Вглеждам се в очите на своята приятелка и изтръпвам, виждайки експлоадиралите сълзи. Първото, което преминава през главата ми, е уплахата, че някой от близките й или тя самата е болна. Тя избърсва сълзите си, преглъща и се усмихва като успокоява, предугадила страховете ми. Начева разказ, който току подхранва влагата в очите й.
Срещнали се наскоро, едва преди три месеца, макар че отдавна знаели една за друга. И приятелството се случило. Така, спонтанно, като пътуване на стоп, споделяйки път, скорост и музика. Където някъде сред криволиците се чудиш дали познаваш човека до себе си от половин час или пък цял живот, дали случайност или закономерност има в срещите.
Моята скъпа Лаура разказва накратко за новия човек в живота й.
Маура е на четиридесет, майка на две деца. Давайки живот на по-малкото, нещата някак се объркали. Тялото започнало да й създава проблем след проблем. Преди три години направила последната крачка и физиката отказала. Напълно, тотално.
Вече три години Маура лежи сама в болнична стая, неподвижна, слабичка до немислимото, с тръба в гърлото за дишане и друга в стомаха. Тя не може да контролира нищо от тялото си, няма дори мимика. Единствено, което природата й е оставила в дар, са очите и интелекта. Затова пред Маура е най-важният й помощник - компютъра. С очи "натиска" буква след буква и споделя дума след дума, изречение след изречение, споделя истории и емоции. Металическият глас на машината изричал вместо жената всичко.
Понякога се случвало компютърът да забие и часове никой от персонала да не влезе в стаята. Затова някой организирал групичка ентусиасти да не я оставят сама. Моето момиче е доброволка от три месеца. Посещава я два пъти в седмицата и разказва вече с широка усмивка и искри в погледа за срещите им. Споделя, че е зависима и чака с нетърпение да прекрачи прага на Маура.
Там я посрещала жена в различно настроение - понякога весела, друг път гневна към някого конкретно или пък към живота като цяло. Ревнива или опрощаваща. И винаги жива, буря от емоции, заредена с оптимизъм и планове.
"Знаеш ли, когато погледна в тези очи, виждам толкова сила и жажда за живот. Чувствам се толкова заредена и щастлива след всяка среща. Имам чувството, че тя помага на мен и нямам търпение до следващия път." казва моето момиче и продължава с разказ за мечтата на Маура.
Тя е голям фен на Джованоти, звезда на италианската музика и тосканец. Приятели писали на певеца, разказали историята й и Маура е много щастлива, защото има отговор. Джованоти споделил, че по Коледа ще е в родната Кортона и ще отиде да се запознае лично с почитателката си. Сега момичето от леглото живее на забързани обороти в очакване.
Лаура казва, че приятелката й понякога била капризна. Например по отношение на външния й вид - като момента, когато не харесала цвета на червилото си. След цяла гама розово очите стрелкали гневно екрана, а компютърът студено изплювал "Но!!!".
Допиваме чая си на открито в зимна Флоренция. Отмятайки одеалцата от раменете, готови за раздяла чак до лятото, си давам сметка, че времето ни заедно премина в разговор не за обичайните сладки клюки, а в споделяне на истински важното.
неделя, 23 декември 2018 г.
неделя, 2 септември 2018 г.
На гости в Кастилион Фиорентино
Пред очите ми е дискретна табела "Палацо ...", 15 век. Масивна дървена врата в сграда, чиято височина можеш да обхванеш само, ако вдигнеш глава под прав ъгъл. "Тук живее мамма.", казва Лаура и се усмихва.
Когато поканата за обяд дойде преди време, не бях подготвена, че ще гостувам в дом на 500 и повече години. В музеи, черкви и други стари сгради, разбира се, съм била. В дом от 15 век - за първи път.
Глория живее в Кастилион Фиорентино, средновековен градец, който бил първата/последна крепост от владенията на флорентинците.
Зад вратата хладината прави дишането по-леко. Пред очите са високи каменни стъпала. Стъпваш и усещаш времето. Колко ли и какъв народ се е извървял тука, за да изтърка така камъка?
На последния етаж е апартаментът на мамма. Гостоприемницата отваря вратата и попадам в ... палацо.
250 квадрата мечта. Високи дървени тавани, прелестна теракота, обособени разни нива пространства. Изумителна триметрова камина. Върху й са изящни статуетки, изобилие от картини, вписани артистично и с характер. Толкова красота! Най ми допада къта за кафе с прелестната масичка. Лаура казва, че всичко е намерило мястото си преди трийсет години, когато родителите й, учителка и геодезист, подредили дома си. Той е не само изискан, а и уютен, предразполагащ спокойствие. Дори бесният Отто е кротък и отпуснат, както и експресивният инак зет.
Възрастната жена посреща с обичайната за нея топлина. С наша милост сме единайсет души. Традиционно масата е отрупана с вкусна, изобилна и красиво поднесена храна. Настроението е обичайното - добро.
Разговаряме за разни неща, сред които и историята на дома. Лаура разказва, че този етаж някога бил кухнята на двореца. Показва кладенеца в дъното на едно от помещенията. Кладенец на третия етаж! Пуска вътре ябълка. Следват дълги секунди тишина и когато чуеш далечния звук от разплисканата вода, осмисляш размера на пространствата.
След обяда домакинята показва горещия и празен Кастилион. Единствено признак за живот дават неколцина участници в традиционното състезание по средновековна стрелба с лък.
За кой ли път изпадам в ситуацията да си задам въпроса какво е да живееш красотата.
Когато поканата за обяд дойде преди време, не бях подготвена, че ще гостувам в дом на 500 и повече години. В музеи, черкви и други стари сгради, разбира се, съм била. В дом от 15 век - за първи път.
Глория живее в Кастилион Фиорентино, средновековен градец, който бил първата/последна крепост от владенията на флорентинците.
Зад вратата хладината прави дишането по-леко. Пред очите са високи каменни стъпала. Стъпваш и усещаш времето. Колко ли и какъв народ се е извървял тука, за да изтърка така камъка?
На последния етаж е апартаментът на мамма. Гостоприемницата отваря вратата и попадам в ... палацо.
250 квадрата мечта. Високи дървени тавани, прелестна теракота, обособени разни нива пространства. Изумителна триметрова камина. Върху й са изящни статуетки, изобилие от картини, вписани артистично и с характер. Толкова красота! Най ми допада къта за кафе с прелестната масичка. Лаура казва, че всичко е намерило мястото си преди трийсет години, когато родителите й, учителка и геодезист, подредили дома си. Той е не само изискан, а и уютен, предразполагащ спокойствие. Дори бесният Отто е кротък и отпуснат, както и експресивният инак зет.
Възрастната жена посреща с обичайната за нея топлина. С наша милост сме единайсет души. Традиционно масата е отрупана с вкусна, изобилна и красиво поднесена храна. Настроението е обичайното - добро.
Разговаряме за разни неща, сред които и историята на дома. Лаура разказва, че този етаж някога бил кухнята на двореца. Показва кладенеца в дъното на едно от помещенията. Кладенец на третия етаж! Пуска вътре ябълка. Следват дълги секунди тишина и когато чуеш далечния звук от разплисканата вода, осмисляш размера на пространствата.
След обяда домакинята показва горещия и празен Кастилион. Единствено признак за живот дават неколцина участници в традиционното състезание по средновековна стрелба с лък.
За кой ли път изпадам в ситуацията да си задам въпроса какво е да живееш красотата.
понеделник, 6 август 2018 г.
Родена с късмет
Традиция е всяка първа неделя на август Лоро да радва граждани и гости с т.нар. "Бистеката". Това е празник, за който се грижат десетки доброволци, сред които и Алберто. Редом с други, които не скъпят време, от ранен следобед докъм полунощ вдишват пушек, жумят от дима, обгарят край огромните скари, за да подсигурят на хилядата и повече посетители сочно месо.
Последната вечер не прави изключение. Народ в изобилие и много още, щурат се, търсейки място на централния площад. Разпънати са десетки маси и хората, местни и приходящи, нагъват обичайното меню от пържоли, боб и диня и поливат с бира или вино.
Тази година сме късметлии и се сбутваме до семейство холандци. Атмосферата е превъзходна - още не е примрачняло, а всичко е нахилено, шумно, весело, пиещо-ядящо.
В какофонията, докато чакаме вечерята, едвам чувам какво говори Лаура. Организацията е страхотна и след десетина минути ококорено хлапе на не повече от десет, с изражение и съзнание за мисия, носи течащия ми от сокове стек, плюс заръчаните от моята приятелка сирена. На съседната маса са двайсетина младежи. Напреднали с бирата, те пият и пеят, пеят и пият, като увличат целия площад с ентусиазъм.
Хапваме, докато Лаура попълва пропуските ми в това кой кой е, показвайки ту този, ту онзи.
Притъмнява и наетите за събитието трио музиканти започват изява. Певицата, дрезгава хубавица с извънредно щедри форми, задава настроението с познати ретро италиански хитове. Покрай реката се е появил лек вятър, който раздвижва нажежения въздух и няколко смели жени вече са пред музикантите и смело припявайки танцуват. Певицата умело търси такива, които да й помагат на микрофона и скоро мнозина вече са се изявили, а площадът е пълен с танцуващи хора от разни поколения.
Сред тарапаната откроявам интересен типаж. Мъж, преминал осемдесетте, с крещящо шарена риза и белезникав панталон. С изправен торс кръшно върти двайсетина години по-млада дама. На следващата песен тоя е в компанията на по-млада и атрактивна жена, след това и трета. Лаура забелязва погледа ми. Разказва, че бил известен с това, че свалял жени като организирал партита и показвал танцувални умения.
Млади и стари са се умешали в подскачащо-пееща тълпа, забавляват се, а усещането е за истинска общност.
Преди полунощ е и е време за тръгване. Решавам да направя финално клипче за спомен. Приключвам и виждам, че Лаура разговаря с "хавайската риза". Приближавам и тя ни запознава. Знам, че отдавна сме известни като "нашите български приятели". Това предизвиква една идея по-изпънат гръбнак, понечва да целуне ръката ми, но се спира и само официално се ръкува. Оттам начева общуването. "Имам приятел от Троян, България. Той беше камериер на Мусолини."Тази невероятна информация трябва да е довела до промяна по лицето ми, защото човекът допълва, че сънародникът ми все още бил жив. Математиката никога не ми е била силна, но както и да го преценявам, помощникът на Дучето трябва да е чукнал стотачката. Кимвам насърчаващо и мъжът насреща заковава: "А Вие танцувате ли?" ...
P.S. По-късно, несдържайки смях, Лаура разказва, как вечният мераклия вместо "Добър вечер!" задал въпроса "А тя обвързана ли е?" и при утвърдителния отговор само треснал юмрук във въздуха. Алби пък покъртително показва чупките в кръста, докато имитира танците му.
Последната вечер не прави изключение. Народ в изобилие и много още, щурат се, търсейки място на централния площад. Разпънати са десетки маси и хората, местни и приходящи, нагъват обичайното меню от пържоли, боб и диня и поливат с бира или вино.
Тази година сме късметлии и се сбутваме до семейство холандци. Атмосферата е превъзходна - още не е примрачняло, а всичко е нахилено, шумно, весело, пиещо-ядящо.
В какофонията, докато чакаме вечерята, едвам чувам какво говори Лаура. Организацията е страхотна и след десетина минути ококорено хлапе на не повече от десет, с изражение и съзнание за мисия, носи течащия ми от сокове стек, плюс заръчаните от моята приятелка сирена. На съседната маса са двайсетина младежи. Напреднали с бирата, те пият и пеят, пеят и пият, като увличат целия площад с ентусиазъм.
Хапваме, докато Лаура попълва пропуските ми в това кой кой е, показвайки ту този, ту онзи.
Притъмнява и наетите за събитието трио музиканти започват изява. Певицата, дрезгава хубавица с извънредно щедри форми, задава настроението с познати ретро италиански хитове. Покрай реката се е появил лек вятър, който раздвижва нажежения въздух и няколко смели жени вече са пред музикантите и смело припявайки танцуват. Певицата умело търси такива, които да й помагат на микрофона и скоро мнозина вече са се изявили, а площадът е пълен с танцуващи хора от разни поколения.
Сред тарапаната откроявам интересен типаж. Мъж, преминал осемдесетте, с крещящо шарена риза и белезникав панталон. С изправен торс кръшно върти двайсетина години по-млада дама. На следващата песен тоя е в компанията на по-млада и атрактивна жена, след това и трета. Лаура забелязва погледа ми. Разказва, че бил известен с това, че свалял жени като организирал партита и показвал танцувални умения.
Млади и стари са се умешали в подскачащо-пееща тълпа, забавляват се, а усещането е за истинска общност.
Преди полунощ е и е време за тръгване. Решавам да направя финално клипче за спомен. Приключвам и виждам, че Лаура разговаря с "хавайската риза". Приближавам и тя ни запознава. Знам, че отдавна сме известни като "нашите български приятели". Това предизвиква една идея по-изпънат гръбнак, понечва да целуне ръката ми, но се спира и само официално се ръкува. Оттам начева общуването. "Имам приятел от Троян, България. Той беше камериер на Мусолини."Тази невероятна информация трябва да е довела до промяна по лицето ми, защото човекът допълва, че сънародникът ми все още бил жив. Математиката никога не ми е била силна, но както и да го преценявам, помощникът на Дучето трябва да е чукнал стотачката. Кимвам насърчаващо и мъжът насреща заковава: "А Вие танцувате ли?" ...
P.S. По-късно, несдържайки смях, Лаура разказва, как вечният мераклия вместо "Добър вечер!" задал въпроса "А тя обвързана ли е?" и при утвърдителния отговор само треснал юмрук във въздуха. Алби пък покъртително показва чупките в кръста, докато имитира танците му.
неделя, 5 август 2018 г.
Неделно
Барокова тоалетка, маси, столове, полилеи, порцеланови сервизи за храна, чай и кафе, машина за рязане на месни деликатеси, кантар, получени някога картички, бижута, огледала малки, огледала големи, килими и пътеки, покривки от дантела, ключове без ключалка, лампиони, свещници, дървено инкрустирано конче-люлка, кукли, вази, грънци, часовници, шах, закачалка, железарски инструменти, стари книги, грамофон, плочи, калъпи за обувки и шапки, латерна, дрехи, кафемелачки, сребърни прибори, маслени картини, рисувани табли за легло, мини куклен театър ...
Всяка първа неделя на месеца вещи, загубили притежателите си, търсят новите си собственици на пазара за антики в Арецо.
Всяка първа неделя на месеца вещи, загубили притежателите си, търсят новите си собственици на пазара за антики в Арецо.
събота, 4 август 2018 г.
Капиталът
Фамилия Медичи, дала на света трима папи, две кралици и спомогнала почвата и разцвета на Ренесанса, започнала пътя към обществения връх чрез банкерството още през 13 век.
На малка маса посред шума на пазара някой от праотците Медичи, между продавачи на животни, плодове, зеленчуци и подправки, срещу хартия давал пари взаем срещу лихва, а резултатът от това занимание е, че поколенията му по-натам определяли политиката на света.
Столетия по-късно теоретици на икономиката като Смит и Маркс развиват в теории същината на разменните отношения, според които стойността на стоките е относима към труда, необходим за тяхното произвеждане.
Не си спомням как се нарича точно онзи документ на Медичите, с което превръщали адресата в длъжник. Това не е от значение. Важното е да се каже, че по тия земи пазарните отношения от ония времена еволюирали в ненаблюдавани по други ширини. Това показват собствените ми наблюдения. Обичайната валута или актуалните криптовалути отстъпват в определени среди на нови практики. Малцина сме, използващи средството "бузки". Няма икономист, сигурна съм, който да е наясно с тоя капитал.
Преди години, когато италианският не се говореше свободно в моята фамилия, а и жестомимичният също не бе на ниво, комуникирахме трудничко с домакина ни. Бе вечер някаква гореща, предполагаща винопиене и Алберто добави заради щедрата си и добра душа чиния с някаква домашно приготвена вкус от рода на прошуто. Мазничка една, деликатно нарязана като цигарена хартия, солена и много вкусна. Предполагаме, ръцеизползвайки обилно по италиански маниер, произхода на деликатеса, докато след сума и догадки не уцелвам в десетката. Посочвам лицето си и използвам умалителното "бузки" заради разлялото се кулинарно удоволствие вместо "бузи", когато Алби с оживление повтаря "Си, си, бузки!", което ще рече, че мезето е направено от страните на диво прасе.
Години вода изтече, а капиталът, известен в българоиталианското миниобщество като "бузки" се разходва уважително. Сериозна валута.
Снощи например поливам цветята, за да се разхладя и убия времето до вечеря, когато Алби, според когото полагам сериозен труд, се провиква: "Флорине, бузки?"
На малка маса посред шума на пазара някой от праотците Медичи, между продавачи на животни, плодове, зеленчуци и подправки, срещу хартия давал пари взаем срещу лихва, а резултатът от това занимание е, че поколенията му по-натам определяли политиката на света.
Столетия по-късно теоретици на икономиката като Смит и Маркс развиват в теории същината на разменните отношения, според които стойността на стоките е относима към труда, необходим за тяхното произвеждане.
Не си спомням как се нарича точно онзи документ на Медичите, с което превръщали адресата в длъжник. Това не е от значение. Важното е да се каже, че по тия земи пазарните отношения от ония времена еволюирали в ненаблюдавани по други ширини. Това показват собствените ми наблюдения. Обичайната валута или актуалните криптовалути отстъпват в определени среди на нови практики. Малцина сме, използващи средството "бузки". Няма икономист, сигурна съм, който да е наясно с тоя капитал.
Преди години, когато италианският не се говореше свободно в моята фамилия, а и жестомимичният също не бе на ниво, комуникирахме трудничко с домакина ни. Бе вечер някаква гореща, предполагаща винопиене и Алберто добави заради щедрата си и добра душа чиния с някаква домашно приготвена вкус от рода на прошуто. Мазничка една, деликатно нарязана като цигарена хартия, солена и много вкусна. Предполагаме, ръцеизползвайки обилно по италиански маниер, произхода на деликатеса, докато след сума и догадки не уцелвам в десетката. Посочвам лицето си и използвам умалителното "бузки" заради разлялото се кулинарно удоволствие вместо "бузи", когато Алби с оживление повтаря "Си, си, бузки!", което ще рече, че мезето е направено от страните на диво прасе.
Години вода изтече, а капиталът, известен в българоиталианското миниобщество като "бузки" се разходва уважително. Сериозна валута.
Снощи например поливам цветята, за да се разхладя и убия времето до вечеря, когато Алби, според когото полагам сериозен труд, се провиква: "Флорине, бузки?"
неделя, 29 юли 2018 г.
Метафора в Арецо - 2
Краят на юли. Неделя. Познатата картина от няколко години назад.
Паркингът на историческия център на Арецо. Нагоре по ескалаторите. Портата с полулегналия просяк и дежурния поздрав "Уна монетина, перфаворе!". Още нагоре, пак по ескалатора. Последни метри в хладината на коридора и блъсва жегата.
Величието на градската катедрала. Завихрената от акустиката меса. Вътре богомолци, омесени със странно малко туристи.
Навън и встрани към къщата на Петрарка, рязко вдясно и надолу покрай библиотеката от 13 век. Вляво по "Вазари" към централния площад.
Почивка. Кафе, тоник и Аперол. Любимата грънчарска работилница. Антиквариатите.
11.00 е. Неделните камбани. Тържественият орган на "Пиеве ди Санта Мария". В хладината вътре - кръщене.
Вляво по "Корсо Италия". Разходка надолу и пак нагоре.
Вдясно е пресечката, която ми трябва. Двайсетина метра и ето я - тратория "Ил сарачино". Влизам и първо търся следа от моя персонаж, възрастният мъж от масата до прозореца.
Времето минава, а го няма. Влиза двойка и ги настаняват на неговата маса. Гърлото ме свива.
Сервитьорът носи бирата и питаме къде е мъжът, който от години стои ей там. Човекът се замисля и излиза от обичайното полусънно състояние.
"Адамо?" - чувам за първи път името му - "Жив е, но от месеци не е идвал, не се чувства добре."
Отдалечава се и заговаря колежката. Към тях се присъединява и другият сервитьор. Тримата приближават нашата маса. Жената ни заглежда, познава редовните клиенти и се усмихва. "Живее наблизо, но откак са горещините, не идва."
Усмихвам се, а ми е криво.
Адамо. Метафора на живота.
Паркингът на историческия център на Арецо. Нагоре по ескалаторите. Портата с полулегналия просяк и дежурния поздрав "Уна монетина, перфаворе!". Още нагоре, пак по ескалатора. Последни метри в хладината на коридора и блъсва жегата.
Величието на градската катедрала. Завихрената от акустиката меса. Вътре богомолци, омесени със странно малко туристи.
Навън и встрани към къщата на Петрарка, рязко вдясно и надолу покрай библиотеката от 13 век. Вляво по "Вазари" към централния площад.
Почивка. Кафе, тоник и Аперол. Любимата грънчарска работилница. Антиквариатите.
11.00 е. Неделните камбани. Тържественият орган на "Пиеве ди Санта Мария". В хладината вътре - кръщене.
Вляво по "Корсо Италия". Разходка надолу и пак нагоре.
Вдясно е пресечката, която ми трябва. Двайсетина метра и ето я - тратория "Ил сарачино". Влизам и първо търся следа от моя персонаж, възрастният мъж от масата до прозореца.
Времето минава, а го няма. Влиза двойка и ги настаняват на неговата маса. Гърлото ме свива.
Сервитьорът носи бирата и питаме къде е мъжът, който от години стои ей там. Човекът се замисля и излиза от обичайното полусънно състояние.
"Адамо?" - чувам за първи път името му - "Жив е, но от месеци не е идвал, не се чувства добре."
Отдалечава се и заговаря колежката. Към тях се присъединява и другият сервитьор. Тримата приближават нашата маса. Жената ни заглежда, познава редовните клиенти и се усмихва. "Живее наблизо, но откак са горещините, не идва."
Усмихвам се, а ми е криво.
Адамо. Метафора на живота.
сряда, 4 юли 2018 г.
Припомнени образи
Дядото с костюм и осанка върху велосипеда, припяващ с усмивка "Бийп! Бийп!" за преминаване през тълпата.
Излегналата се върху напечения камък котка.
Стройните полицаи.
"Ва джу бене!". Любим израз, който ще рече буквално "добре слиза", указвайки пътя на виното.
Светулката в нощта.
Типът с биберон-залъгалка в уста в черквата, разглеждащ ококорено ренесансовите игри на цветове край себе си.
Сивкавите хълмове с подстригано жито.
Бабата с жилетка в жегата.
Яркожълтият океан от слънчоглед.
Порутеният скелет на абатство, скрито някъде сред лозови масиви и бръмчащи пчели.
Старицата, която бродира на улицата.
Ярките календари за предстоящата година.
Латернаджията с каскета под сянката на лоджията.
"Давиде!" - викът към приятеля на площада, не към Микеланджеловия гигант наблизо.
Стичащите се капчици по чашата с Аперол.
Фигурите на ловеца, орача и музиканта върху арката на "Пиеве ди Санта Мария" в Арецо.
Риболитата. Или любимата ми супа със зеленчуци, пресен лук и трохи сух хляб.
Етруските порти.
Ароматът на смачканите лимонови листа.
Шаренията и неразгадаемата символика на гербовете на старите фамилии.
Малките черни гадинки - комари и скорпиони.
Монахът, който ми се усмихна.
Бутилката вино в торбицата, която дотежава неизменно, но предвещава красота "под звездите стари".
Кафето. Черно. Късо. Без захар.
Табелата "Тук децата още играят на улицата".
Зехтинът. Хлябът с твърдата коричка. Ароматът на манджа.
Избелялата мадона с детето на нечия фасада.
Тясната уличка, каменните стъпала в посока гледката към зеленото на равнината.
Лютнята на мъжа с дългата коса в хладината на мрачното помещение на старата библиотека.
...
Бел паезе. Моето място.
Излегналата се върху напечения камък котка.
Стройните полицаи.
"Ва джу бене!". Любим израз, който ще рече буквално "добре слиза", указвайки пътя на виното.
Светулката в нощта.
Типът с биберон-залъгалка в уста в черквата, разглеждащ ококорено ренесансовите игри на цветове край себе си.
Сивкавите хълмове с подстригано жито.
Бабата с жилетка в жегата.
Яркожълтият океан от слънчоглед.
Порутеният скелет на абатство, скрито някъде сред лозови масиви и бръмчащи пчели.
Старицата, която бродира на улицата.
Ярките календари за предстоящата година.
Латернаджията с каскета под сянката на лоджията.
"Давиде!" - викът към приятеля на площада, не към Микеланджеловия гигант наблизо.
Стичащите се капчици по чашата с Аперол.
Фигурите на ловеца, орача и музиканта върху арката на "Пиеве ди Санта Мария" в Арецо.
Риболитата. Или любимата ми супа със зеленчуци, пресен лук и трохи сух хляб.
Етруските порти.
Ароматът на смачканите лимонови листа.
Шаренията и неразгадаемата символика на гербовете на старите фамилии.
Малките черни гадинки - комари и скорпиони.
Монахът, който ми се усмихна.
Бутилката вино в торбицата, която дотежава неизменно, но предвещава красота "под звездите стари".
Кафето. Черно. Късо. Без захар.
Табелата "Тук децата още играят на улицата".
Зехтинът. Хлябът с твърдата коричка. Ароматът на манджа.
Избелялата мадона с детето на нечия фасада.
Тясната уличка, каменните стъпала в посока гледката към зеленото на равнината.
Лютнята на мъжа с дългата коса в хладината на мрачното помещение на старата библиотека.
...
Бел паезе. Моето място.
неделя, 4 февруари 2018 г.
Към партиджаните с любов
"Флорине, кафе?" - Лаура. Това не е въпрос към мен, а императив, придружен със съответстващата мимика към дъщеря й.
Тонът не търпи възражение и босите крачета се отправят по нагорещените плочи към кухнята.
Настъпва неловкото мълчание. Смутът се преборва със задължителната за подобни спечени моменти тема за времето. "Горещо е!" Вярно е - няма накъде повече. "И сушата е необичайна тази година." И пак тишината ...
А нищо не подсказваше накъде ще залитне изначално лежерно планирания августовски неделен обед.
Или не? От няколко дни Глория, майката на Лаура, е на гости. Алби пък необичайно рядко се вижда из къщата. Налегнали са го ангажименти, нетърпящи отлагане. Прасета някакви шавали из гората наблизо, работа из най-отдалечените краища на градината, приятел се нуждаел от помощ, мъжка вечер ... Изгуби се човекът от толкова труд. До днес на обед.
Под тентата до стогодишния кипарис моята фамилия и тази на домакините сме на каменната маса, отрупана с обичайното изобилие от вкусна храна и завидно количество вино и бира. Алберто и мамма стоят на максимално разстояние. Лаура е и в ролята на преводач.
Разговорите са небрежни. Колко да са небрежни? Като стъпки по горещ пясък - стъпка, ама на пръсти или лек бегом. Съдържимото в чашите намалява и става все по-горещо. Темата не предполага конфликт, уж. Глория словоохотливо потъва в детството, после в младостта. Разказът преминава към Войната из околностите.
Очите на преводачката са напрегнати, усмивката й крива. Не схващам нищо от скоротечната реч. Ту отляво, ту отдясно долавям думата "партиджани" и покачващата се интонация.
Преводът рязко спира.
Домакинята трудно прикрива усилието да запази спокойствие. Преводът тръгва пак, ама негладък някак.
Този, докарал текста дотук, се пита вероятно какво обсъждат събеседниците. Това:
През юли '44 разни групи италианци с противоречива мотивация се противопоставили на германците. Дотук добре. Обаче интерпретацията по операцията за отвоюването на древния път Сеттепонте /Седемте моста/, свързващ Флоренция и Арецо, слага прът в комуникацията между двата края на масата.
Глория кротичко казва, че тримата партиджани били патриоти. Алберто обаче с непонасящ възражение тон заявява, че тия били страхливци и користни типове. И потвърждава заявеното с разказ за акция "Рока Ричарда" по-рано. Там пиян германец изял боя преди време и германците заплашили местните, че ще изгорят селцето. В отговор селяните, цели десет души, се изнесли. Тримата партиджани първи. Днес семпъл монумент спомня постъпката им. Според тия, сложили плочата - героична.
Наблегнахме на кафето, обсъдихме душното августовско време.
Останах без отговор доколко героични са героичните постъпки на хората от планината.
По този въпрос и официалната история мълчи.
Тонът не търпи възражение и босите крачета се отправят по нагорещените плочи към кухнята.
Настъпва неловкото мълчание. Смутът се преборва със задължителната за подобни спечени моменти тема за времето. "Горещо е!" Вярно е - няма накъде повече. "И сушата е необичайна тази година." И пак тишината ...
А нищо не подсказваше накъде ще залитне изначално лежерно планирания августовски неделен обед.
Или не? От няколко дни Глория, майката на Лаура, е на гости. Алби пък необичайно рядко се вижда из къщата. Налегнали са го ангажименти, нетърпящи отлагане. Прасета някакви шавали из гората наблизо, работа из най-отдалечените краища на градината, приятел се нуждаел от помощ, мъжка вечер ... Изгуби се човекът от толкова труд. До днес на обед.
Под тентата до стогодишния кипарис моята фамилия и тази на домакините сме на каменната маса, отрупана с обичайното изобилие от вкусна храна и завидно количество вино и бира. Алберто и мамма стоят на максимално разстояние. Лаура е и в ролята на преводач.
Разговорите са небрежни. Колко да са небрежни? Като стъпки по горещ пясък - стъпка, ама на пръсти или лек бегом. Съдържимото в чашите намалява и става все по-горещо. Темата не предполага конфликт, уж. Глория словоохотливо потъва в детството, после в младостта. Разказът преминава към Войната из околностите.
Очите на преводачката са напрегнати, усмивката й крива. Не схващам нищо от скоротечната реч. Ту отляво, ту отдясно долавям думата "партиджани" и покачващата се интонация.
Преводът рязко спира.
Домакинята трудно прикрива усилието да запази спокойствие. Преводът тръгва пак, ама негладък някак.
Този, докарал текста дотук, се пита вероятно какво обсъждат събеседниците. Това:
През юли '44 разни групи италианци с противоречива мотивация се противопоставили на германците. Дотук добре. Обаче интерпретацията по операцията за отвоюването на древния път Сеттепонте /Седемте моста/, свързващ Флоренция и Арецо, слага прът в комуникацията между двата края на масата.
Глория кротичко казва, че тримата партиджани били патриоти. Алберто обаче с непонасящ възражение тон заявява, че тия били страхливци и користни типове. И потвърждава заявеното с разказ за акция "Рока Ричарда" по-рано. Там пиян германец изял боя преди време и германците заплашили местните, че ще изгорят селцето. В отговор селяните, цели десет души, се изнесли. Тримата партиджани първи. Днес семпъл монумент спомня постъпката им. Според тия, сложили плочата - героична.
Наблегнахме на кафето, обсъдихме душното августовско време.
Останах без отговор доколко героични са героичните постъпки на хората от планината.
По този въпрос и официалната история мълчи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)