Денят в Попи

Не знам кое е по-доброто решение – да организираш прецизно издалеко всеки детайл от предстоящия път или да оставиш случайността да те запокити сред неизвестното. Има чар и в двете.

Денят в Попи бе от втория вид. Идея нямах какво е това място. Бяхме се нагласили да ходим към Бибиена, но туристическото гуру Лаура ни прати в друга посока. Имало защо. Нито погледнах, нито проучих – тръгнахме ей тъй, без очаквания.

Превалихме планината. Вече сме в безбрежна равнина, където по местна традиция, на всяко по-високо хълмче, е покатерено градче. Нашето Попи се забелязва отдалеко – средновековната крепост привлича погледа. Лесно намираме място за паркиране – в подножието на замъка, до забележителен мемориал, по повод кръвопролитни битки между италианци и австрийци отпреди 100 години. Злачно място, както би казал поетът. Треви, бръшлян и гъсти гигантски дървета.

Нагоре по чакълеста пътека, през портата на крепостта и сме в чертите на градчето – каменните настилки, тесните улици, красивите къщи с цветя по прозорците. Всичко си е в реда на редови тоскански градец. До площадчето пред големия вход на крепостта!

Тук посреща познато лице. Голям бронзов бюст на Данте. С него сме другари от години – взех си Западно-европейската литература в университета благодарение на неговия „Ад”. По-късно разбирам, че великият италианец е живял тук близо две години, след прогонването му от Флоренция. В Попи работил и по „Божествена комедия”. Започвам да гледам с по-други очи. И ми е криво, че почти няма посетители. От гида научавам, че прекрасната и удивително запазена крепост е построена през 12 век за граф Гуиди, чиято фамилия живяла векове по-рано из Тоскана. Данте описва в „Ад” битката за Тоскана между флорентинци и войните на Арецо току пред стените. Двадесет хиляди души! „Кървавият юни!”

Сега е спокойно. Само някой три-четиригодишен нашественик ще нахълта, изскубнат из майчините ръце.

Влезеш ли в замъка, попадаш в компютърна игра – голяма зала в средата, лабиринти от стълбища, каменни гербове и украси по стените, огромни дървени врати, много светлина. И малки вратички. В едната хлътвам, за да видя и нелицеприятната страна на живота тук - восъчна фигура на затворник показва прегрешилия срещу властника. Излизам бързо.

Кокоря се във фризове, надписи по стените - на латински и староиталиански, загадъчни символи, олющени ъгли, отронени парапети, каменни лъвове, чудни животни, плодове и цветя, звезди, кръстове, негърски глави.  Удивителните фрески по залите!

Най-забележителна е библиотеката! Най-голямата в Тоскана за ръкописи! За съжаление не може да се снима. По високите аристократични лавици, под дървените фрезовани тавани и пищни цветни фрески по високото, живеят пет хиляди ръкописа и двадесет и пет хиляди други единици. Аромат на стари книги – упойващо. Зад стъклена витрина насред помещението е изложено съкровище – първият препис на Данте от 14 век. По-натам и други копия, пак ръкописи. Следват и първите печатни издания – от 15 век, от 16 век. Зад стъклото е и изумителна енциклопедия от 18 век – за наука, изкуства и занаяти. Сума и книги за медицина, прецизно декларирана анатомия. Присъства и изкуството на писането, устройство на буболечки и други твари под микроскоп. За радостта от живота напомня и книга с изображение на прабаба на тенис-ракетата.

Набързо през залите с портрети на владетели, красиви дами и прочее към кулата-камбанария. По стръмна дървена стълба, поредно изпитание за клетия ми вестибуларен апарат, катерим яко. Горе получаваме заслужена награда – тишината на гръмогласните камбани /изрично изчакахме паузата между два звъна/ и ... гледка. Мисля си, че и човекът с характерния профил, е съзерцавал безбрежните околности. Оставам повече от обичайното.

Надолу, финални снимки и кратка разходка из градчето. Красиво, но пусто. Кафенета дори не видях, нито ресторантчета. Няма начин да няма, Италия е това, но не видях. И без хора почти.

В крайчеца на една стара улица – черква. Тя да беше само – пак си заслужава цял текст! Може би, друг път...