Сбъдната мечта - Марк и аз

Това ми е най-трудният ми текст!

От сума и време стоя и нямам идея за начало. Как да предам емоцията от преживяването на повторно сбъдната мечта?! Да кажем, че описвам любовна среща с трийсетгодишна давност. Влюбена съм в него от 5 клас. Най-дългата ми връзка. И, сигурна съм, няма да си изневерим. Марк, от Dire Straits. Колко пъти съм изписвала името му в тетрадките, скучаейки в училище?! Не съм и дръзвала да си помисля, че ще го видя на живо, два пъти! И заради това съм щастлива, че комунизмът падна. Защото ми сбъдна мечти.

Купих билетите преди точно 9 месеца. Заради концерта планирахме и почивката. Голямо чакане. Струваше си! Но поред.

Тръгваме следобед към Лука в жежка жега – 40 градуса. Красивият град посреща с тълпи фенове от разни възрасти и плакати за течащия летен музикален фестивал. Ето я и любимата физиономия, съсредоточена върху китарата! Щрак! Снимка. Ето го и прекрасния площад с вековните кленове, където е изградена сцената. Тука ще е. Снимка. На витрината на музикалния магазин отсреща са подредени всички албуми на Стрейтс и Марк. Вътре - гъмжило.

Правим турче в лепкавата горещина из познатите улички, припомняме си хубави моменти от предишни разходки и се подкрепяме с бира и кафе.

Може вече да се влиза и се настаняваме на страхотните си места на хвърлей място от сцената. Има още час. По сцената уж се моткат някакви хора, но всъщност късметлиите били от екипа на Марк. Носят последните инструменти и ги настройват. Един отваря едно гардеробче и хоп! – я, китарите на Марк! Че и ги пипа. Снимка!

Вече е девет, а нищо не подсказва, че скоро ще започваме. Това поизнервя, но след десет минути излиза бандата и подхваща готин ритъм, увличайки публиката. След тях идва забавният човек със сакото-флаг на Британия и по колоритния си начин обявява „Сеньори е синьори, мистър Марк Нопфлър!”.
Аааа! Ето го и него – най-сетне! Вдига скромно ръка за поздрав, слага я пред очите и оглежда препълнения площад. Заради силната светлина отгоре му едва ли ме вижда, пък и осветлението е причината да нямам нито една читава снимка. Все ми излиза в ореол, светец!

Зареждат се малко нови и много от старите класически парчета – „Ромео и Жулиета”, „Султаните”, „Телеграф роуд”, а на „Your latest trick” направо издивявам – ми това ми бе любимото парче през целия 8 клас. Надувах главите на съученичките /помните ли?/ на едно скапано оборотно касетофонче в „Климент”. Неземно преживяване - сега ми го свири и пее на живо!
Не мога, а и не искам да сдържам емоцията си – пея, танцувам, пляскам, поемам дълбоко от горещия въздух, за да повярвам къде и с кого съм. Такава късметлийка!

Май сгреших обаче местата – правостоящите най-отзад и встрани са най-шумни и задават настроението.
Странна е италианската публика. В сравнение с българската, тези са направо умрели. Край мен всичко е седнало, обрано, няма танцуващи. Все едно сме на оперен спектакъл. Чак ми дожалява за Марк и бандата. Надявам се, че догодина ще намине отново у нас и ще му се наслядя за трети път. А засега адреналинът е в дози, които ще ми стигнат дотогава.

Толкова съм щастлива!