Мисията

Това лято ми бе белязано от Мисията. Не шедьовъра с Де Ниро и Джеръми Айрънс. Имах моя си кауза. Или поръчение, така да кажа.

Чувствам се предопределена да спомогна за укрепване на българо-италианската дружба. Ненавиждам клишетата, но понякога са най-подходящи за употреба. В случая проработва формулата „за какво са приятелите ...”.

Малко предистория ще внесе яснота /нещо не ми върви разказа – така става, когато се вълнувам повече!/.

Моя приятелка, под влияние на някои от историите ми, желае да влезе активно в тях – да завърже другарство с един от героите. Провокирана от разказите, тя елегантно през шега споделя, че проявява интерес към Алесандро – онзи образ с опасните чепици. Свободен ли бил още, симпатичен ли и други подмятанки, ама „не на сериозно!”. „Абе дай да пробваме!” – проговаря в мен старата сватовница.

Подхождам отговорно към задачата и още на втората сутрин от пристигането запознавам Лаура с Мисията.

Аз си хваля нащо – мила, чаровна, усмихната, с чувство за хумор, общителна, интелигентна , начетена и все в таз посока. Давам всичко от душа. Нямало нужда. Насреща проблясват игриво кафявите очи и разбирам, че съм заложила на точния човек. Старата кримка се ухилва дяволито и приема идеята присърце.

Вечерта заговорнически ме привиква и обяснява в детайли каква я е свършила. Без да губи време, като печено момиче, Лаура вече е провела разговор с лицето по същество. Изложила му позитивните страни на нашето момиче, принадила и от себе си туй-онуй.

И след всичката женска канонада: „Богата ли е?”

Изстрел от упор! У! А! Неее! Дей, гиди, меркантил! Провал! Не уцелихме човека. На нас такова не ни трябва!

Затворих преждевременно фирмата „Годявка и венчило”. Засега.

P.S. Този текст е написан с изричното съгласие на героинята.

Залез в Паникале

Непростимо!

Това не е реклама на филма на Клинт Истууд, а най-точното определение за глупостта, която щях да сторя. За малко да се предам пред жегата и умората и да се откажа от по-нататъшно обикаляне. Спря ме това, че си знам душичката. По-късно неминуемо щях да съжалявам за пропуснатото.

Нещата ги добутахме дотам, че мързеливото ми същество се чувства като изгубен насред пустиня несретник, който провлачва стъпка след стъпка в пясъка с надеждата, че ей онова пък може и да не е мираж. Грях е да го помисля дори, защото нито съм в пустиня, нито съм сама. И без повече колебания, продължаваме да видим как слънцето ще потъне някъде след Паникале.

И за това място нищо не знам. Невежа, невежа, невежа!

Отмарям в колата на спуснати прозорци – горещият влажен въздух блъска лицето, но примижвайки се наслаждавам на гледката. Пътят следва извивките на приказното езеро Тразимено. Отиващото си слънце прави опит да дразни с хиляди огледалца. Движим напред и все нагоре. Като в оная гадна песен „и няма край, и няма край, нашир и длъж”. Непосветената в маршрута ми глава се чуди защо голямата вода остава зад нас. Нали хубостта на залеза уж е на брега!?

След сума километрични криволици сме покачени на висок хълм с чудна гледка към езерото и долината. В Паникале сме.

И пак същото. Красота! Теракотено-червено съвършенство. В детайл и в цялост. Има си всичко – крепостна стена, внушителна порта от незапомнени времена, чаровно пътче, водещо към сърцето, високи къщи с цвят на препечена глина, стара забележителна черква, дремещи дедета.

Централен площад с възголям и странен наклон, фонтан. Точно там няколко млади образа разполагат осветление, барабани, отварят куфари с техника, друг настройва китари. Докато моткаме от край до край, ще рече петдесетина метра, тия начеват мелодичен джаз. Мамма! 

Времето ни притиска – скоро слънцето ще изчезне. Мушваме из червеникавия лабиринт. Пак криво алено площадче, заключено между стройни къщи. Наблизо изискано ресторантче примамва, разпръсквайки аромати. Не успявам да хвърля укорителен поглед на ония, дето пренебрегват залеза с вилица в ръка.

Продължаваме бързо. По пътя една рижана върти надменно опашка. Още някой и друг метър и ... ето го!

Площадче от картичка – къщички с очертани камъни, фенерчета по фасадите, големи керамични саксии с подлудели мушката, шарени самотни столчета, чешмица с бронзов чучур. И аз. И Боби. И Люси. И Алберто. Със залеза.

Пред нас става чудо! Камъкът променя цвета си. От теракота преминава в крещящо весел оранж. И в жълто. Дори и вече белее. Но и хората сме се променили – няма я вече умората, всички сме качили без уговорка усмивки, гледаме се благо и мълчим. Наблюдаваме залязващото нещо в захлас.

Вече разбирам по-добре природата на Алберто. Цял ден сред тримата българи, той ни остави да се наговорим, без да обсеби ни веднъж разговора. Само понякога, деликатно показва място или детайл, който улисаните в приказки бърборани може и да изтървем. Този добър човек подари най-красивия и незабравим залез.

Отиваме към кошера на Миташки.

Беваня

Не съм първата, открила изначалната истина, че същинската наслада от живота е в споделянето!

Да поделиш преживяване с приятен человек. Може вербално – супер удоволствие! Обаче безспорната сладост е да си в хармония с някого от своята порода. Като онези небрежаги без сой, дето се надушват и тръгват заедно с вирнати опашки. Ей така я усещам и нея – Борислава. С вирнати глави след споделеното Спелло, продължаваме към срещата на пица с нейните момчета.

Първи пристига Алберто, мъжът до Боби. Спокоен, благ, обран и много симпатичен. Знае пет думи на български. Всеки ще се сети кои. Малко след това и Мартин. Двадесет и четири годишна енигма. Синеок красавец. По жестове и мимика, прическа и цялостно излъчване – стопроцентов чаровен италианец. По говор – ммм, трудно! Да кажем представител на някогашното аристократично Русе – изискано мек български. В добавка с италианска мелодика – сякаш не говори, а пее. Където интонацията по правило пада, при него се покачва, а ръцете в хармония помагат.  Май е повече италианец.

Обядваме заедно и се разделяме с Марти. В жежкия следобед сме четирима към Беваня.

Какво да кажа? Пак същото. Още едно скрито от масовия посетител имане. Истинско съкровище, което в нарушение на традицията не е покатерено нависоко, а е в долината – там, където се сливат две реки. Въпреки натискащата горещина, някой и друг рибар пробва въдица срещу сребристи бързаци.

По пустите улици се насочваме към градската сърцевина. Пак съм неподготвена за това, което ме очаква.

Централният площад. Ще достигнеш пределите му, ако хвърлиш камък от средата. Не хвърлям нищо, въпреки настъпващата бавно лудост. Обезводняването се е ускорило заради слънцето, което е в пика си. Практично-романтичният незнаен майстор е оставил за загазили типове като нас насред пиацата изящен неголям фонтан. Охлаждаме най-вече душите, защото телата се разкапват. Вече имам смелост да погледна край себе си. Окръжава ме истинско бижу. Само централното кафене и големият плакат за течащия музикален фестивал подсказват, че не сме в средновековието. Срещуположно са две от гордостите на Беваня – църкви от 12 век, съградени в различен стил.

Потъваме в хладината на първата. Като сценография от скъпа холивудска продукция за времена на рицарите. Обаче автентично. Скромната естетика действа неособено благо на духа – мрачно, пространството се бори да захапе от прокрадващата се през малките островърхи прозорци светлина. Няма украси – ни картини, ни пъстри стъклописи, няма завъртяни колонади, нито забележителен олтар. Само високи изчистени тавани. В подземието, много под нивото на града, сред аромат на мухъл, пипам камък. Оживяват нерадостни картини от жестоко време. Излизам.

Жегата удря подло. Отсреща е друго – тая черква носи истерична радост за окото. Много светлина, весели краски по изобилно дарените с фрески стени. В ниша, в скромен прозрачен ковчег, са мумифицирани телцата на две светици. И присъстващата смърт не може да развали позитивното на мястото. Черквата днес била по-скоро музей, отколкото действащ храм, казва приглушено възрастният уредник.

Назад към паркинга минаваме през друг прелестен площад. Странична уличка води до още една местна гордост – действащ театър от 13 век. Малък, само за няколко дузини зрители. Тука хората са имали душа!

Следобедът не носи хладина, а само горещ вятър. Компанията има да споделя още.

Спелло

Цикъл – Умбрия

Съученичката на Людмил и моя приятелка, Слънцето на Асизи или просто Боби, ни изненада с прекрасен подарък. Незабравим ден с нея и любимия й Алберто. Причината, за да не го споделя досега е, че бе изпъстрен с много преживявания и бе нужно време да се уталожат спомените. Невъзможно, а и нежелателно е да му се отдели едно само текстче. 

Срещаме се с Боби в слънчев и горещ умбрийски ден. Тя ни е изготвила амбициозна туристическа програма.

Начеваме със Спелло. Нищо не ми говори. Доверяваме се на Слънцето. Подминаваме отдалеко пробляскващото белокаменно Асизи. Пътят е еднообразен и равнинен, няма я привлекателната тосканска природа – тумбестите хълмчета, опнатите лозя, каменните къщя с кипарисови алеи. Преобладават поля с разхвърляни бали сено и видимо по-бедни домове. Но пък в колата е самото сладкодумие! В присъствие на Боби забравяш кой си и къде си. Тя заразява с позитивното си излъчване, въпреки недотам приятната тема. Кризата в Италия. И за мое съжаление, ситуацията не е никак обнадеждаваща.

В разговори за това и онова наближаваме хълмовете на малка планина – Субасио. Тя е приютила Спелло – каменна прекрасност. На пръв поглед градчето си има всичко от най-чаровното италианско и средновековно – крепост, каменни двери, високи камбанарии, кули, стари черкви с шарени фрески, тесни улички, красиви дървени входни врати, кокетно площадче, ароматстващи кафенета и ресторантчета, магазинчета с евтини /като никъде!/ сувенири, грънчарници и други прелести. На втори – взорът види много цветя. Ама много! Цветопади по балкончета и прозорци, малки и големи саксии по улици и дувари,  каскади от петунии, сакъзчета, обички и други красоти извират от всяко и невъзможно дори място.

Нямаше да разбера особената прелест на това място без Боби. Разказва за традиционния фестивал на Спелло. Ежегодно през юни цялото население участва в разкрасяването на градчето. Всеки собственик на къща е накичил имота си с купища цветя, а съседите съвместно участват в надпреварата за най-красиво украсена улица. Виждаме кокетни шаренки керамични плочки по някои улички - закачлива хвалба кога са спечелили състезанието. Но това съперничество е част от голямото събитие – ритуала по пренасяне на статуята на Мадоната през градеца. Километричният й път буквално е постлан с килим от цветя. Вечерта преди събитието градът не спи – мало и голямо участва в подготовката. Пресни чашелистчета от невъобразимо богата палитра са нарязани на малки парченца и застилат като жив килим улиците, по които ще мине процесията. А на по-големите пространства художниците рисуват с късчета от цветя грандиозни картини. Няма човек, способен с думи да предаде красотата на цветните платна, сътворени от всеотдайните спеловчани! Аз самата видях неописуемото в снимките на Боби. Вие задължителното си напишете „Спелло” в Гугъл и се полюбувайте!

Тук ми се привидя и забележителна реставраторска работилница. Всеки желаещ може да си влезе и кротко да погледа работата на младите феерични създания в изумителна сграда. Ако бях художник, бих дала част от живота си да творя в такова място. Напомня ми на баптистерията във Флоренция, заради осмоъгълната си форма. С високи, изрисувани в бледи нежни тонове тавани, ателието е приютило гигантски дървени старинни стелажи, пълни с книги от миналото. А между това са разположили маси и стативи троица исусоподобни младежи, вглъбени в работа по картони с традиционни сюжети. Помотаввам се небрежно и напускам.

Всичкото тук е прелест. Тъжното в Спелло е само едно. Няма никой – никакви туристи! Няма кой да му се порадва. Продължаваме към срещата с Алберто.

Сагрантино

Сагрантино. Кой не е чувал за него? Аз например.

Сагрантино е сорт грозде, растящо само по хълмовете на Монтефалко и никъде другаде. Истински уникат. Имало опити да го прихванат и по други географски ширини – неуспешно. Почвата от глина, варовик и пясък, в комбинация с горещото лято и студената зима правят виното наистина специално. Някои твърдят, че това било питието на етруските. Според други го донесли гърците, трети пък го представят като ритуално вино на францискански монаси. Плиний Стари обаче със сигурност го е споменал още през 1 век.

Лозичките раждат скъпоценния плод само между Монтефалко и Беванья. Вие, като интелигентни и грамотни читатели /този комплимент е само заради някой и друг „лайк” в повече/, сте наясно вече къде се развива действието. Изневерихме на Тоскана и сме в по-бедната й съседка, Умбрия. Същата прелест!

Та, денят минава в прекрасна екскурзия из умбрийските потайности. За финал преди финала /а той бе в кръчмата ала Миташки/ се насочваме към препоръчана от нашия приятел изба.

Да закичиш бутилчиците си със сорта „Сагрантино” не било хич проста работа. Заради разказа започвам все повече да очаквам с нетърпение срещата с виното. А това при уговорката, че не съм виноценителка, а редова консуматорка.

Вляво на шосето, без лиготии като романтични кипарисови пътчета, водещи към впечатляващи каменни постройки, е нашата цел. Нова средноголяма ненатрапчива сграда в оранжево. Паркингът е празен. Влизаме в единственото помещение за клиенти – малката дегустационна. На стилни дървени стелажи са разположени три-четири вида вина. Върху маса има няколко празни чаши, очакващи дегустаторите. Няма никого. Повъртяваме се малко и в тоз момент пристига лично собственикът на избата. Уникално деде! Невисок, нестроен, с крака на кавалерист, белокос, добре вчесан назад. С клечка за зъби в уста.

Разменяме дежурните любезности и по същество си казваме, че искаме да купим. Клечката мръдва. Усещам борещи се чувства. По лицето му  прочитам: „ще купят, хубаво, ама как като не са опитали?!”. Кани да дегустираме. Не можеш отказа на симпатичния кривокрачко. Налива. Но нали съм възгнуслива - съзирам отпечатъци от поне дузина устни и това ме отказва от каквато и да било виноопитвация. Сигурно и физиономия е имало. Клечката се поклаща. Със забързана крачка сеньорът грабва чашата, излива съдържанието и я измива. Отпивам. В горещия ден хич не ми е до това, но как да скърша хатъра на стария мъж. Истината е, че макар и от глътка, виното ми се понравя.

Решаваме да вземем малко повече от предвиденото. Клечката затанцува. Дядото хуква отзад да търси опаковки. Надникваме в хладината на сърцето на избата – чисто. Подредени огромни метални съдове. Забързан, собственикът пристига с картонени кутийки за покупките.

Зад стъклена преграда възрастният човек, броейки под нос, чука с отривисти движения по клавиатурата на касата. Клечката почти не мърда.

Изпраща ни сърдечно с поклащаща походка. Заедно с клечката.

Спасителят на плажа

Този не е тосканец, чист българин е, но ми е персонаж на сърце от три години. Спасителят на плажа.

Гларус – класик. Наближава шейсетте, почти строен, с естествен бронзов загар и червени шорти, с тениска в най-горещото. С коса, черна.

Вече е краят на сезона. Енергията му се е поизчерпала и цял предиобед лежи в шезлонга, съзерцавайки най-далечното на морето, някъде зад корабите. Големите разпенени вълни и последните подскачащи плажуващи не предизвикват никакво чувство. Буят е забит самотно в пясъка. Кахърен май.

А колко сутрини сме изкарали с приятелка зад поста му, слухтейки! Страхотно преживяване. Няма такъв сладкодумник!

Компетентен във всяка област, последната инстанция на истината! Назидава младото спасителче с тон, мимика и жест на оратор от древногръцка школа. Спорт, политика, общество, икономика – и проф. Вучков ще склони глава пред мощния интелект.

„Виж с’я, тоя нашия да бяга от тая Маша! Ще му провали кариерата! – пророкува още миналата година, докато намества хавлия. – Хубаво, ще те отрака, ама силичките ти отиват, бе брат! Бегай!”

Футбол и футболисти – любима тема. „Прости момчета! Не знай да са щади!” И развива цветисто и в детайли тезата за пропиления талант. „К...ва ли е, бегай!”

Пристигат  приятелчета-набори, наместват колелета в сянката на поста. Донесеният вестник задава незаобиколима тема. Политика. Вътрешна и външна. Корифей! С правилни политически виждания – десни и проатлантически. Визионер. Провижда световните проблеми и неправди в цялост и конкретика. Принципен и краен - „Ама и нашите едни мишки! Абе тропни по масата, бе ей!” Аудиторията го е зяпнала в устата. Почти не влиза в диалог.

Началото на лятото посвети на кризата в Гърция. Започва с макроикономически анализ и слиза на по-достъпно ниво. Прави аналогия с колегите от плажа. „Абе как ще им дават заплатите сутрин, бе! Тия си бият камшика и плажът – пуст. Сичката им работа такваз!”

Никога не говори за болести и илачи.

Емоционален винаги, той приглушава глас само, когато засегне деликатни теми. Дава компетентен съвет по тънката част на младото. Обектът е класика от моето детство – полякиня. Явно младежът вечерта ще е в компания на митична гърла. „Сега, първо. От Колхозния /пазар/ зимаш рибка, на скара! Варени картофки, не пържени. Накрая – розенци. Готова!” /Оттогава отворим ли розе – все той е пред мен./

Днес е сам и самотен. Нищо не провокира енергията му. Краят на лятото.