Лаура кани на "Пица-найт в Ил Борро".
Разказвала съм - Ил Борро е средновековно тосканско селце, западнало с годините, закупено в началото на 90-те от Ферагамо, който му дал живот отново, приютявайки в къщите и гигантската вила тузари туристи от цял свят.
Та, за "пица-найта". Тия "пица-найти" не са като всяка друга вечеря на пица. Знам, че откакто мистър Ферагамо е закупил бутиковата портативна пещ на газ, всяка сряда в "Ил Борро" организират нарочни вечери.
Идеята е простичка - сервират няколко леки предястия, после 4 вида пица, 3 десерта, вино или бира /може и двете/, плащаш точна сума и ... това е. Тънкият момент е, че всичко е произведено в имението - виното, бирата е артиджана, зеленчуците, зехтина, подправките, месото, всичко. И е био.
Ние с Лаура сме се спретнали по-така от обичайното, тя дори си е сложила грим. Мъжете ни са спортно-елегантни в белите си ленени ризи, небрежни и готини.
Масата е фино аранжирана - само ленени салфетки, красиви прибори и малко свежи цветя.
Имаме избор между бяло, розе или червено, светла или тъмна бира. Дотук с изборите. Оттам започват апетайзърите - някакви дребни бъзикни, фини резени меса, сирена, още разядки, родени от фантазията на шефа и всичко ангажирано с толкова красива фантазия.
Апетитът е дошъл тъкмо тогава, когато идва първата пица. Трябваше да кажа по-рано, че в Ил Борро пиците са плод на творческия гений на шеф Роберто. Той никога не повтаря два пъти една и съща. В зависимост от наличните към момента продукти и настроение, майсторът ражда ново произведение. Сега се взираме с интерес в една такава - тя цвърчи, миниатюрни балончета пропукват, ухае прелестно на топъл хляб и още нещо. А отгоре - аншоа /а уж не обичах!/, деликатно песто, цветчета от тиква и моцарелка. Нямаме думи. Разбира се, че мълчим и някой нарушава тишината едва след четвъртата или пета хапка. Приключваме с шедьовъра и млъкваме съсредоточено повторно върху номер 2 - домати, бутикови салами и много печен лук. Върху всяка пица Лаура и Алберто наливат щедро зехтин и както установих, вкусът се променя към още по. Разбират хората.
Вече съм доволно сита и решавам да го давам по-лежерно. Отпивам от любимото "Розе дел Борро" и оставям запотената чаша на масата. Тя пречупва светлината и играе с образите в далечината. А на двеста-триста метра насреща, сред зеленото в основата на малкия хълм, е самото село. Ил Борро е приютило трийсетина каменни къщи в разни нюанси на нежно розово и пастелно оранжево. Прозорци и керемиди проблясват, защото залезът тъкмо дава всичко от себе си. И пред тая природно-неприродна хубост, с леко размътена глава, разбирам, че не сме просто на някаква вечеря, че пицата на Роберто, който и сега се е съсредоточил в накъсването на парченцата сирене и току излиза от вцепенението, за да изприкаже нещо на колегите и пак потъва в заниманието, е част от цяло произведение - и участници са не само персонал и гости, червената лъскава пещ на колела и гигантския дървен бюфет с продукти, а и ония каменните насреща.
Пак поглеждам към чашата и с усмивка се сещам за мой приятел, фотограф и адвокат, който ми обясняваше свои снимки: "Тука, вика, фокусът пада върху обекта. А тука, виждаш ли, е същият кадър, обаче акцентът е върху фона." И аз така - ту гледам припотеното розово в чашата, ту играта на светлината и промяната на реалността в далечината.
Микеланджело изтърва длетото, т.е. шеф Роберто е съборил черпака от доматената паста и излизам от мислите.
Още аромати, още вкусове, звуци, безтревожни разговори и блясък за очите... Вечерта е от ония, които искаш, ала знаеш, че няма да се повтори.
Довършваме десертите, финал с домашното лимончело, а насреща се разкрива разен характер - сред тъмнолилавото на августовската нощ селото се е успокоило под лъчите на елегантното осветление.
