.
Още докато катерим склоновете към нашата къща градусите и на без това жежкото време се покачват допълнително – Калоян заявява, че сърцето му току ще изскочи. Като всяка загрижена мама и аз давам съвет, който не ми искат – да е спокоен и небрежен при предстоящата среща.
Нашите хора ни посрещат по-топло и от температурата навън – прегръдки, целувки, разменени комплименти колко добре изглеждаме. Само младежта е малко обрана, да не кажа направо спечена. И от двете страни суховато „Хай!”, стъпка назад, поглед встрани и това е. Лаура ни е обзавела с вази със свежи цветя и е запалила романтична свещичка. Такава си е тя – готина и грижовна към детайла.
Времето ни е малко, защото тръгваме двама отново на път – да приберем от летището веселите птички Тони и Ния, с които ще споделим част от почивката. По пътя получавам съобщение от съобразителната домакиня – след като е нахранила обилно децата /”страшни кюфтета, бе мамо! Не като твоите!”/, добавила е към компанията и Аличе, са отпрашили с Алберто нанякъде. Гениално! Първоначалното двустранно притеснение неминуемо ще отшуми. Лошата новина обаче е, че Емма заминава скоро за две седмици в Англия.
Утрото ни буди със слънце, полудели цикади и камбанен звън. Алберто е подпукал вече розите с храстореза, а Лаура ми се смее и ме пита колко още тайни крия. Ах, клюкарчето Людмил! Нямах намерение да споделям заниманията си напоследък. А вече главната ми героиня е наясно, че е „феймъс ин Бългерия”. Обещава тази вечер да ми даде сводка за битието и на другите персонажи. Засега съм наясно, че Алесандро и Алибрандо са Окей. Ще проверим по-късно лично как я кара и Андреа от пицарията.
Людмил, да му се не надяваш, говори все по-смело италиански, а персоналните му учители го гледат с възхита. Алберто, който за първи път чувам да говори, но продължава да дообеснява по стар навик с ръце и мимика, споделя, че Людмил е голям късметлия. Само той в семейството говорел „веро италиано” – истински италиански. Жена му знаела само тосканския диалект. Да, знаех си, че и в таз фамилия има туй-онуй!
Така започваме.

Първоаприлско

„Мислех, вика, да коментирам под последната ти публикация, ама се отказах” – брат ми.

Дойде за чао-кафе сутринта, че ще се видим чак след седмици в странство.

„?” – аз. „Нещо в стил Людмил да вади солената риба.” „???” – аз, с предполагам учуден или празен поглед. „Е, не знаеш ли как Гешев преди девети измъквал всичко от арестанта – давал яко осолена риба и завалийката за едната водица всичко си казвал!”

„А, сега разбирам!” Откъдето най-малко чакаш, оттам нападат – и туй родна кръв!

„А не беше ли ти, Бруте, дето се погаври с наивната ми душичка на 1 април.” – ама това наум. Знае, кучето, светая светих на сърцето ми и на туй посегна - на СПИСЪКА! /То се е видяло, и без рибка ще си кажа – Списъкът включва класация на най-готините за мен мъже, които, щом срещна ... , с Людмил не броим за изневяра! На първо място е Дани Крейг!/

Та. След уморително нощно пътуване сме се изпружили на венецианския „Сан Марко” в тузарско кафене, наслаждаваме се на блесналото пролетно слънце и оркестъра, който свири романтични мелодии. Чакаме да мине дванайсет, за да ходим към хотела. Споделяме си изконната мисъл на мъдреца Жорж Ганчев,  че е по-добре да си млад, красив и тъй нататък и се наслаждаваме на камбанния звън на величествената камбанария. В тоз съкровен момент звъни брат ми. Две-три протоколни думи за пътя и устремно щурмува. Знаела ли съм, че Дани Крейг довършвал последния „Бонд” във Варна, точно кат ме няма. Обърканата ми глава ражда само, че нали уж снимките са приключили, пък и к’ъв ще го търси Бонд във Варна. Но въобще не подлагам под съмнение думите. Чул около какво се върти разговора, моят другар се хили срещу ми, а аз още не вдявам и се впускам в разсъждения. Онзи насреща, хванал рибката в мрежа, продължава гаврата с ледено-садистичен тон. Не знам какви си екшън-сцени на пристанището, еди-къде си го видели. Хваща ме яд – не че ще тръгна да преследвам любимото селебрити, ама сега ли намери да дойде! Людмил подозрително дълго се смее и ми прави знаци. Аз съм се закъхарила за Дани и изобщо не споделям къде съм и какво правя.

След края на разговора разбирам жестоката реалност. Първи април, а аз съм жертва на гламавата си глава. Онзи сега със сигурност се радва, че ме направи на канарче. И играе непозволено – знае, че съм уморена и неадекватна.

А днес ми вика: „Как ли ще ме изтипосаш пред хората след две седмици?” Че защо да чакам толкова – ей къде ми е компютъра!

Любов на Капри

Излезе ми късметът! Любовта възраст не знай!

Срещнахме се на Капри. Остров Капри. Онова идилично бижу срещу Неапол.

Той - подминал седемдесетте, аз – празнувам рождения си ден. Той – французин, аз – балканска (само)дива. Само дето и двамата сме обвързани.

Нищо не подсказва съдбоносната среща.

От кораба се наслаждаваме с други щастливци на високото скалисто чудо. Купуваме билети за туристически тур. Капри условно е разделен на две части и всяка има по един град – столицата Капри и Анакапри. За да се стигне до главния град има два варианта – или катерене по хиляди стръмни стълби, със замайващи гледки към морето от малки площадки над зъбери и канари, а другият, за лежерници като мен – с градския транспорт. Избирам втория.

Градският транспорт по същество си е градски транспорт, обаче за човек от континента си е странно и смело преживяване. Казано направо – екстремно! Автобусите са всъщност с размери на микробуси и с капацитет шепа народ. Островът е опасан с един /ЕДИН!/ път, който се вие по най-страшните и завъртяни серпентини, които съм виждала. На места възтясното шосе прави завой на сто и осемдесет градуса. На целия Капри с дължина 6 км има едно кръгово и затова, когато срещнем някой в насрещното, автобусният шофьор прави опасна маневра назад с риск да пропаднем стотици метри надолу и да срещнем вечността. Това води отначало до леки въздишки у дамите, а в последствие емоцията ескалира и кара и мъжете да пискат на места. Обръгналият шофьор невъзмутимо върти волана и залепва пътниците един до друг. Открай време пустият ми вестибуларен апарат е извън строя и у мен изумителните за другите гледки предизвикват стаен ужас. На моменти обръщам глава с надежда и сега да оцелеем.

Ей в такъв момент срещнахме поглед. Той е строен и барнат в крещящо червена жилетка и дънки, с брада-катинарче за украса. Очите – игриви, опитни. Пу, да му се не види! Знам теорията за по-силния характер, че издържа чуждия поглед, ама на – изместих очи. След малко – серпентина и пак насреща блестящите лещи. Пускам усмивка и мосюто грейва. Идва очакваната спирка и кашата от пътници се излива към забележителности, привлекли видните хедонисти-комунисти Ленин, Горки и Неруда. Един от спътниците дискретно се забавя и ми подава ръка да сляза. Онзи с палавия обектив.

Разпускаме из красотите, почерпваме се за моя празник и Фортуна пак се шегува – в нашия ресторант е закачливият в компанията на жена си и друга двойка.

Разглеждаме останки от римски вили, щракаме за спомен изумителни природни красоти и е време за пътя надолу.

В автобуса до мен се настанява кой – ТОЙ! От другата ми страна е съпругата, забучила намръщен поглед в стъклото. Жената явно си знае стоката и явно не е в настроение. По завоите се попритискаме и попревтасалият лавърбой ми припява на ухо „Ой ла-лаа!”. Вече не съм в позиция да се страхувам и откровено се смея. Споделям с Людмил, че щастието най-сетне ме е споходило и той ми прави снимка. Скъп спомен!

Разделяме се с усмивки. 

Краят на лятото

И без специални способности провидях в бъдещето – знаех, че ще тъгувам, а и не само аз.

От два дни настроението е минорно. Ще си ходим.

Почва суетнята около събирането на багажа, а това е знак, че почивката приключва. Момиченцата се въртят около Коко, но по някакъв безрадостен начин.

Врътваме една финална разходка до Кортона, колкото да й кажем „Довиждане!”, да купим това-онова за последно – зехтинец, балсамико, паста. Не че си нямаме и у нас – ама друго си е усещането, което те залива, щом люснеш шишето върху български домат – пак се пренасяш в жегавата Тоскана, пак усещаш аромата й. Уф, кахърно!

Алберто се изгуби тия дни – открили сезона на някакви птици, а Лаура току пита имаме ли нужда от нещо. Искам рецептата за нейното Тирамису /който иска – давам!/ и тя подробно ми обяснява кое как и колко е лесно /вярно, така се оказа/. Целият мурафет бил в бишкотите – едни тънки дребосъчета, които ги няма в България. Щом разбира това, прескача до горе и се връща моментално с два пакета „Павезини”.

Докато правим репетиция как ще натикаме набъбналия багаж във всяко възможно пространство на колата, нашата оклюмала приятелка пристига с буркан домашно алкохолно вълшебство. Запомнила е колко ми е харесал черешовият еликсир на Алберто по време на вечерята с Клуба. Казва, че не е готово още и трябва да се пие едва по Коледа. Така и стана – точно на Рождество се пренесохме в лятото!

Току преди тръгване дава торбичка със сладости на Калоян. Ей така, за из път. Събрала се е цялата фамилия да ни изпрати и всички сме посърнали. Пожелаваме си всичко най.

Спускаме се по серпентините на пътя от дома на Лаура и Алберто, оглеждам последно за тази година маслиновите масиви, Лоро в ниското и тосканското слънце в най-синьото небе. Мисълта, че ме чака тридневно отдалечаване от тук, си е невесела. Пред мен е образът на полуразплаканата Лаура – тя маха като майка ми, когато тръгвам нанякъде.

Ако не съм била достатъчно ясна досега, нека го кажа направо – всичко писано дотук е вдъхновено от това постепенно случило се приятелство. Това са мили и сърдечни хора, непосредствени, забавни и добронамерени, непресторени, без поза. Човеци!

Още вечерта в студената дъждовна Любляна разменяме с Лаура съобщения. Сводка за мрачното време и хлъзгав път, мили думи и пак пожелание за всичко най.

...

Днес подаръците са приготвени, бутилките с нашенско вино опаковани, джипиесът осъвременен. Предстои дългият преход. Остават броени часове до срещата с нашите приятели.

С това старата реколта спомени приключва. Новата – след седмица!