Поверта

Когато кокошките ги наляга слепота, докато дъждът агресивно заявява себе си по купето на колата, когато се чудя дали да натисна газта, провокирана от звучащия нов хит на Алесандра Аморозо "Смелост и кураж!", откривам новото значение на това какво е отчаяние.
Ако бях сред редакторите-новатори на Тълковния речник бих определила "безнадеждност" така: същ.име, ж.р.; да караш 30 км в сумрака по разбити пътища сред генгерлиците с едничката цел да намериш бутилка вино".
Безизходица, униние, спад в концентрацията и налазваща мъка се настаняват трайно насред споделеното мълчание. Как да си обясниш абсурда да си в Италия и да няма откъде да намериш бутилка вино?
Обиколили сме цяло Челие Месапика, малък кокетен градец насред южната южност на Пулия, посетили всичките три бакалнички, за всеки случай и двата магазина за зеленчуци и плодове и цялото това намокрящо занимание води извода, че мисията е невъзможна.
Все пак една любезна жена обяснява, че при доня "непомнякоя" имало вино. Доня "непомнякоя" предлага с несрещана любезност избор между тетрапак и пластмасова бутилка с наливно. Да не засегнем жената, изясняваме, че "имаме много специален повод и е необходима стъклена бутилка. За подарък на наши приятели." "А, имам нещо специално за вас!", с усмивка и конспиративна гримаса съобщава донната. Покачва се на стол, разваля комфорта на някакъв паяк и връчва бутилка , чийто етикет указва цена от ... 2.50. "А нещо друго имате ли? Поводът е специален." "Само това." Не мога да преценя кой е по-разочарован, доня "непомнякоя" или разглезените българи, но тръгваме с празни ръце.
Дъждът вече плющи, все по-рядко срещаните фарове в насрещното заслепяват, Алесандра ми се подиграва с финалната строфа "Кой убива ентусиазма ти...? Сила, сила... Смелост, смелост!" и отчаянието е завладяло цялото ми същество, защото провиждам празните чаши в настъпващата нощ.
Изминаваме три по десет километра до съседния град Мартина Франка. Там кипи живот, трафик. Заковавам спирачки пред първата изпречила се витрина с бутилки. Било оцет и зехтин. Месарят, защото сме в месарница, влиза във филма и казва, че имал вино. Обаче гледаме повторение - и тука пластмаса. Отново идва историята за "специалния повод и нашите приятели". Пропускам тегавите подробности, човекът прави някакви фокуси, които докарват щастие в душата срещу едва няколко евра.
Да съм пяла под дъжда - не съм. Леко с припева на Аморозо и с торбица стъклена скъпоценност,  разтягам момента на блаженство.
Колко лукс има в малките радости!
А виното бе страхотно!

"Клетка за птици"

"И Вие ли сте будист?" ме пита. "Не, все още."
Тоя задушевен разговор се случва на сутринта след нашето запознанство. Той се казва Лучано, домакинът ни в Пулия. Около петдесетте е и е най-артистичният мъж, с когото животът досега ме е срещал. Плътен красив тембър, разчупени движения, бижута, автентично марково облекло от висок клас в небрежна подреденост.
Докато ме развежда из прелестния имот споделя, че дългогодишната му работа в модния бранш го е срещнала с множество български манекенки - красиви и дисциплинирани професионалисти. Разхождаме се из гигантската градина в компанията на четирите темпераментни кучета. Лучано показва очарователни кътове за релакс и медитация, сътворени от партньора му Стефано. Разбирам, че Стефано е приел будизма от две години и е създал това райско местенце. Начинаещата ми йога-душица замечтава да се върне след месец-два, когато разбирам, че сред разпръснатите хамаци, пейки, люлки и шезлонзи, се подвизавали будистки монаси и йога-майстори от Италия и странство. Удивително чувство за естетика в съдружие с природата сторило мястото такова, че вече не ми се тръгва.
На следващата сутрин се срещам и със Стефано. Физиономията му ми е смътно позната. Натрапчивата мисъл защо ме тормози и разсейва, докато водим някакъв неангажиращ, но много много мил разговор. И той е арт и със специфична себеизява.
Това става насред сърцето на дома. Уникално! Уж небрежно хвърлям поглед вляво и вдясно, колкото да поема от необичайната атмосфера. Изумяваща еклектика, претрупаност от вещи и борба на стилове, и при все това какъв резултат! Не бих се развихрила никога и по никакъв начин така, обаче моментално бих заживяла насред цялата тая вещоманска вакханалия - обилие от местната керамична школа, десетки Буди, Будички и Будчета, още толкова автентични дървени разпятия и Мадони в разни размери, примъкнати, според мен, от антиквариати, барокови статуетчици, старинни часовници, странни полилеи, а позлатената дървена инкрустирана азиатска врата направо залепва погледа ми. Килимите и картините са смайващо красиви. Канапета, примъкнати много далеч от запада, някъде от Изтока. За фон служи успокояваща сетивата мантра на санскрит, ухае на кафе, лабрадорите си ръмжат и хапят взаимно, мелезът Кикино лае истерично, някъде отвън дочувам рева на магарето, а от гигантската клетка папагалът крещи в пристъп на равни интервали, докато обраните кандаринки и депресирани канарчета в съседство мълчат.
Насред цялата тая работа склонната ми към конспиративни теории красива главица провижда: "Да! Това е онзи, чийто лик краси лявата ми бяла маратонка. Стефано. Габана!"
Докато излъчвам самата любезност и клатя глава срещу му и никак вече не го слушам, навързвам нещата - моден бранш, приета отскоро миролюбива интровертна религия... Бягство от суетата и разочарованията на светското лекомислие ...
Така, така, така ... Точно така!

3 април във "Вино и пражено"

Другия път, ако животът ме запрати в тая посока, непременно ще дойда с дънките с петте копчета.
Да откопчаваш копче след копче под масата в ресторанта, ето това е удоволствие, което и най-разглезеният човек ще си причини в непозната досега наслада. Така си мислех вечерта на рождения си ден. Защото джинсите, в които се бях натикала, поизпълних отчайващо.
Виновен бе мустакатият чичо с лилавия пуловер, загадъчна усмивка и завидна пъргавина. Тоя е собственик на скромното местенце "Вино и пържено" встрани от главния площад на Челие Месапика, Пулия. Съвсем нарочно се насочвам към избора на скромна непретенциозна кръчмичка. Миналата година отбелязах празника си в тузарски ресторант, където яйцето, приготвено на 62 градуса, ангажирано с трюфел и теменужка, бе самата гнус. Снобарийката е шит!
Сега е неугледно, но чисто, не бих казала уютно. Някак делнично скучно с покривките на цветенца. Имаме си компания от трима англичани в дъното, възрастен местен, човъркащ в чинията и с празен поглед в стената, и една готвачка.
Няма увертюри, няма чупки или стойки. Направо към въпроса: "Какво ще е виното?". "Червено". "Предястийца?" "Си, черто!"
Меню няма!
Виното идва след не повече от минута и се почва ...
Чинийка със запържен до златисто артишок, пасирано пиле с чеснов ориз и трюфел, някаква многолистна баничка. Чинийките изчезват и идват полпети с мента /тестенояйчни топчета/, адриатическа цаца в хрупкава коричка, после аранчини с пълнеж от разтопена моцарела /отново златисти от пърженето оризови топчета/, артишок с гамбери и много чесън, рибна фритата.
Тая работа се случва в някаква изумителна хармония - чиния след чиния се засичат, колкото празната да поздрави пълната. Домакинът мълчи, само щъка между нас и англичаните с пълно-празна посуда.
Тъкмо съм решила, че вече благополучно сме приключили, джинсите вече са откопчани до възможния макс, а жената в бяло иззад стената джъзва поредно нещо в тигана. Стига, човече! Тука хората не могат да поемат въздух, онзи пристига с порция черни миди и проговаря за първи път след репликата за виното: "Основно?" Какво?! За Бога! Баста!
Англичаните са горд народ, неслучайно владял половината свят. Стоически уважават стопанина и не отказват пастата, обсъждайки как да освободят място и за основното.
Ако съм се изгубила в подробностите, да изясня - досега бяхме на встъпителната част. Допивам с последни сили виното, а белият мустак мълчи и носи чинии ... И носи, и носи ... Бам-тряс! Пада нещо, чупи се стъкло. Част от звуковия пейзаж.
Ама и това не било всичко. Неговорещият не е казал последната си дума. Примъква пресни ягоди в лимончело. За финал цопва две бутилки с ликьори. Кафявата гадорийка, признавам, развали вкуса ми за кратко, обаче тортичката с портокаловите корички поправя нещата.
"Тоя е гений! - говорим си с Людмил, - ама извън малкото ресторантче, ще остане неразбран." За него не е голямата сцена, изкуството му ще изветрее, а отбраната публика ще се разбяга.