В кръчмата на Миташки

Ако завра глава в кошер с диви африкански пчели, ще има по-малко шум. Убедена съм.

Стоя сама на голяма маса, застелена с мушама на бяло-зелени квадрати, върху нея е бяла хартия за еднократна употреба /на която в момента пиша/ и чакам заветното стряскащо писукане на системата, показваща, че е дошло времето и на нашата поръчка. Пред отчаяние съм, тъй като екранчето е заспало на 557, а ние сме нещастниците с 585.

Поне Людмил ме изненадва приятно като примъква незнайно как бира да утолим жаждата.

На стената срещу мен е телевизор без звук – футбол. Навсякъде весел народ в очакване на прочути манджи.

Всъщност сме в умбрийска забележителност – уникална кръчма, където ни доведоха Слънцето на Асизи, Боби, и нейният Алберто. След изморителния и горещ ден /за него – скоро!/ сме насред местенце на брега на прелестното езеро Тразимено след залез. Тука има повече живот, отколкото в мравуняк - огромен гъмжилник още на паркинга.

Десетки огромни дървени маси под гигантски дървета, висящи топки за осветление, девойки с празни чинии и халби търчат напред-назад и с усмивка и „Скуза!” си проправят решително път. Атмосферата отвън ми напомня за ресторанта на Миташки от „Оркестър без име”, ама няма оркестър. Само същата тъпканица. Сигурно хиляда души на възраст от нула месеца до клоняща към безкрай са се събрали, за да опитат прочутия местен хляб от брашно, вода, магия и нищо друго, както и десетина домашни гозби. Туристи - ниенте!

Влизаме вътре. Огромно помещение. И тук пълно с маси. Почти няма свободни. Менюто е написано на голям картон от бърза ръка. Поставен в затруднение, клиентът има минимум час да обмисли поръчката – дали нещо морско, пържоли, готвено, салати, десерти.

Поне трийсетина стоят прави на опашката с номерче в ръка и чакат да им дойде реда, за да поръчат. Оттам остава малко до финалната права – да си вземеш претъпканите с вкусна храна чинии.

Докато нетърпеливо драскам по хартията, периферното ми зрение улавя нещо. Алберто на Боби се появява из тарапаната в компанията на шармантна дама на около петдесе, хубава. Външният й вид е подходящ за нощен клуб – блуза почти без деколте и без гръб, дълга пола, лилава дълга коса, обувки на платформа, много бижута и силен грим. Боби ме запознава с Антонелла – приятелка от клуба им по танци. Имала добра душа. Говори само италиански. Тя е с друг приятел – Роберто. Синеок и тъмнокос симпатяга, художник-реставратор /като знам що църква има из околностите, едва ли остава без работа/. Алберто е мил и кавалерски предлага да вземе поръчката и на приятелите.

Храната идва. Заслужава си чакането! Не ти трябва гурме ресторант! Анонимниците от кухнята са вълшебници - няма сериозна или угрижена физиономия, няма затворена уста! Дали ще яде или ще бърбори с приятели, всеки тук е щастлив.

Системата превъртя хиляда и рестартира от нула, часът превали единадесет, а не виждам народът да е намалял.

Една от най-хубавите ми вечери!