Предколедно. Още едно от същото.

Някаква късна августовска доба под тосканските звезди.

Компанията е добутала нещата докъм финал - след Просеко, бяло, розе, червено, кафе идва и домашната грапа със смокини, със сливи, бадеми. Установявам, че най ми лежи тая с черешите. Цели, с костилките и малка дръжка. Тя се оставяла, за да остане плодът твърд.

И понеже уважих доволно черешовицата и това стопли допълнително душата Албертова, оттогава насам всяка година получавам личен подарък в аванс много преди Коледа - буркан с черешова грапа с неизменното напомняне, че не е готово и трябва да чакам до Празника.

...

Краят на този август. 2.30 през нощта. 

Станали сме да изпратим нашите приятели в екзотичното им африканско пътешествие, а нас на сутринта ни чака дългото пътуване към дома. Разменяме си мили пожелания, жените учудващо пестим сълзи и вече махаме за "Довиждане!", когато Алби изключва двигателя, чувам опъването на ръчната и виждам как скача от колата. Хлътва в масчеялото и носи буркан с череши.

"Флорине, пер те!" и бодливите му целувки са по бузите ми.

...

Празникът е, когато го споделиш и с тези, които ги няма, а всъщност са с теб.

Българинът от планината

Нощта на лятото ражда много хубост. Звезди, прохлада, питие, смях, истории. И потича мълчание след някои.
Алберто разказва такава една.
В къща, по-нагоре в планината, до неотдавна от години живеел възрастен българин. Тука наострям уши и опулвам очи. Българин насред почти пустошта?
Не общувал, проживявал изолирано. Били двама с жена му, италианка. Местните знаели само, че човекът е забягнал някъде през седемдесетте. Толкова. Как, защо, малкото общество не се вълнувало. Знаели го само като "Българина". Чудак някакъв.
Преди година дошла новината, че Българина починал. Кончината била предния ден, но жена му предпочела да запази последната нощ, делейки с любимия за прощален път брачното легло. После потърсила Алби за помощ.
За живота на този мъж не научавам почти нищо, но за свършека - да.
И, разбира се, настъпва моментът на мълчанието. И ми е криво за тоя анонимен беглец. И хубаво, че не е останал сам в края, а е бил в топлите ръце на моя приятел.
Оформям силует на близък и знам, че няма да го забравя.

НЕ "КОЗИ ФАН ТУТИ"!

Когато чуеш "Тази история искам да прочета на италиански!", а устните, които го изричат са сцупени без преструвка и очите са в сълзи, какво следва? Тягостното стягане в гърлото, понеже знам, че тая работа ще е най-трудната.
А как се започва подобно нещо? Как се описва любовта? Откъде идва чудото? Как разбираш, че живееш щастието? Ето така:
"Трябва да измислим нещо специално за догодина!" - 365 дни по-рано;
Тайната кореспонденция месеци преди събитието;
Откраднатите моменти насаме за стиковане на идеите, гарнирани с обилна доза стрес от потенциалното разкриване на изненадата;
Покачването на адреналина с наближаването на Деня;
Утрото с песен и "Хепи бъртдей, Президенте!";
Развихрянето...;
Отпращането на виното, защото не е достатъчно класно;
Почти трагедията в подбора вида на свещичките за тортата;
Запалената в ранния следобед с маслинова дървесина пещ;
Вдъхновените тийнейджърки, покачени по дървото, със свещници в ръце;
Украсяването на масата, изпипването на детайла до маниякалност;
Суетнята, търчането, плеснатото чело и ужаса в пет следобед: "О, той обича бира, а забравих да поръчам любимата му!";
Пристигането на камиона с музикантите, разтоварването на техниката и саундчека;
Усмивките на вече официално пременените и намигането "Ще се почва май!";
Пристигането на гостите, поднасянето на подаръка;
Почерпката, ах, почерпката!...;
Кратките моменти на тъга по отсъстващите любими;
Танците...;
Задължителната песен, изпълнена от рожденика, и аплодисментите на най-фалшивите моменти;
Ритуала с тортата;
Камиончето със сладолед, поръчано като поредна изненада;
Общата снимка, съпроводена с много смях!;
И пламтящите от емоция очи и сърцето, което прозира.
...
"Кози фан тути" или "Така правят всички" според Моцарт.
Не! Така правят само тези, които обичат. Щастливите.

И пак под Персеидите

Ако имах фотоапарат от ония, дето насичат секундата или пък камера със слоувижън, щях да начаткам най-страхотната серия на изразително женско лице.
Първи кадър - изумление, втори - уплах, трети - гняв и натам галерия от профучаващи силни отрицателни емоции. Тия отворени очи, смръщените устни са зад гърба и по повод най-несъобразителния тип, когото съм срещала наскоро. Някой си Фабрицио, собственик на хотел във Флоренция. Като човек който не знае какво да каже при запознанство, този изтръшква първата му дошла мисъл в главата, в случая: "А, Вие сте този, на чийто юбилей ще бъдем скоро!" Та-ра-дат-та-дат! Порка мизерия! Всичката тайна отиде. Моят човек се хили и гледа ту мен, ту онази с многото емоции. "Знаех аз, подозирах ви!"
Нищо не може да се спаси.
За да изясня ситуацията, трябва да се върна месеци във времето.
С Лаура сме заформили комплот. Поводът е юбилея на Людмил. Комуникацията зад гърба му се люшка в разни посоки, докато решаваме, че най-доброто ще е парти-изненада. Аз трябва да измисля предтекст, за да изчезнем, а през това време манджата и гостите са пристигнали. Клише, ама гот. Подробностите оставяме за италианско. Трудното идва, когато заговорничките не можем да останем насаме.
"Флорине, трябва да видиш роклята ми за сватбата!" - това е паролата. Очевидно мъжете са излишни и най-накрая намираме начин да обсъдим изненадата. "Чакай! - спира ме преди да тръгна - виж роклята наистина, че току-виж те попитал!". Коприната на шарени зайци е супер шик и си помечтавам за миг да имам повод и аз да се спретна в подобен десен. Друг път!
"Е, каква пък беше тая рокля! ..." Дали не сме замисляли нещо за предстоящиярожден ден. "Как бе, нищо такова!"
...
Средата на август. На парти под звездите у колежка на Лаура. Ще се гледат Персеидите. Жива музика, много ядене, още толкова пиене сред артистично украсената градина. Много и весел народ, а да ни се падне за събеседник баш несъобразителния хотелиер.
Персеидите ги видях само под формата на гневни звездички в аурата на Лаура, нагоре и не погледнах.

Скиачата, прошуто и пекорино

Знаете ли какво е скиачата? Не? И аз така доскоро.
Това е домашен хляб, приготвен на пещ. Много мек, пухкав, с балончета от маята, с препечена коричка и деликатно покапващо зехтинче между слоевете тесто.
Тая благина, съчетана с прошуто, мортадела /ммм!/ и пекорино е перфектна в компанията на вино или студена бира.
Термометърът повече от седмица е заковал на 38 и движи само нагоре.
Плановете за вечерта бяха да ходим на пържолена фиеста долу, обаче Лаура кани по нейния си неустоим начин. "А, не помниш ли какво беше миналата година? Жега, много хора! Елате с нас в планината, ще е по-хладно, пък и спокойно! Има едно заведенийце - нищо сложно, няма готвено, простичка храна и чист въздух." К'во да го мислиш?
В седем две коли народ потегляме към Рока Ричарда. Била съм там преди време - малко бедно селце, изцяло от камък, покачено над хиляда метра над морето. Забележително е с многото огромни хортензии и паметника на загиналите във ВСВ.
По петнайсеткилометровия път, богат на завои, наблюдавам небивал живот - трафик като за магистрала. Не десетки, стотици возила са изтеглили собствениците си на пикник край вировете на почти пресъхналата река.
Към и половина осмината сме насядали на семпличка веранда до грубо сковани пейки и маси с бял найлон за еднократна употреба.
Хората никак не се бавят с поръчката, защото нашата Лаура израно е заръчала скромната вечеря. В панери за хляб първо пристига скиачатата - бяла и топла, солена и мека. После - чинии с прошуто, мортадела /ммм!/, някакъв широк салам и още, също вкусен. В друга посуда - големи парчета пекорино. За финал - някакви печени и овкусени зеленчуци. Тия, последните, не се радват на голямо уважение, въпреки че са невероятни. Вино и студена бира.
Докато се усетиш и върху масата цъфнали още от горещия хляб, по-неустоим отпреди, още мезета, още сирене. Това се превръща в нещо като ритуал - гладните тийнове опразват чиния след чиния, но на тяхно място идва нова. Като в приказката за момчето, дето си имало работа с вятъра.
Алберто пък си има пиниз - вади мекото на хляба и на негово място тъпче до премала мортадела и пекорино.
Ядем с ръце, приказваме за всякакви неща. За българите, за италианците, за общите и различни неща помежду ни, човешките бивалици.
Хладината някак се е промъкнала и дали заради нея, дали заради компанията, удоволствието от простичките неща е умножено в пъти.

Метафора в Арецо

В сцена от любим италиански филм загрижената леля на прелестната героиня, влюбена в главния герой, разпитва: "Какво ти направи той?". "Метафори!" - отговаря замечтано момичето.
Като всяка теория и литературната е скучнопунктуална, задавайки определение за това стилистично средство като ... нещо като нищо. Или с прости думи обяснено - едно да кажеш, пък да имаш предвид друго. Или да свържеш някак привидно несъответстващи си неща.
Да обърквам метафори с чужди такива е чудно занимание. Да ги откривам в ежедневието носи радост. Днес, например, се натъквам на красива една.
До Дуомото в Арецо в тясна уличка от 1947 се е свряла тратория "Ил сарачино". Забележителна е със своята непретенциозност, незабележимост сред дузината в околността. Забележителна ми е, защото там хапвам винаги любимата селска тосканска супа.
И там неотменно стои метафората.
Сред обичайно пълното с туристи заведение, той от години е там. Възрастният мъж, сам на масата за двама, в ъгъла до прозореца. С щрих небрежност бялата коса е обърната назад. С риза с дълъг ръкав и жилетка от костюм. Във времето осанката се губи. Брадичката, обаче, гладко избръсната, е нагоре. Седи неотменно с гръб към тарапаната и мълчи. Храни се бавно, разменя дежурни фрази само с младата сервитьорка.
Този персонаж е от запомнящите се, затова днес съм особено любопитна дали ще го открия.
Настаняват ни до прозореца, току до масата за двама. Там стои самотен прибор и аз кимвам на Людмил. Разбираме се без думи. Поръчваме традиционното.
Точно в дванайсет и половина през вратата влиза той. Не предполага, че го чакам. Не предполага защо върху лицето на непознатата жена на метър от него се качва усмивка. Не предполага защо й кимва мъжът срещу й.
Поръчва обичайната малка гарафа с червено вино, което разрежда с вода, докато чака обяда. Крада момента и създавам спомен във фотоапарата като уж снимам доволния от лазанята Калоян.
Човекът клюма и задрямва. Милият!
Чинията с агнешко го стряска и той подскача. Всичко потича по реда си.
Метафора на живота.

Първи щрихи - 2017

"Ши из а феймъс райтър ин Бългериа. /Писател съм била демек, известен?!/ Флорине, к'во си мислят те? И ние общуваме с известни!".
Това ми заявява нахилената Лаура тази сутрин, когато става въпрос за двойката обрани белгийци, които, също като нас, й гостуват от години. Хората бяха любезни, но видимо спечени. Моята приятелка ги е респектирала и им разказала някакви небивалици относно моята персона.
Снощи, след пътя, имахме сили само за лека вечеря и сън.
Тая мисия се оказва почти невъзможна. На паркинга на Лоро се засичаме с нашите познайници Пиера, майсторката на сладкиши, и Джулио, нейния благоверен, който миналата година катери баирите в жегата само, за да донесе забравения подарък.
"О, ауър феймъс райтър! Коме стай?" Стига бе! Лаура, какви си ги забъркала?!
Разпрегръщаме се яко с тия двамата и получаваме покана за вечеря, която отклоняваме. Няма да сме приятна компания - умората натиска адски. Уговаряме нещо за по-натам.
Отиваме към народната пицария на стария познайник Андреа. Добре, че имаме резервация, защото заведението е препълнено, народ чака и отвън. Към сервитьора Маурицио се е присъединил обичайно дремещият в ъгъла собственик. Заедно с Андреа са трима и не смогват с работата. Лудницата е тотална. Весели компании, които се скъсват да поръчват като за последно, жегата прелива и троицата персонал трудно смогва да задоволи дори жаждата у клиентелата.
Пицата пристига в някакъв момент. Носи я лично Андреа и тазгодишният етюд започва. "Е, маестро!" и гореща прегръдка с мъжко потупване с Людмил. "Ке гранде! Допинг, ее?" - това за дангалака Калоян. Аз съм за десерт - "Бютифул райтер, брависимо!" Айдеее ... И тука.
"Лаура, какви си ги сътворила?", викам й днес.
"Само разказах тук-таме".

Тенис - 3

Щъркелчето джапа от локва в локва след отдавна отминалия дванайсти кобен час. Някой горе е отвинтил чарковете и небесната Ниагара излива съдържание в бездната.
Доскоро спортно-елегантното рокле вече е безформен парцал, върху му е грамадният червен суитчър /а трябваше да е подарък за малкото чадо!/, от качулката му стърчи нос, а най-отгоре е кацнала деформирана сламена шапка, чието съдържание се излива на всеки пет минути. Това не е Плашилото без мозък от "Магьосникът от Оз" /дали?!/, това съм аз, крачеща в кошмарна римска нощ. Разбира се, имам чадър. В хотела. Местните метеоспецове гарантираха тихо време и аз не нося умбрелата.
Таксита - няма. Обществен транспорт - няма. Пешеходци - трима. Мръзнещи, мокри до кости. Само устите мелят на себе си невесели нареждания. Оптимизмът не струи.
А всичко започна толкова романтично! Предната топла звездна нощ до късно обикалях с фунийка сладолед в ръка, наслаждавайки се на артистично осветените прелести на Рим, в очакване да се насладя на любимата игра. Подарихме си билети за тенис на "Рим - мастърс". Късметът е с нас и на 1/4 финалите ще гледаме големи звезди.
Под слънцето на Вечния град многохилядно множество в приповдигнато настроение се гъчка пред входа на Корто чентрале. И аз там. Чакаме новите гладиатори - Надал, Тийм, а после старата пушка Винууус /както крещи болната й италианска фенка до мен/, сестрата на Серена. Моите фаворити отпадат, ама атмосферата е толкова гот, че настроението никак не спада. Денят преваля и по сумрак започва кулминацията - Джокович срещу Дел Потро. Стадионът е препълнен, народът ту се умълчава, ту крещи, знаете как е, ама на живо е по! Пенсионерката до мен плюе гласни струни "Амореее, Нолеее!", друг някакъв отсреща в паузите задава тон за песен и умълчалият се за кратко стадион изригва в отговор и всичко пее. Адско!
Бързо идва вторият сет и капва първата капка. После още и още. Играта е преустановена и десетте хиляди фена се набутват на сухо под елегантните арки. Дъждът се усилва, начева жестоката буря. Гърми, та се съдира, плющи яко, страшно. Светкавиците придават зловещ вид на дузината каменни атлети, поставени някога от Мусолини.
Краката са оттекли, дупето - замръзнало от студените стълби, гъчканицата е почти задушаваща. Едни тузари с откъснат отнякъде гигантски найлон преминават под горещите аплаузи на тия в импровизираните чакални. Чичкото с пуканките прави оборота на живота си. Други щастливи единици притичват до колите си, трети някак са извикали такси. След двучасова напразна надежда за край на потопа, решавам, че каквото и да става, поемам към леглото. Шесткилометрово предизвикателство.
...
Ама тоя, Джокера, мърморя си, сигурно с кола са го прибрали. Дей гиди, глезльо!

Вила Романа дел Казале

Опитни приятели в странстването посъветваха да правим да струваме, но без да сме видели Вила Романа дел Казале, съхранила най-големите и красиви в света римски мозайки, да не напускаме острова.
Чуден пролетен ден, слънчев и топъл, ден за преход от запада към изтока, от околностите на Агридженто към Рагуза. Някакви стотина километра, нищо работа.
От месеци провиждам романтично пътуване по лъкатушещ крайбрежен път, разкриващ след всеки завой все по-зашеметяваща и дъхоспираща гледка. Море, по-лазурно от очите на любимия /и той ще чете, пък си харесах нещо в близкото магазинче/, причудливи скали, пясък и вълни, прелест.
...
Движим повече от час, море не се вижда никъде, катерим все по-нагоре из планинските скатове, коли няма, камо ли туристи, къщи няма, пасящите овце и те останаха някъде в ниското, дори полетата с кактусови насаждения останаха отдолу, а GPS-ът криволичи все нагоре и нагоре. Следваме го. В купето вече се хваща само една радиостанция, където тече припева на някаква песен: "Are we crazy?", но засега не смея да споделя засилващата се тревога, че нещо не е, както трябва. Радиото пращи, прекъсва, за да чуя гласа на водещия с развалено "р", пресечен категорично от любезното момиче от навигацията, че ей тука трябва да свием в дясно. То и досега не бе особено надеждно - свлечено шосе, кални наноси по настилката, но поне имаше осева линия и банкет. Сега ни води по двуметрово пътче някъде сред жълти ширнали се безкрайни поляни. Странно, но щом навигацията казва, изпълняваме.
Пътят е достоен за офроуд състезание от средна класа, нашата количка се зори, но героично лъкатуши около гигантски локви, грамадни кални отсечки без асфалт, радиоводещият е решил, че ще припява с фалцетен гласец върху истеричната мелодия с "Ааааа" и "Ууууу", което допълнително безпокои сърцето. Писвам за първи път, когато се килваме яко наляво. Има си и добри страни - от напрежението неминуемо съм изгорила калориите от закуската. Надежда има - ей къде са калните следи от грайфери. Това е пътят, викам с всичката увереност, на която съм способна.
GSM-мрежата я няма от километър и повече , когато насреща се появява следа от модерна цивилизация. Табела, изписана на три езика - Attenzione!!! Ahtung!!! Danger!!!, завой и ... блато. Триметрови папури, кал и това е.
Аз съм се спретнала в бяла рокличка, на крачетата съм новите си обувчици, подарък от синовете и си мисля как слизам и бутам.
Любезното девойче мълчи. Множеството маневри са съпроводени с много и още поздрави на майка й. Връщаме назад. Толкова съм ядосана на машинката, че обещавам да й резна всички кабелчета. Въртим сума и километри, осланяйки се на собствената си преценка и табели, когато достигаме желаната дестинация.
Вилата и мозайките са изключителни! Непременно трябва да се посетят!

Кулинарно!!!

Едни трийсет минути отделяме на Трип адвайзър, за да изберем заведение за вечерта на рождения ми ден. Кратко колебание и се спираме на "Ил Моло".
Палим колата и по криволичещите пътища из околностите на Агридженто сме в Сан Леоне, курортно градче на брега на морето. Слънцето тъкмо залязва. Правим кратка разходка по живописната крайбрежна улица, за да стигнем ресторанта.
Прекрачваме прага. Много стъкло, огледала, хром, зеленина, простор. Посреща млада жена в черен класически костюм. Избирам маса до стъклена стена, през която яхтите на марината поклащат лениво мачти. Пред мен са искряща бяла покривка, изящни прибори и посуда, върху които гигантските полилеи в стил "Версай" пръскат безброй отблясъци.
Друга жена със сериозно изражение носи "Просеко" и налива в малките чаши с високи столчета. Оставя и менютата.
Аз съм се настроила за морско и не избирам дълго. Специалитетът от предястията. Моят човек и той ще прави компания с някакви подобни неща. Докато отпиваме от уелкъм дринка, сериозната жена носи елегантен поднос с пет различни хлебчета, видимо приготвени на място. Потривам ръчички. Уцелихме!
Хвърлям око край себе си. Ресторантът е почти пълен. По масите са елегантни хора. Мъже във фракове, носещи подноси с гигантски хромирани капаци, се въртят около гостите с почти валсова стъпка. С оттрениран жест похлупакът изчезва, за да разкрие енигма. Усмихвам се в очакване.
Моето е някаква продълговата работа, в която има купички с различни морски гъзарии. Похлупак няма. Голяма работа! Изглежда страхотно.
Наздравица, отпивам от виното и започвам. ...
Ммм, гадно! Това царевично хлебче с пармезан, череша и аншоа никак не ми допада. Нататък са парчета от непозната ми риба, в марината. Кисело, възкисело. Коктейлчето от скариди бива. Миди - праисторически каиш. Поглеждам към Людмил. Той тъкмо е задъвкал някакъв калмар. Има опасност да посети извънредно зъболекаря. Решавам, че с рака няма смисъл да се боря и го оставям цял.
Нека уточня, аз не съм капризна, нито пък гевезе. Мога и на хляб с шарена сол да съм, ама да са вкусни.
Наблизо минава симпатичен тип от онези с фраковете и фиксирайки състоянието на масата пита обичам ли морска храна. Отговарям утвърдително, но добавям честно, че не ми харесва. Тоя губи усмивката си. Така не бивало, казва. Апетит вече нямам и отказвам да избера друго, но човекът е много настойчив и любезен. Обяснява, че тука всеки трябва да е доволен и ако не искам да го уволнят, трябва да поработя по въпроса. Искам само десерт, по негов избор. Този се ухилва и завъртайки се казва, че сега ще ме компенсира.
Людмил е къде-къде по-дипломатичен от мен и упорито предъвква многократно жилавото месо.
Какво им става на всички? Наоколо хората са превъзбудени и видимо доволни.
Пред мен се озовава огромен бял порцелан с топло шоколадово кейкче с течна вътрешност. Онзи чака отзвук и аз правя вечерта му като лъжа, че е вкусно. След време се връща с чиния, пълна с лимонов леден десерт - това била втората ми изненада.
Мина се не мина време, белозъбкото носи шикозно плато с парче домашен шоколад и блокче карамелизирани бадеми. Той се смее, аз се смея. Жестът на внимание е забележителен, чувствам се обгрижена и специална. Шоколадът обаче е горчив, а бадемите - прегорели.
Спасих човека от уволнение, съвестта ми е чиста, но не мога да се отърва от усещането, че съм била герой в оживялата приказка за новите дрехи на царя.

Некулинарно!

Убедено ще кажа, че не съм най-подходящият сподвижник за гурме посещения.
Не ровя дълго из менюто, ще погледна отгоре-отгоре салатите, най-много да надзърна и при предястията и дотам. Виж от кафето няма да се лиша и по късна доба. Мога да изкарам на един сладолед цял ден.
Всяка норма си има изключение, разбира се!
В петъчната вечер мотаме из приказната Рагуза. Време да се приютим в някое кръчме за почивка и чаша вино.
Прекрачваме не особено вдъхновено прага на празното "Moro - кухня на земята и на морето". В заведението, освен нас двама, са готвачът, подпрян на бара, един въздебел човек и миниатюрната сервитьорка.
Притеснено ми е. Дано се намерят и други клиенти, иначе вниманието неминуемо ще залее. Оглеждам скромната модерна обстановка. Харесват ми забележителната чистота, шик прибори, фината музика за фон. Момичето вече е донесло менютата и на тих сицилиански англо-италиански препоръчва местно вино.
За начало избирам яйца с аспержи, а Людмил боб с нещо си. След секунди с учудваща пъргавина до мен се е озовал едрият мъж и с усмивка предлага да добави към яйцата пресен бял трюфел. "Прекрасно допълва! Този, казва, не е на нивото на черния от Тоскана, обаче е също много вкусен!" Аз склонявам и в компанията на някакви леко киселки доматки, зехтинец и изящно сицилианско питие чакам яйчицата.
Зад кухненската завеса нещо бодро джъзва, а огромният мъж пак е до мен с кутийка, от която идва неустоим аромат. Човекът с огромно внимание разтваря салфетката с увитото трюфелче и го показва с усмивка. Безспорно великолепно!
Говорим си затова как ги умеят нещата италианците. Два-три щриха и правят от нищо нещо. Майстори на уюта и вкуса.
Чета си надписа върху хартиената постелка. "Модерност и връщане към традицията, рецептите предават историята на тази провинция през вековете. Един магичен остров. Анджело ди Стефано". Мъдрец, мечтател?
"Кой е Анджело ди Стефано?", питам девойчето, което долива чашите. "Ето го." Ааа, човекът с трюфелите!
Идват и чиниите. Красиво, уханно, уникално! По-вкусни яйца не съм яла! Бобът на Людмил не е бял като нашия. Мургав, като сицилианец, с добавка от препечени корички на прасешко коремче и някакви зелении за украса. Няма думи. Мълчим и се гледаме с блеснали погледи.
Следват и основните. Надграждат началото.
Ди Анджело дискретно хвърля по някой поглед, колкото да види реакция. Ами, видя. Осъщественото щастие.
Приказка, разказана в тесен кръг.

Привидение в Сиракуза

„Да идеш в Италия и да не видиш Сицилия, означава да не разбереш Италия въобще.”, възкликнал Гьоте. О, колко прав е поетът! Само тук можеш сбъдна отдавнашен блян.

Сиракуза. Варовиково бяло вълшебство на югоизточния бряг на острова. Основан от гърците през 8 век преди Христа. Градът-любов на Архимед, на гръцкия и римски театър, на барока, на Караваджовата „Санта Лучия”. Днес съм в настроение да се запозная с чара на Сиракуза.

Градът е малка лудница – задръствания, клаксони, мотащи се свободни електрони с раници. Без особено лутане се добираме до старата част. Оттам гмурваме из прелестните улици, където движил и авторът на Фауст /добре се знаем с тоя – донесе ми една от малкото шестици по литература/.

Любимото ми безцелно моткане вляво и вдясно из градския лабиринт довежда до прекрасния площад, по който Малена кършеше снага. Днес я няма, но площадът е превзет от силния звук на духов оркестър. Пред мен е опната дълга червена пътека и вместо обичайните герои с карти и фотоапарати, пространството е превзето от полицаи. Много полицаи. В различни униформи. На групи от по няколко спокойно разговарят в очакване на някакво събитие.

Оркестърът бичи яко. Музикантите са тийнове на не повече от шестнайсе, обути предимно в анцузи, насядали или полулегнали на стълбите на Дуомото. Всеки е потънал в собствената си партия, не му дреме ни за ритъм, ни за хармония. Тромпетистът е в истерично настроение, кефи се на макс, дудукът му вие глас над всички други и хич не му дреме, че темпото му е къде-къде пред другите. Сред тая създаваща готино настроение най-фалшива музика, има един субект, който в тотално отчаяние ръкомаха с напразна надежда да създаде мъничко хармония. Диригентът. Мъжът е видимо скапан, но упорит. В старанието си вкарва и крак, но резултат няма.

Цялата тая атмосфера довежда до решението да заседнем по-дълго на площада. Кафенето срещу катедралата предлага страхотен „Аперол”.

Отпивам от питието в очакване на предстоящото събитие, разглеждам хората в униформи пред мен, когато погледът ми е прикован.

Ето го! Поврага на Архимед, на театъра, на Санта Лучия и Караваджо! И Гьоте не знае за какво иде реч. Побутвам Людмил с крак и безмълвно посочвам привидението. Петфутово съвършенство.

Карабинер, с клин, ботуши, пистолет и шапка с кокарда. Пуснал е тънки и дълги бакенбарди, брада под устните със същия размер и крие очи зад тъмни очила. Ако направя някаква простотия, дали ще ме арестува?

Време затова няма, защото след кратка суетня, празникът на Сиракузката полиция започва. Оркестърът свири бодри милитаристични мелодии, началникът преминава тържествено с огромна сабя по килима, а после награждава отличили се полицаи.

През цялото това време привидението стои в поза „мирно”. Гласът от микрофона изрича: „Награда за изключителни заслуги - полицай Маурицио Конти”. Моят човек пристъпва по килима за награда. Разбил местна банда!

Всичко приключва за петнайсетина минути. Мутиращ глас от оркестъра пронизва площада: „Либерта!” и събранието се разпуска.

Тръгвам и аз. Какво да й гледам на Сиракуза повече?

Цикъл "СИЦИЛИЯ" Елисавета и Вале деи Темпли

Мракът от вчерашния ден отстъпи и над Агридженто грее слънце.
Жадни за разходка и нови познания сме на опашката за билети на Вале деи Темпли, Долината на Храмовете, забележителност, която всеки поне малко изкушен от история и митове, трябва да посети. До наша милост се залепва жена над петдесе, много хубава и с подкупваща, но не мазна любезност, се представя. Елисавета, гид. Предлага да ни разходи и да разкаже това-онова на нас или ако нямаме нищо против да добави и още няколко желаещи. Нямаме, даже никак, и до няколко минути се ръкуваме с Кевин и Алиша от Англия, младежът от Китай се представя като "Джон", а своеобразната домакиня се оказва от Мексико.
Шарената групичка заобикаля смуглата хубавица, много сладкодумна. Потегляме по склон с неравни камъни, а Елисавета запознава накратко с историята на Сицилия и в частност на Агридженто, Акрагас на гръцки или Агриджентум на латински. Кътнат в живописен залив от гледна точка на всяка днешна романтичка, градът възникнал в далечната древност поради съвсем практични причини - удобно за пристанище разположение, плодородна земя, сладка вода. Градът станал третия по големина и значение за елините. Тая и още интересна информация ни е поднесена, докато вървим по пътека, отвеждаща към древния храм.
Домът на Хера. Тази властна натура, помним от уроците, е ревнивата съпруга на Зевс, покровителката на брака и пазеща бременните жени. Нашият гид разказва едно-друго за живота и характера й и за обичаите на древните. Тук се извършвал ритуала по събиране на младите. Обяснявайки това, Елисавета вади от раничката си торбичка, където са венчета от изкуствени листенца и цветчета, три бели чаршафа и "златни" колани. С тия приспособления превръща моя милост в древногръцка булка, Алиша в моя кума, а зашеметеният Людмил е поставен пред свършен факт и без да има избор ще се съчетае в брак и пред Хера. Трупата предизвиква интереса и на преминаващите групи, и на самостойните елементи, които, зедно с Кевин, чупят фотоапарати и се хилят неприкрито на клоуните. С англичанката кършим по древногръцки, докато женихът не е щастлив особено - нямало разтрогване споеното от Хера.
Тия шоа отпускат напълно малкото ни общество и продължаваме натам към следващите спирки.
Много храм, много нещо построил гъркът!
По главната улица на полиса стигаме до светилището на Конкордия или казано с прости думи, храмът на съгласието и хармонията, най-добре съхранената красота. Натам разглеждаме останките от храмовете на Аполон и на Херкулес.
Пътьом опознавам натурата на презокеанската бърборана. Не пести приказки, никак не е обрана в мимиките и жестовете. Застава в стойка на оратор и с ръце и поглед в небето разказва колоритно познатите митове, пречупени през непознат ъгъл. Всички се забавляват, единакът "кол ми Джон" току моли за снимка, английският другар намира време да вметне футболните си пристрастия, застанал пред храма на Зевс, голям, колкото съвременно игрище.
Финално спираме пред две статуи без ръце и глави. Това са оригинали, чието предназначение било да доставят гъдел на знатните гости на града. Ако посетителят бил например поет, хаквали му ръка с перо и зачитали особата му. В зависимост от етноса монтирали и съответната глава. Практично. Древен фотошоп.
Въодушевлението е превзело всички, дори и обрания азиатец. Гидът ни се извинява за "мексиканския английски". Разделяме се.
Визитката на Елисавета е у мен, ако ви потрябва.

Сурикати в Сиена

Много симпатични животинки са сурикатите.

Това са ония хайванчета в перманентен страх от врагове. Тия, дето с изправен торс въртят скорострелно вирнатите си глави ту наляво, ту надясно, сякаш невидим тартор им дава заповед. Изглеждат бодри, жизнерадостни и закачливи. Макар едва ли им е весело да са под постоянно напрежение.

Специализираната литература казва, че живеят в колонии, активни през деня, а вечер прекарват в дупките си.

Тия същите се срещат и в градска среда. Няма начин да не сте засичали. Аз, например, се натъквам честичко на екземпляри. Преобладават по кафенетата. Най-вече.

И понеже текстът е с туристическа насоченост, не друга, да си дойда на думата.

В Сиена съм за някой път. И пак на Пиаца дел Кампо – ветрилообразната прелест, керемиденочервената гордост на сиенчани. Щракам снимки, каквито отдавна имам, но красотата със средновековна давност изкушава да я запечаташ отново. Августовското слънце се е заковало най-отгоре, жари и прави всичко възможно да обезсмисли заниманието ми. Тъкмо време за сладолед и напитка.

От кафето на площада гледката към обърнатата раковина е самата съблазън. Приковаваш очи върху гигантската часовникова кула насреща и си споделяш умората и Аперола с компанията.
Под шарената тента е групичка мълчаливи сурикати. Представители на южняшкия тип, темпераментна порода. Небрежно, видиш ли, случайно някак, въртят глави, докъдето физиката им позволява. Оттам нататък очите изскачат от орбита – край тях кръшна русавелка преминава и влиза в заведението. Мълчанието е нарушено от звънки междуметия и не съвсем членоразделни звуци, издаващи първично удоволствие. Един от екземплярите включва горните крайници, за да подскаже на останалите какви го топли чувства изпълват. Тайфицата споделя ентусиазма му и замръзва, когато жената се появява отново. Дори с очи не мигат.

Дружинката е заела стратегическа позиция и не пропуска нищо живо в пола. Светло, мургаво, високо, ниско, пищно или не толкова – уважено! Вратовете са на невъзможните 180 градуса спрямо корпуса, поглед влажен, устни в загадъчна усмивка.

Поръчката ни е платена. Време е. Свалям очила и шапка.

Запътвам се към лоното на кафето...

P.S. А сега се върнете към началното изречение.