четвъртък, 5 март 2020 г.

Определено некулинарно

Когато август клони към края, идва поканата:
"Утре сме на рибна вечер. Мястото е необичайно, ще видиш, не си била в такова." Лаура, разбира се. Тя е майстор в няколко думи да зададе тон на всяко предстоящо събитие.  В случая знае, че макар и чедо на морето, не си падам по морската храна, но захожда от неочакван ъгъл. Аз двоумене нямам, мястото никак не ми е важно, а и утре е последната ни вечер. Била съм в разни заведения - от мукавяна спретната в планината гостилница до изключително тузарско място за ... сандвичи, току на "Торнабуони".
И тъй, "когато вечерта смирено гасне", потегляме към "Пин Розе".
Очаквам "необичайното" под формата на това, че вярно е нетрадиционно да ти предлагат морско далеч от морето. Лаура обаче подготвя. Казва, че съдържателят на ресторанта бил авер на Алби, във фактически фалит от три години. Преди ден звъннал и без усукни споделил: "Имам риба. Колко?", казано иначе "Колко души?". И дотам.
Та, "вечерта смирено гасне...". На десетина километра след Лоро по пътя към Арецо вдясно е параклисчето, чието име не знам, а вдясно от него шмугва разбит асфалт. Няколко завоя, кипариси и е паркингът. Там ни заварва смирената вечер. Май сме в пълен състав. А, изчакваме и последните двама и ето, че компанията от 14 влиза в "необичайността".
Какво да кажа? Ами ... необичайно е - голяма зала като студентски стол с петдесетина маси в колосани снежнобели покривки. Празно. Тъмносини плюшени пердета за тежест, цвят орех на ламперията. Гигантски зеленясал аквариум, а там - кахърни рибки. И пиано. Него не го виждам, само го чувам. Някой опитва да свири без да жали инструмента. Лаура хвърля питащ и леко извинителен поглед. Отговарям й с усмивка. Верно е "забележително", но не по начина, по който тя го вижда. Докато си викам "Егати! Осемдесетарски соц!", тя: "Не ти ли напомня за Сан Ремо и "Рики е Повери?" Точно!
Откъм кухнята вляво се появява домакинът. Масимо е подминал шейсетте, леко излязъл от форма, със захабена тениска и неугледни панталони. Води компанията ни към терасата с нарочно подготвената за нас маса. Там в съседство вече има двойка от мъж над седемдесет и младата му спътница, азиатка.
Докато още суркаме столове и без формалности, Масимо носи плата с хайвери и разни мариновани рибни филета. Застава прав, подпира се на нечий стол и начева виц. Тъп.
Да споделя темите, които сме обсъждали, не мога, защото бях предимно заета да не оборвам мнението отпреди десетилетия на моята маминка. Тя, милата, ме намираше за дете с вродена деликатност по отношение поведението на масата.
Разбирам, че Масимо е опитен деец и не се бави. Извадил е отнякъде количка за сервиране. С характерна походка добутва поредица от плата с морско. И тъй като вече споделих, че текстът не бива да се определя като кулинарен, само щрих.
За първо спагети с вонголе. Вонголите са фините миди с бели черупчици, които за жалост у нас ги няма. После идва паранцата - паниран микс от разни видове дребна риба, калмари и едри скариди. Оттам стриди с много лимон. Калмароте с булгур са чист образец за висш пилотаж. Карпачо от рибни филета, октоподец и компания от крабове. Не ми е в обичаите да снимам храна, още пък по-малко себе си на маса, обаче това е от моментите, за които съжалявам.
Моите сътрапезници се чувстват у дома си - Джулио се шмугва в кухнята и помага при сервирането. Количката тътри нови плата с все по-нарастващ размер риба. Апетитът у никого не е намалял. Алфердо, по-известен като Мистър Фредо, обслужва от хладилната витрина насреща и разлива май десета бутилка бяло. Вкусът? Трепач! Стефано, земеделецът, обичайно позадрямал след всяка обилна вечеря, е учудващо бодър и с интерес следи спора между Донатела и Маурицио. Тя и тази вечер е в настроение - ръкомаха, пуши и дрезгаво напористо обяснява какъв провал е политиката спрямо заможните, към които самата тя принадлежи, докато събеседникът й защитава крайно левичарски тези така, както е банкер.
Между разните манджурлаци Масимо продължава с вицовете и превод е нужен не толкова заради езика, колкото за смисъла на "смешката".Тъй или иначе на всички им е доволно забавно.
Докато стават тия работи, пианото продължава да бъде насилвано и да принажда високи градуси към какофонния коктейл. Причината била седемгодишният син на хората от съседната маса.
Донатела отново кани на юбилея си - през 2020 тя навършва 2x30 и е замислила грандиозно парти с дрес код "тутти нуди" /всички голи/. Изкушаващо!
...
Пиша си текста и успоредно с това чатя с милата Лаура, за да уточня някой детайл, когато тя споделя, че Масимо не устоял и "Пин Розе" работи, но с друг собственик.
Такива мити дисхармонични работи.

неделя, 9 февруари 2020 г.

С акцент върху фокуса

Лаура кани на "Пица-найт в Ил Борро".
Разказвала съм - Ил Борро е средновековно тосканско селце, западнало с годините, закупено в началото на 90-те от Ферагамо, който му дал живот отново, приютявайки в къщите и гигантската вила тузари туристи от цял свят.
Та, за "пица-найта". Тия "пица-найти" не са като всяка друга вечеря на пица. Знам, че откакто мистър Ферагамо е закупил бутиковата портативна пещ на газ, всяка сряда в "Ил Борро" организират нарочни вечери.
Идеята е простичка - сервират няколко леки предястия, после 4 вида пица, 3 десерта, вино или бира /може и двете/, плащаш точна сума и ... това е. Тънкият момент е, че всичко е произведено в имението - виното, бирата е артиджана, зеленчуците, зехтина, подправките, месото, всичко. И е био.
Ние с Лаура сме се спретнали по-така от обичайното, тя дори си е сложила грим. Мъжете ни са спортно-елегантни в белите си ленени ризи, небрежни и готини.
Масата е фино аранжирана - само ленени салфетки, красиви прибори и малко свежи цветя.
Имаме избор между бяло, розе или червено, светла или тъмна бира. Дотук с изборите. Оттам започват апетайзърите - някакви дребни бъзикни, фини резени меса, сирена, още разядки, родени от фантазията на шефа и всичко ангажирано с толкова красива фантазия.
Апетитът е дошъл тъкмо тогава, когато идва първата пица. Трябваше да кажа по-рано, че в Ил Борро пиците са плод на творческия гений на шеф Роберто. Той никога не повтаря два пъти една и съща. В зависимост от наличните към момента продукти и настроение, майсторът ражда ново произведение. Сега се взираме с интерес в една такава - тя цвърчи, миниатюрни балончета пропукват, ухае прелестно на топъл хляб и още нещо. А отгоре - аншоа /а уж не обичах!/, деликатно песто, цветчета от тиква и моцарелка. Нямаме думи. Разбира се, че мълчим и някой нарушава тишината едва след четвъртата или пета хапка. Приключваме с шедьовъра и млъкваме съсредоточено повторно върху номер 2 - домати, бутикови салами и много печен лук. Върху всяка пица Лаура и Алберто наливат щедро зехтин и както установих, вкусът се променя към още по. Разбират хората.
Вече съм доволно сита и решавам да го давам по-лежерно. Отпивам от любимото "Розе дел Борро" и оставям запотената чаша на масата. Тя пречупва светлината и играе с образите в далечината. А на двеста-триста метра насреща, сред зеленото в основата на малкия хълм, е самото село. Ил Борро е приютило трийсетина каменни къщи в разни нюанси на нежно розово и пастелно оранжево. Прозорци и керемиди проблясват, защото залезът тъкмо дава всичко от себе си. И пред тая природно-неприродна хубост, с леко размътена глава, разбирам, че не сме просто на някаква вечеря, че пицата на Роберто, който и сега се е съсредоточил в накъсването на парченцата сирене и току излиза от вцепенението, за да изприкаже нещо на колегите и пак потъва в заниманието, е част от цяло произведение - и участници са не само персонал и гости, червената лъскава пещ на колела и гигантския дървен бюфет с продукти, а и ония каменните насреща.
Пак поглеждам към чашата и с усмивка се сещам за мой приятел, фотограф и адвокат, който ми обясняваше свои снимки: "Тука, вика, фокусът пада върху обекта. А тука, виждаш ли, е същият кадър, обаче акцентът е върху фона." И аз така - ту гледам припотеното розово в чашата, ту играта на светлината и промяната на реалността в далечината.
Микеланджело изтърва длетото, т.е. шеф Роберто е съборил черпака от доматената паста и излизам от мислите.
Още аромати, още вкусове, звуци, безтревожни разговори и блясък за очите... Вечерта е от ония, които искаш, ала знаеш, че няма да се повтори.
Довършваме десертите, финал с домашното лимончело, а насреща се разкрива разен характер - сред тъмнолилавото на августовската нощ селото се е успокоило под лъчите на елегантното осветление.