23 август

Горещ следобед. Ден, отреден за почивка след снощи.

Отбелязахме, както заслужава рожденикът, празника му – на изобилна трапеза под звездите, доволно и още отгоре винопиене и обичайните приказки, заради които не се оттегляш дълго след полунощ.

Отмарям с компютър в скута в спалнята, когато слухът улавя нехарактерен за следобеда звук – някой се носи по чакъла. Мързелът е по-силен от любопитството и затова пренебрегвам какво се случва извън къщата. Минава някоя и друга минута, в която долавям мъжки гласове в дует, идващ на ту засилващи се, ту отслабващи талази. Не сдържам любознание и хвърлям уж небрежен поглед.

Под навеса в сянката до Людмил е репликата на Микеле Плачидо в по-младия му период. Това е Джулио, семеен приятел на Лаура и Алби и един от гостите снощи. Винаги елегантният мъж е в необичаен аутфит. Спретнал се е в профи спортен екип на участник в обиколката на Италия. Белият костюм прилепва плътно по тялото, ръкавици, каска. Затъкнал крак в педала на велосипеда и видимо уморен обяснява нещо на събеседника си. Поздравявам и се присъединявам към малката компания. Италианецът се извръща за кратко и вади отнякъде хартиена торбица. С широка бяла усмивка измъква оттам елегантна кутия с прогорени в дървесината буквички и изящна метална закопчалка. Вътре е двулитрова тъмночервена прелест от 2011. Това е забравеният снощи подарък за рожденика.

Термометърът на сянка наближава 40. Джулио отказва да сподели с нас, каквото и да е, освен чаша вода. Бързал, обяснява. Заминавал утре надалеко и няма да има възможност да ни види повече. Катерил километри в големия пек, за да донесе бутилката. Докато успокои пулса, разменяме някоя и друга дума, благодарности по мъжки, традиционните целувки и поема по пътя обратно.

Споглеждаме се с Людмил, хвърляме поглед и на Киантито върху масата. Мълчим. Какво да кажеш?

Има ли по-красив подарък от жеста?!

Сполето - 2

Напук на логиката жегата като че ли се усилва. Или просто съм се обезводнила.

Отивам в някаква пицария за бутилка вода. И за да не забравя къде съм /Италия!/ мъжът пред мен, красавец в униформа на карабинер /!/, отстъпва реда си. Водата с усмивка е по-вкусна!

Към шест следобед сме на внушителния площад при съкровището на Сполето -  Катедралата. Невероятна прелест!

Очарование, изящество, съвършена хармония между екстериор и интериор. В този момент захождащото слънце огрява бялата плетеница на фасадата, а прелестната мозайка отразява светлината с тържественост и величие. Закриваме очи, снимките са все несполучливи – красотата крещи. Истерия от блясък и разкош.

Вътре – светлина и простор. Тука нямаш чувство за малоценност, всичко е обрано, но някак пищно. Сред изобилието от шарени фрески улавям познат ми почерк. Тука бил Филипино Липи. Художникът, прочут, както с изящните си творби, така и с палавото си поведение, напук на църковния му сан. И тук личи необузданата му природа – няма я задължителната скромност у персонажите, по лицата им пробягват игриви усмивки, а в каноничните сюжети някак не намясто се прокрадват закачливи теми. Освен на брат Филипино, пак през 15 век, куполът видял и четката на Пинтурикио. И тук много цвят, няма страдание, само благост и покой. До мен монахиня в черно-бяло е приковала очи в тавана и шепне молитва. Място да се забравиш, място да откриеш себе си.

Излизаме от Катедралата и отново умората натиска яко. Едни поят кучетата си на уличната чешма, а аз оплитам крака по посоката, откъдето се чува глъчка. По-рано видяхме странни типове с огромни лъкове и колчани със стрели. Насред красивия площад се е събрало весело множество и наблюдава състезание по средновековна стрелба. И ние отмаряме и се забавляваме с местните. Изисканата сграда срещу ми привлича погледа и отклонявам взор от състезателите. Горе, току под еркера е великолепен чернобял фриз от човешки фигури с изразителни лица. Вдигам телефона за  снимка, а между зелените жалузи беловласа бабка със закачливи къдрички се усмихва и ми маха мило с ръка. Махвам й и аз.

Продължаваме незнайно накъде. Подпирам се на някакви камъни за почивка. Не било камъни, а поредната забележителна стена. Аз съм я докарала до момента, в който всеки миг ще викна „Поврага ви на старините! Не мога повече!”, но наблюдателната Боби изрича вълшебните думи: „Ето го и ресторанта!”.

Тука ще призная нелицеприятния факт, че двуседмичният ми дотук престой, въпреки старанието, се е отразил с плюс две килца. Каква диета, когато си в Италия?! Тази вечер, за радост, не чувствам глад и мисля да пропусна вечерята. Напразни надежди! Алберто на Боби, типичен италианец, боготвори храната и омайващо обяснява спецификата на умбрийската кухня. „Тука, казва, не може да не опитате специалитета! Приготвят го особено сполучливо.” И можеш ли отказа? Нали съм слабоволева, бързо се предавам пред чара на собственика на ресторанта. Белокосият мъж с изпъната стойка обяснява, че корателлата май още не била готова. Алберто изстрелва нещо, което, впоследствие разбирам, било от сорта на ”Айде да не се излагаме пред чужденците!” и сеньорът уверено заявява, че ще направи всичко по силите си да ни гости с Корателла. Това били агнешки дреболийки, приготвяни в продължение на десетина часа. Междувременно внучката е положила с нежност хрупкав бял хляб, потно бяло вино и извън мярка обилие от зехтин. Достолепният се завръща и с усмивка заявява, че „Да, ще има Корателла!”.

Без да изпадам в подробности, ще кажа само, че десетчасовата подготовка си струва труда!

След вечеря съм с удвоени сили и е време да поемаме към паркинга. Чакат ни два часа шофиране в нощта. Оказва се обаче, че общественият транспорт, т.е. километровия ескалатор, вече не работи. Тръгваме из нощно Сполето. Задача с много неизвестни. Градоустройчиците от миналото имали особено чувство за хумор – оставили за поколенията лабиринт, в който и Марко Поло би се объркал. Уж ще вървим надолу, а пътят тръгва нагоре. Вместо надясно, улицата завива наобратно. Неплануваната ни разходка дава възможност да видим Кадедралата и по тъмно – динамично осветена и прелестта й е не по-малка от тази през деня. Май хващаме вярната посока и усилваме темпо. Пресичаме широка улица, по която минава шествие от пеещи богомолци със свещи и хоругви в ръце. Спираме да съпреживеем момента.

Надолу, надолу и пак надолу, докато попадаме на суха река, а там високо горе като привидение е осветената крепост. Финални нощни снимки, които никак не отразяват красотата и хладината около нас. Разделяме се с нашите приятели за тази година след седемнадесет часа.

На магистралата Умбрия ни изпраща със заря над Асизи.

Сполето

Провинциална Умбрия изпраща с табелка „Докато заспиш дълбоко, нощта свършила, докато заживееш хубаво, животът свършил”.

Въпреки опита на анонимния мъдрец да спъне приповдигнатото настроение, групичката ни се отправя към Сполето. Чувала бях за него и толкова.

Сполето се оказва голям град, разположен по просторите на хълмове. От паркинга се мушваме на сянка в километровия ескалатор, поемайки към най-високото, там, където е огромната крепост. Заставайки в подножието на гигантските стени, разбираш каква незначителност си. И тука онези от миналото показват как пренебрегвали времето. Строяли без значение, че човешкият живот няма да им стигне да видят резултата от труда си, издигайки градежа, както трябва – масивно, яко, внушително, за векове напред. Разбирам, че допреди тридесетина години предназначението на тая солидна постройка било за затвор. Днес е музей. Хората като мравки щъкаме и оглеждаме отвсякъде сградата. Подпирайки се на горещите камъни и премрежвайки очи заради отиващото на запад слънце, изучаваме разкриващото се. В едната посока - Сполето и равнината, в другата – зелени високи хълмове с блестящи вили, а най-забележителен е древният виадукт, служещ и днес за мост на някои и последно убежище на отчаяните от живота. „Мостът на самоубийците” – пояснява Боби. Отдолу е зейнала тъмнозелена пропаст. Отбелязваме спомените в телефоните и поемаме надолу по килим от дялан камък към сърцето на Сполето.

Пътьом Боби обяснява, че тука е сниман „Дон Матео” с Терънс Хил. И наистина – честичко от витрините надзърта усмихнатата синеока физиономия на прочутия чаровник. Току улиците се пресичат от елегантно вмъкнати в по-късното строителство гигантски римски стени. Древността присъства и в големия,  отлично запазен амфитеатър. Умората вече е голяма и затова го пренебрегваме, за да отидем в забележителна къща отпреди две хиляди години. Вкопана в земята, буквално при основите на цивилизацията. Вътре интелигентни куратори са подредили изложба на съвременни художници. Старина и модерност са в изискан синхрон. Паяжина от мозайка от древността, приглушена светлина, изящна колона, масивни сводове, забележителни пространства и там някъде, под ярък лъч на лампа, двама души се целуват страстно. Не посетители, а нечии персонажи. Картината си я щраквам да ме радва по-нататък.

Навъртяли сме вече дванайсет часа на крак и си мисля, че ако ей сега падна, няма да има кой да ме носи, съдейки по състоянието и на другите от бандата. Обаче Боби с усмивка окуражава, че не оставало още много. Каква заблуда!

И понеже имам още да споделям, засега му слагам точката.

Който има още нерви да чете, утре – продължение.

Скеджино

Сладка земя на омагьосани люлки,

усмихваща се на слънцето красота,

за художника си сладост

и песен за поета, влюбен в теб...

Това откровение на неизвестния ми поет дон Антонио Доминичи изпадна днес от купчинката летни джунджурии. Нали е есенно вече, затова размествам това-онова. Премятам непотребни, но скъпи вещи, носещи спомени – туристически брошури, семена от цветя, намерена някъде дребна монетка, листче с нахвърляни спонтанно идеи за разказ. Ненужни уж нещица, а сърце не ми дава да ги запратя в коша. Тия връщат назад и правят чекмеджетата живи.

Та. Поезия. Посветена на Скеджино, малко умбрийско селце в планината. Свързвам го почти само с неслучили се неща. А няма по-красиво/трагично от несъстояло се желание!

Трудно ми е с какво да започна – с ресторанта, в който не обядвахме, със сватбата, на която не присъствахме или с кулата, която не посетихме.

Нашите гидове Боби и Алберто ни водят по обедно време за разходка и отдих в горещия ден. Паркираме на сянка до спокойната река. Докато крачим към центъра на Скеджино, жените изпадаме в умиление. В и около реката са семейства патици със съвсем малки патенца. Умората вече се е настанила трайно и човек, волно или не, започва да говори откровени глупотевини. И ние тъй. Отпочваме филологически спор как е по-правилно да се каже „патка” или „патица”. Малките писукат, а ние, майки с дълъг стаж, се разнежваме, спомняйки си кога децата бяха малки. Патки!

Междувременно Боби обяснява как организираният Алберто ни е подготвил изненада – обяд в една от най-известните умбрийски кръчми. Била сред предпочитаните на местното кулинарно общество. Вече е пладне и тия думи само изострят любопитството и глада. Вървим покрай реката, наблюдавайки готвещите се да влязат в нея рафтингари и съглеждаме причудлива табела, указваща местонахождението на остерията. От това определено няма нужда, защото тясната уличка засмуква като фуния прегладнелия турист – смесени аромати на вкусно готвено придърпват в точната посока. По уханието, по уханието, наляво по стълбичките и сме пред „Бачияфемине”. „Целувайки жените” значело. Надзъртаме жадно вътре – прекрасна атмосфера, уникален уют и аромат, но не било писано – нямало места! Определено част от доброто настроение отстъпва на разочарованието. Останахме си нецелунати.

Поемваме по-натам към другите кръчмета в компанията на миризмиците, оставящи спомен. Край реката хапваме доволно, за да продължим из Скеджино. Отново сме край канала, зяпаме витрините на затворените магазинчета и погледът ми е привлечен от сладурско пурпурно камионче, украсено в бели воали и цветя. Каросерийката на машинката е превърната в мокър бар. „Тука така правят. Ще има сватба и така посрещат гостите”, обяснява Боби. Двама-трима подранили излъчват елегантност и парфюм. Не дотолкова свежите туристи шмугваме из лабиринта на малките и криви улички.

Насам-натам, нагоре и наляво и се озоваваме на миниатюрно площадче. Там три деви украсяват с бледи рози и маслинови клонки входа на видимо много стара черква. Жените отново изпадаме в умиление, защото разбираме, че тука ще е бракосъчетанието. Влизаме в хладната обител и обичайно експресивни, всички и без знак, млъкваме. Пред нас е самата прелест! Заобикалят ни богато изпъстрени с ярки ренесансови фрески стени, а в добавка е приказна цветна украса. Флористките са оставили в семпъл синхрон ансамбли от бяло, нежно розово, пепел от рози и беж, в компанията на сребристозеленото на маслинени клонки. По старата теракота са разпръснали розови листенца в компанията на свещничета, привързали са изящни венци по пейките. Специално подготвени книжлета за повода очакват гостите, нежни ветрилца с имената на младоженците ще ги разхлаждат. Сетивата са спрели да подават информация. У мен е само една идея – как да се омъжа повторно, само заради тая ненатрапчива красота.

Нямам сили и желание да ходим до старинната кула високо-високо, затова мълчейки се отправяме към паркинга.

Очаква ни Сполето.

P.S. Благодаря на преводача!

Кулинарно-хормонално

Една я намислихме, друга излезе, а финалът – разтърсващо неочакван.

Много преди събитието сме заплюли августовската вечер да уважим прочутата пържолена фиеста на Лоро. Огромни транспаранти седмици по-рано приканват местни и гости да зачетат с присъствие традиционния летен фестивал. И друг път съм споделяла за какво иде реч – на хапка-пийка народът се весели до късни доби под звездите. И този август не прави изключение.

Моята непълна фамилия и амичите от италианска страна се спускаме надолу към градчето. През отворените прозорци на автомобила блъска горещ въздух – между аромата на скоро окосена трева на талази се вмъква и специфичният мирис на пушек от скара. Неволно качваме усмивките, а кракът на шофьора натиска газта.

Трудно се намират места на паркинга, а и отдалеко се чува глъчка от множество гърла. ”Закъсняхме!”, викам си наум и докато крача по кривите улички вече знам, че ще платим за тежкареенето си да идем последни с доста стоене прави в изчакване на места. Не съм предсказател, но съм познала с абсолютна точност. По десетките маси и пейки няма никакво място – народът се е настанил и с охота нагъва сочни та сочни месни продукти, а после продължава на питие.

Правим тегелче под опнатите шарени флагчета. Шмугваме се между щуращи се хора. Един с кърпа около врата на таргичка разнася буренце с червена течност и носи доброто настроение. Правим път на едрия мъж с легена, пълен с месо, устремен в посока моста. Там по традиция са наредени сума и огромни скари на въглища, а любители-доброволци премятат сръчно огромни пържоли, наденици и ребра. Пушекът е в изобилие, ароматът предизвиква спазми в празните стомаси, слюноотделянето - ...

Стига! И тука идва моментът да споделя какви каръци сме. Чакаме десетина минути и установяваме, че няма шанс да поседнем скоро, затова с огромно съжаление кривваме към  „Димикла”. Вместо мечтаните стекове ще се задоволим с пица и ньоки.

Там също е препълнено и за да утолим вълчия глад сме принудени да се настаним вътре в компанията на едноокия пират и компаньонката русалка. Тия не са посетители, а стенописи. Нимфата направо излива гръд в чиниите.

Ядем, каквото и да е /много вкусно всъщност!/, утоляваме и жаждата и след два часа компанията тръгва.

На масата на собственика, стария синьор Джовани, е редовното присъствие - двамата белокоси другари. Погледът ми е привлечен от четвъртия на масата, непознат ми субект. Лаура се изнизва и отива натам. Разменя поздрави със старците и целувка със субекта. Таз персона надхвърля високите ми критерии за мъжка хубост – висок, строен ... /тука всеки да допълни, както иска!/, хубавец! С Тони се споглеждаме. В очите й виждам отразен собствения си плам. Забавяме крачка, уж небрежно изчакваме нашата дружка. Поклащаме се в ритъма на музиката, пристигаща от далечния площад. Лаура пристига весела и двете със сестра ми по закон дружно питаме кой е онзи. „Не се ли познавате с Андреа? Каква съм глупачка! Ами това е най-желаният ерген в околността! Богат, застраховател, не е гей и е свободен!” – възбудено осветлява – „Задължително ще го поканя на следващото събиране.”

Това е от моментите, когато крехката женска природа поддава и си казва: „Ех, живот, защо съм обвързана?!”

Трите грации се хихотим, отправяйки се към паркинга.

WhatsApp комуникация

„Копчетата на тъмната риза проблясват драматично в мрака. Под гъстата коса пламтят далечни, но благи очи. Прихващам погледа му, но емоция не усещам. Понякога играе ту загадъчна усмивка, ту е сериозен и съсредоточен в заниманието. Благотворителства. Отново. Пристъпва в ритъм от крак на крак. Ох! Доктор Микеле, кардиологът, рокаджията. Пак пее с другите от докторската банда на Саграта на Поджио ди Лоро. Ако знаех, че тази събота ще е тук, щях да кажа на Флорине да остане още ден. Ще я зарадвам със снимки.”

В Загреб съм. Почивам след тежкия преход, когато получавам съобщение от Лаура: „Флорине, разпознаваш ли този?” и снимка. Мъж на средна възраст в прекрасна форма. Тъмно синя риза, тесни дънки, проблясващи в тъмното копчета, далечни, но благи очи. Усмихвам се. Разбира се, че го разпознавам – доктор Микеле, кардиологът-благотворител. Телефонът писука дискретно и бълва снимка след снимка, цяла фотосесия. Доктор Микеле пее с поглед в нищото, пее в контакт с публиката, пее, гледайки колегите. Доктор Микеле е в пауза между изпълненията и гледа съсредоточено към обектива...

Тука серията съобщения прекъсва. Усещам вълнението от другата страна. „Флорине, защо не остана още?” „Съжалявам, Лаура!”

Ето, WhatsApp изстрелва нов месидж, клипче. „За теб!”. Бандата свири любимо романтично парче. Вокалистът се раздава. Усмихвам се отново, този път с тъга. Само ден раздяла, а вече усещам празнота. Атмосферата, така добре позната, вече ми липсва. У нас няма аналог. Хората са весели без поза, разговорите са почти винаги неангажиращи и адски забавни. Знам, че сега Алби го играе ревнивец, знам и че другите от компанията „подклаждат” тъмното в характера му. Това води до още закачки и всеобщо приповдигнато настроение.

„И Андреа е тук.” „Лаура, не ставай жестока!”

За Андреа, най-желания ерген – друг път!

Тенис - 2

Това е сериозен текст за сериозни хора.

Доста преди началото на събитието – тенис мача „България – Италия”, запознатите ме нарочват за „Репортерът” с главно „р”. Това, подразбира се, идва от сериозността на начинанието. Ексклузивни права за отразяването на организацията и провеждането получавам Аз. И понеже приемам задачата отговорно – малко статистика.

Възраст на играчите – 61/39 в полза на българския представител; ръст – снажен; и двамата десничари; изпълняват бекхенд с 1 ръка; съотношение победи/загуби и спечелени пари от награден фонд – няма данни.

Вдъхновител и основен организатор на срещата от италианска страна е госпожа „начеващ тенис талант” или казано по-простичко Лаура, от наша – аз.  Тя тренира отскоро два пъти седмично с Леонардо.
Научавайки новината, реагирам тутакси, че скоро пристига моето лично тенис-гуру Гено, който преди години откри в мое лице нешлифован диамант. Лаура подскача ентусиазирано, следва телефонен разговор и работата е уредена.

...

Денят.

„Какво прави Франческо Ренга на корта?” – питам аз недоумяващата Лаура. Тя зацепва след секунда, установявайки набиващата се прилика между любимия ми в последно време певец и подвизаващия се на корта брадат гиздавец. Смеем се, а съпругата на нашия атлет в леко напрегнато състояние напомня да се заемам с репортерските си обязаности. Значи адреналинът е в по-високи дози не само у мен, установявам на ум. Ставам сериозна, заемам мястото си, вадя необходимите пособия.

Със смешките – дотук! Отразявам случващото се на и край корта безпристрастно. Трябва да отбележа, че се притеснявах доста за формата на нашия участник. Той видимо трудно ходи, понакуцва, привел е рамене, изпитва болки по ставите /стари травми, казва, тенис лакът!/, но пък има бодър спортен дух. Разчитаме на това!

Разгрявката започва. По-младият участник е видимо нахъсан, блъска яко. Това никак не обезкуражава по-опитния. През това време Мауро, тип, който едва не пада от тежестта на годините, полива чакъла и подготвя линиите.

„Виж сега, дори да не спечели, ще потренира с италиански треньор. И без пари.” – това е София, съпругата.

Заобикалящите ни отвсякъде гигантски кипариси се поклащат от вятъра и сякаш пожелават успех на играчите. Ще играят по системата „2 на 2” /каквато и да е тя/. И само ще се забавляват ... уж! Забрави!

„Чуко!”- Леонардо към себе си. Това е тосканската дума за магаре. Той играе мощно и точно, красиво и с много желание. Нашият човек отвръща с елегантна прецизност, плод на много опит. Рядко бърка, но когато това стане, нашият темперамент също избухва. „Ще счупи ракетата от яд!” – жена му.
„Недей, Гено, викам силно, тя е на Лаура!”.

Публиката, цели четири души, съпортваме интензивно раздаващите се мъже на игрището. Мачът е толкова напрегнат, че Мауро, болбоят, и Летисия, осемдесет и две годишната уредничка на корта, са се примъкнали и също наблюдават. Играта е станала изключително интензивна, двамата тенисисти дават всичко от себе си.

„Чудя се дали ще има сили да вдига чашата” – това пак е съпругата. „Ох, Софи, как да ги отразя тия реплики?!” „Ще напишеш „каза някой от публиката”!”.
Нарушаваме протокола на срещата. Няма я сериозността, главите не се движат по оста „ляво-дясно”, очите на част от публиката се срещат и устите прихват неконтролируемо. Онези са потънали в други измерения и не отразяват некрасивата ни реакция.

България триумфира, Италия тържествува. Сърдечни поздравления, снимки за спомен и за историята на клуба.

Слънцето залязва. Кипарисите отдават чест.

Носталгично в Сиена

Напоследък ме замъчи носталгията. Домъчня ми за някои хора, залипсва ми нашия въздух. Странни, обаче, закачки си прави съдбата.

Днес сме в Сиена. Стоим току пред най-голямото великолепие в града – Дуомото. Много пъти съм полирала каменната пейка пред катедралата и днес също отмарям на сянка, съзерцавайки прелестния градеж. Първоначалният стремеж на сиенчани бил свръхамбициозен – гигантска конструкция. Плановете претърпели промени – чумата навестила града, намалила числеността на жителите наполовина, нямало как да влязат в хазната необходимите средства от данъкоплатците и градските управници намалили претенцията. Независимо от новите обстоятелства, амбицията на личните сиенчани не намаляла. „Щом не може да шашнем с обем, ще съберем уважението с качество и лукс”, вероятно си мислели хората от 13 век. И се започва градежът – бяло-черна мраморна тържественост с розово за повече пищност. Фигури на различни нива – светци, ангели, демонични създания, Майката с Детето. Великолепна венецианска мозайка. Главозамайващ интериор. И т.н., и т.н. /Не ми се списва гид!/

Та. Седим пред абсолютен пример за съвършенство, когато на по-малко от метър чувам милата ми родна реч: „Баси и боклука! И „Скуза!” ми вика! Тъпанар! Абе, боклук! Гледай,бе! Ще те и ... у тъпака!” и още в същата изискана стилистика, изречено с нисък тембър. Възмургава изрусена нашенка на средна възраст, множество сребърни вериги по врата и ръцете, семафорнозелен потник и къси дънкови панталонки. Розови джапанки. Пуши тънка цигара. Да кажа, че лицето е безизразно, ще излъжа. До нея притеснен италианец с голям фотоапарат, поотнесъл се очевидно със снимките и чукнал „дамата” по главата. Човекът заднишком и с поклони и още три „Скузи!” се изнесе, за да остави госпожата и приятелката й на последвалото вцепенение. Тия гледат пред себе си, слепи за заобикалящото ги.

Приятно изглеждащ мъж, във видимо настроение на досада, маха с намаляваща енергичност с пръчица с ярък парцал на края. Гид. Около него се засуетяват две-три жени и „Кирилеее! Тука, тука!” оглася площада. Чичо с тумбак и фланелка-трикольор позира с пръст, сочейки герба на гърдите си. Кирил. Патриот със сандали. Постепенно се събира групата наши туристи. Обилие от интензивно заявени спортни марки.

Гидът начева кратката си реч за това къде сме, какво виждаме. Интерес – около зеро. Двете феи до мен обсъждат аутфита на Галя и Пепи. Цената за посещението на Ватиканските музеи не ги удовлятворявала, ще пропуснат. Междувременно гидът подчертава: „Влизането в Катедралата е платено. Има ли желаещи?” Дружно „Не!”. Обща снимка пред ослепителното нещо.

Кирил и компания продължават към Рим.

22 август

Басът на Алби боботи, до него непознат за мен индивид му прави компания, а Людмил се е включил в скромната компания, дарявайки антидот – биричка срещу отравяне. Това последното е наложително, тъй като има вероятност скоро да ни навести местната пожарна команда. Алберто е наклал такъв огън в пещта, а днешният вятър върти пушека във всички посоки и е трудно да виждаш и дишаш. Госпожа Лаура сладко подрънква с посуда от горе и припява с меден глас отвреме-навреме.

Тая суетня е в чест на днешния рожденик – Людмил. От няколко дена тече подготовка и вълнения около празника. След нелеки преговори, насълзени женски очи, пропаднала идея за изненада, сме стигнали до консенсус, че щом сме в Италия ще действаме по италиански. Тая аксиома, недопускаща възражение, я налага госпожа домакинята. Това било правило – никакви ресторанти, никакви почерпки! Приятелите устройвали празненството и канели рожденика. „Нищо особено – красива маса, официални дрехи /!!!/, семпла храна, най-близки приятели. За нас ще е удоволствие – това ще бъде нашия подарък.”

Италианското „нищо особено” е доста особено. Вече три дена се изяснява менюто, обсъждат се детайли, добавя се нещо, отпада друго. Всъщност знаем присъстващите и часа на партито. Другото не ни се полагало.

Пиера, майсторка-сладкарка и приятелка на Лаура, вече примъкна тортата, аз отдъхвам след целодневна разходка, а рожденикът е някъде сред маслинаците за редовния джогинг.

Скоро навличаме тоалетите и отиваме на парти.

Норча и Валло ди Нера

"50 нюанса мързел” – това според Фейсбук било заглавието на книгата на живота ми. Мъдър е Зукърбърг. Перфектно описва същността на днешния ми ден – безметежна августовска леност, вялост и безделие.

Не и онзи ден обаче. Седемнадесет часа на крак из Умбрия, благодарение амбициозната програма на Боби и нейния Алберто.

Отдавна планираната ни среща започва в хладна утрин с гореща прегръдка и продължава 65 километра към първата точка от набелязаната платформа.

Миналата година Умбрия показа равнинната си част, тази – планинската. Мъдра жена ме е научила да не използвам стереотипни фрази. Тука обаче клишето само си се пъха - пътят лъкатуши из живописната планина. Отляво и отдясно – наситено зелени възвишения, рекички и поточета. Рафтингари гребат по бързеите, риболовци клечат до водата. В движение опитвам неуспешно да запечатам през замърсеното от трупове на мушички стъкло някоя крепост нависокото или пък махалица от къщета и куличка край тях.

Стигаме Норча. Познат на италианци заради удивителната гледка, която се разкрива пред погледа им през май и юни – от платото над градеца се ширвали необятни поляни с пъстри цветя. И тъй като сме август, шмугваме се директно сред хилядното множество за кратка разходка. Норча е прочут и заради производството на салами и сирена. Изборът е изобилен, магазините и продавачите – повече от атрактивни, така че скоро съм възнаградена с торбичка уханни покупки.

Компанията ни продължава, за да стигне до гушнатия от планината Валло ди Нера.

Тук не можеш да останеш равнодушен. Не и аз. Безмълвие и гняв  - това ме обхваща, откривайки абсолютната прелест на средновековното градче. Не знам как да опиша хубостта и чара на Валло ди Нера. Каменна приказка – вити улички с удобни за катерене стъпалца, очарователни къщи, малки приказни площадчета, цветя на каскади, подредени със стил и любов, надвиснали фенери, дискретни табелки, указващи възрастта на някоя от забележителностите. Ето например една казва, че малката черквица срещу стария кладенец е от 13 век. Влизаме в хладината и попадаме насред струяща светлина и цвят. Шарени фрески по стените с неподтискащи сюжети радват духа на посетителя. Младият уредник-доброволец с гордост, примесена с нежност, показва документ от 1537, когато местните заплатили на художника да изографиса стената зад олтара. Вдясно от входа пък е каменна прелест от 12 век. Сега го виждаме и ние, докосваме гладкия мрамор и за кой ли път си мисля колко за кратко сме тук и сега.

Продължаваме криволичейки към друг малък храм, и той от 13 век. Там пък, гушнала детето си, вече повече от 700 години, жена гледа благо и с кротост от стената. Друга пък, възрастна, с таблет в ръка, запечатва изображението и после дълго рови в интернет, търсейки подробности за онази от стенописа. И двете са ми еднакво красиви – вечната и модерната.

Още малко из горещия лабиринт на градчето – каменна портичка тук, завойче надолу и сме пред празния паркинг.

Напускам Валло ди Нерра, обладана от гняв. Защо хората тук, освен че обичат и умеят да съхраняват общото наследство? Навсякъде личи, че градчето е скоро възстановено, цялото. Тук-таме още текат строителни работи. И се вижда и от неспециалиста – всеки камък, улук, всяка керемида е изпълнена по стара технология, поставена на точното място, по начин да изкара още двеста години, поне.

Пожелаваме „Довиждане!” на човека с метлата, единствената жива душа тук. Остават само няколко лениви  котки и едно обядващо със спагети куче. Това беше. Туристи, за съжаление, няма.

P.S. Скузате, попрецапах финала, но от два часа коктейлим с Лаура и пооправих настроението!

"Все туй копнение в духът..."

„Все туй копнение в духът...”, възкликнал Поетът. И аз, макар и не поет, изпитвам неудовлетворение и осъзнат порив.

Сигурна съм, строги и сериозни личности ще промърморят „Глезла!”. И са прави строгите и сериозни личности! Когато не мислиш само за стомаха, дръзваш да мечтаеш и за други нещица.

Светът се е юрнал да лови покемони, а аз съм със своите скромни, но също толкова възвишени стремления.

Мечтая за селфи с карабинер. Но от онези с новите униформи, с клиновете.

Колко стана вече, десетина дни, а апетитът на преследвача се е изострил до има-няма краен предел.

Няма населено място и околностите му, където погледът да не изследва по терминаторски.

Във Флоренция до Дуомото дежури стройна двоица с автомати, в каки. По натам цяла тумба симпатични младежи в черни униформи и барети с лентички пие вода в жегата до полицейски микробус. Току до Понте Векио попадам на Лаурел и Харди в сини ризи и тъмни панталони. Върлинеста и слаба вяла усмивка в компанията на ниска розовобузеста шошка стоят на сянка под колонадата. Тия двете никак не са за рекламна снимка.

В Лоро, Кортона, Сан Джиминяно, Пиенца, Монтепулчано и т.н. знайни и не дотолкова местенца, ловя красотата на създаденото и запазеното от човека през вековете, запечатвам неуморно тазгодишната реколта спомени, а вътрешно нарастват терзанията ми душевни. Времето се изнизва, а сърцето на ловеца вехне.

Дори и Тони, прихванала от мен частично вдъхновението, възкликва днес на един завой: „Флори!”. Рязко покачване на адреналина и поредното разочарование – до полицейски автомобил с палка в ръка стои белокос неснажен мъж с идеален ръб на панталона.

В Монталчино пък руса хубавица с бая нашивки ни одрусва яко за неправилно паркиране. И срещу това дава само един надменен поглед.

Жегата напира, туристът провлачва крачка в сенчестите части на кривите сокаци. И тогава... И тогава!!!

На мотори префучават двама каяци в чорапогащи, пардон в черни клинове, с червени кантове. Не сварвам да снимам прехвърчащото видение, но частично съм удовлетворена.

И поглед вечно устремен

напред, към утрешния ден

без там пристанище да зная...

С приятели

Ако сте канени на вечеря у италианци никога, ама никога не отивайте нахранени!

Вродената ми деликатност /пък и скромна – мамо, каква дъщеря си родила!/ не ми позволява да се кача горе с празен стомах. Голяма грешка! А хем знаех причината за поканата – предната вечер Алберто опуха диво прасенце.

Надвечер, след мързелив и горещ ден, блаженството се допълва от аромати на талази на вкусна храна. По навик отивам горе малко по-рано, за да помогна на Лаура за масата. Тя обаче вече я е подредила и от мен нужда няма, освен да набележим някоя и друга тема за клюки. /С Лаура винаги преоткривам същината на женската си природа./

Върху масата от умишлено недообработен мрамор вече чака червената паста с деликатен чесън и риган, салата /приготвена специално за нас – те не ядат/, хлебец, домашният зехтин и гарафи с вино. Лаура е подредила веселия сервиз и когато настъпва дъ райт тайм, храната вътре се чувства повече от комфортно - лук на глави от пещта, запечени нежно и с любов картофи със салвия, диви гъби в изобилие от зехтин. По-късно – основното. Ростбив от дивата твар, недалновидно навлязла в Албертовите владения. Вкус, неподлежащ на описание.

Българската душица нетърпелива пита как е приготвено това съвършенство. Уж нищо сложно – розмарин, сол и пипер, зехтин и салвия правят компания за няколко часа на месцето, после няколко стотин минути в пещта с маслиновите дърва и резултатът е идеал. Феномен! Аз подобни вкусотии и преди съм имала честта да опитвам на масата на нашите домакини, но ако имаше как да видите блаженството, изписано по лицата на моите приятели, присъединени към елитния клуб на последователите на кулинарното майсторство на Алби, няма да имате съмнения относно споходилото ги щастие.

Истериите на пощурелите цикади отстъпват място на дискретните щурци, Лаура пали свещи, Алби вади трета бутилка вино, а разговорите са по-сладки и от храната. Наваксваме с щрихи актуална информация относно битието на другите познати. Раздувките вървят ту на английски, ту на италиански. И ето го моментът - как да не се изфукам! Людмил, колкото и да скромничи, се справя страхотно на италиански и събира допълнително уважение /накъде ли повече?/.

Тъй, тъй... Много кулинарно ми се получи, а не това бе идеята. Просто вечер, споделена с приятели.

Как идва вдъхновението...

Нов химикал, нова тетрадка за внезапни проникновения и нито мисъл в главата. А и обстановката уж вече е вдъхновяваща – лимоненото дръвче вляво /само пет плода тая година?!?/, насреща – алеята с ароматна лавандула и пърхащите бели пеперуди, вдясно е надвиснал розмаринът и цъфналите каперси. Аз и празният лист и ... нищо. В този момент се появява богинята на вдъхновението – Лаура. 

„Флорине! – с блесналите очи и дяволитата усмивка – Пиетра каза, че вие с Люси сте прекрасна двойка, а ти всяка година ставаш все по-хубава!”

Мхм! Хубаво! Чудно дори. Обаче коя беше Пиетра? Това на ум. Явно физиономията ми е подсказала мислите ми, защото Лаура подсказва: „Пиетра, на Джулио!!!”. „Ами като не визуализирам и Джулио. Виж Барбара и благоверния й Алфредо помня, също и Рафаеле и жена му, Алесандро, разбира се /кой може изобщо да забрави Алесандро!/ и маса още народ по физиономия помня, но тая двоица не разумявам коя беше. Пък и никого от познатите засега не съм виждала.

„Снощи ви видели във „Ва пенсиеро”, но докато се наканят да ви поздравят и сте заминали”. Ааа, в ресторанта снощи, значи. Насред множеството местни – наша милост е направила впечатление. Да си кажа правичката – приятно ми стана.

Докато трае тоя мил разговор, Алби вече е донесъл първото за сезона домашно прошуто и някаква дискретно чеснова мазна вкус, с която гощава небцето. Бялото вино е ледено, а Алби отново е в роля и прави скеч. „Ке  белла донна!" – върти очите и ме сочи.

Може ли да не те връхлети вдъхновението?! Може ли? Не! Трижди НЕ! Знаят как да усмихнат една българка пустите му италианци!

Изпращаме домакините си на някакво гости, а аз налазвам компютъра...

При дзия Сам

След залез или се прескача до Соренто за вечеря и тъмна бира, или /ако умората от деня е по-голяма/ отиваме в близкото ресторантче „Дзия Сам”.  Tова значело  “При чичо Сам”.

Първия път посреща мъж на нашите години с поведение на собственик, любезен и сърдечно усмихнат. Разсипа ни от внимание – мило обслужване, много вкусна храна и почерпка в края /анасоновото лимончело ще помня до края си!/.

Залагаме на същото място за финалната вечер и като вече свои хора сме приети отново  топло. Днес зад бара обаче е слабичък белокос дядо, а от изправената му и категорична стойка личи, че е истинският собственик. Очевидно това е Сам. Не мърда нищо друго освен поглед към подопечните. „Смъмря” е слаба дума за отношението към младото сервитьорче, изпратено да забърше нещо някъде си.

Интериорът е скромен, но уютен. Колорит внася очевидната страст на домакина към футбола и по-специално към отбора на „Наполи”. На цялата стена зад бара с внимание към детайла е подредено съкровище – в  две големи рамки зад стъкло са изложени светлосини футболни фланелки с подписи, огромни плакати на Роберто Баджо като национал и Марадона, половин дузина флагчета, топки и между цялото това е сбутан и телевизор.

На най-близката маса са настанени две двойки старци. Мълчат. Явно са приятели и със Сам от десетилетия, знаят си всичко и тишината е превзела контакта. Четворицата дремуца в столовете. Оживление настава, когато пристига вечерята. Мълчанието продължава да властва и по време на яденето. Репортаж за изригнал вулкан в Чили провокира размърдване. Начева местната сапунка – старците потъват в сюжета и половин час не отронват и дума. Следва бърз анализ на творбата и пак респект към телевизора – започва тукашната версия на „Сделка или не”.

На нашата маса настроението е противоположно - вече сме на втората бутилка „Кианти”, за което Самуил с блеснал поглед споделя, че тукашното нямало нищо общо с това, дето е у нас. Иначе продължава и с компрометиращите семейни сюжети, на които се хилим, а жена му се черви. Да не останем назад и ние си вадим по някой и друг епизод, дето не е запред хора, ама нали сме си свои, пък и веселото да става.

В заведението влиза нова шарена компания – две семейства с много деца. Явно са си близки, защото Сам ги посреща с прегръдки и целувки. От кухнята излиза и готвачът – прегръдки и целувки, сервитьорите и те – прегръдки и целувки.

През това време телевизорът е на пореден сериал и старците отново са потънали в сюжета, без да обръщат внимание на нищо друго.

Нашата тайфа си тръгва първа в добро настроение. Дзия Сам ни отпраща с усмивка и добра дума.

Спомен от няколко приятни  часа.

Боливуд в Помпей

Кое е най-невероятното, което би могло да се случи, докато си в Помпей? Да изригне Везувий? Не. Да срещна в тълпата познат? Не. Дани Крейг? Уви, не!

Да попаднеш в Боливуд насред сърцето на незабравимия град!

Вече часове обхождаме надлъж и нашир древната прелест. Повтаряме някои от забележителностите, добавяме към спомените и нови - Колизеумът, огромният "юнашки салон" - там, където младите жители упражнявали физическата и психическата си форма, красиви градини, къщи на бедняци, вили на богаташи с впечатляващи фрески по стени и тавани. Дивим се на древния човек, вървейки по стъпките му по широките улици - как с финес и стил е преминавал през живота.

Умората настъпва бавно и сигурно, в синхрон с все по-силно напичащото слънце. Туристите се увеличават и придвижването става все по-трудно. За радост или не сме на финалната права на тура - току до Форума, остават броени забележителности. Обичайният жужащ шум на огромното множество отстъпва на голям нетипичен джангър - бесен ритъм от ударни инструменти в компанията на неевропейски характерен гласец. Вървим към скупченото множество с удвоени от любопитството сили. Пробивам си с нахалство път почти най-отпред и разбирам какво предизвиква суетнята.

Попаднали сме насред снимачната площадка на боливудска продукция. Стафът е поне трийсетина човека - режисьор, помощникът му, продуцент /тия ги разпознавам по надписите върху платняните им столчета/, оператори, дузина танцьорки в червени нелепи роклички с дайрета, някакви други, вероятно актьори, още сюрия народ, чиято роля не си изяснявам. За всичките тия /без червените роклички/ думата "мургав" не покрива действителността - възчернички хора.

Музиката често прекъсва и насред "снимачната площадка" заема място централен към момента персонаж. Малък черен човек с отсечени движения показва на главната героиня как да усъвършенства движенията с лакти в синхрон с глава. Смуглото момиче трудно възприема, защото упражнението е повторено n-пъти. До нея две червени роклички с бели дайрета и клатещи се глави неуморно влизат в ритъм и спират за поредната пауза. Определено откачено занятие.

Вече писва, а и моите хора се изгубиха в тарапаната. Тръгвам, а джангърът още дълго ме съпровожда. Трябва да отбележа, че противната мелодия, както обикновено, влиза в главата ми и продължавам поне час да си я припявам, подскачайки по кривите камъни. От време навреме добавям чувство и с лактите.

Картина.

Рожден ден на Капри

Днес имам рожден ден.

Обичам празника си. Затова си подарявам пътуване, което да го направи още по-вълнуващ. Да повтарям и потретям местата, в които съм се влюбила, ми е вече навик. Като всяка любов нищо не е достатъчно и искам да откривам ново в познатото. Затова и да съм на Капри точно на този ден не е никак случайно.

Наясно съм, че изживяването ще е различно и това е вид предизвикателство. Знам, че моят човек отпреди две години няма да е там. Припомням си с носталгия кратката ни авантюра и не съм в очакване на нова - вече съм порастнала.

Преди всичко трябва да вметна на вниманието на верния читател кратка характеристика на местните. Неаполитанци и хората от околностите са много различни от добре познатите ми тосканци. Тукашните са мургави, ниски, набити, нехубави, но в пъти по-експресивни - ръцете и мимиките са многократно по-използвани. Най-добре туристът опознава природата им шофирайки. Аз нямам нещастието, но дори и като пътник стресът ме е завладял, та не се откачам от отрицателната емоция, докато не сляза от возилото. Тия са най-нахалните и неспазващи никакви, наистина никакви, правила за движения по пътищата водачи. Като изключа това, нищо друго дразнещо няма. Даже напротив - любезни и контактни.

Та, малката ни българо-роднинска тайфица е на Капри. Първата дестинация е лифтът, с който ще се изкачим до най-високата точка на острова, ще си подарим повторно главозамайващите гледки, ще споделим емоцията и с новобранците в групичката. Но преди това трябва да се кача на лифта, а както вече съм споделяла имам страх от височини. Този път се държа небрежно и дори ми е хубаво. Щракам снимки, правя романтично клипче на фона на птича песен. Гледам предимно нагоре.

Ето го и края на лифта - там двама мургави шишковци посрещат пътника. По-снажният подава здрава десница за помощ при слизането. Прошепва току до ухото: "Беллисима!", придружено с нещо като сластен поглед. Не давам воля на напушилия смях. Без съмнение има нещо във въздуха на Капри!

Правим обход на върха със зашеметяващи гледки към природните прелести - тепсиено спокойното лазурносиньо море, страховити канари, дискретното участие на човешката ръка - жестока красота. Разбира се - запечатваме момента в кадри. Жените позираме в неотразими пози, за което по-късно получаваме негативен отзвук от критичното поколение, че сме се превърнали в "кифли".

Телефонът служи не само за спомен, а донася и гласовете на любими същества, които допълват щастието ми.

Прекрасен ден!

Кортона

Кортона е онова местенце, дето героинята на Даян Лейн от „Под слънцето на Тоскана” срещна, загуби и отново намери любовта.

Аз такова нещо там не намерих, но съм сигурна, че всеки читав турист би искал да се върне.
Има два начина да я откриеш – или за начало, или за финал на Тоскана. Кортона не е за между другото, за пълнеж. Показва характера си, както и моя. Само тук приятелите с учудване виждат и невеселата ми страна. Нелекият маршрут към местната Голгота по баирите й разкриват до какво води мързелът – мрънкане, задух и още мърморене. Додрапвайки до най-високото, наградата е почивка и съзерцание на безбрежната долина. Надолу е лесно. Ако си с подходящи обувки. Бях, винаги. Не се наложи да пообърна сърцето.

Центърът на Кортона е като 3D пъзел – логика никаква, само усет, но и той не върши работа. Кривите улици забиват я нагоре, я надолу, току си пред черквица, току пред манастир, малки площадчета, бабички на пейки, прехвърчащи оглушително мотопеди, някоя и друга грънчарница, кафета, ресторанти, аромати, много туристи. Два централни площада, свързани помежду си. Единият днес е превзет от базар – покривки, посуда, саксии, цветя, джунджурии, глъч и тъпканица. Задължителна почивка върху стълбите на старата катедрала.

По главната улица главата откача да се върти наляво-надясно, толкова кокетни витрини. На една съзирам подходящ подарък за Коледа, макар все още да сме август. Кожен калъф за четки и бои, ренесансов модел. Влизам в магазина, а ароматът на кожа е опияняващ. Човекът зад щанда е рус симпатяга на средна възраст със странен акцент. И той забелязва моя и влизаме в разговор. Интересува се непресторено откъде съм. Той е германец, живеещ по половин година тук, обичал италианците и начина им на живот. Засмивам се. И аз така. Към покупката прибавя и малък подарък за мен.

И понеже скоро си тръгваме следващата задача е да вземем подправки, зехтин и оцет. И тук можеш да стоиш с часове. Магазинерът е нетипично дебел италианец, чиято досада е превзела лицето му, та не се задържам дълго. Оттам в магазина за сапуни, да зарадвам фенките.

Турче към площада с изглед към езерото Тразимено, а докато финално въртя глава по витрините да не изтърва нещо, някой поздравява и пита как сме?!? Кой ли пък ме знае тук? Това е симпатичният румънец-сервитьор от едно фантастично ресторантче. Даваме си дума, че ще се видим догодина и продължаваме към паркинга.

Кафе, сладолед и в нагорещения автомобил.

Намерени в превода

Процесът продължава от месеци.

Понеделник вечер сяда прилежно с тетрадка и учебник, компютър и химикал. Вглъбява се в заниманието – полага думички върху многоточието, спряга глаголи наум и по-рядко тихичко ги промърморва. Поглежда в тавана и мърда с устни, хапе химикала. Не било лесно, казва. Да учиш италиански в зрелостта. Влиза виртуално в диспут с Илияна, „професореса италиана”, че „В това няма логика!”, а пък как така няма да има логика тука. Неговият мозък търси и винаги я намира. Затова му е тежко. Труд, труд...

И идва време да приложи усвоеното. Аз обаче не издържам и гръмвам бомбата предварително, че вече имаме италианоучащ. Лаура е току под седмото небе и ентусиазирано чертае планове за часове, прекарани в ошлайфане на диаманта.

Първата среща след година време минава по план. Изразите по калъп са вкарани в употреба, а и време за дълги разговори няма – умората от пътя е голяма, емоцията от дългоочакваната среща също. Дадена е дума, че ще се практикува само италиански. Домакините ни са видимо доволни, че влизат в нова роля. Ентусиазирани.

Първи даскал е Алберто. Установявам, че може да говори. За години познанство не е изрекъл толкова текст, колкото сега. За цвят използва обилно и ръцете. Най-накрая може да сподели от първо лице свидни мисли. Помага. Обяснява, че той е филолога във семейството. Използвал книжовния език само и да не се слуша онази, дето разваля „пуро италиано”.

А тя е страхотна. Направо я обичам, защото вече добре я познавам.

Винаги намира някаква работа, която търпи отлагане. Я някой парцал е забравила да занесе в пералното, я някое цвете неотложно ще трябва да се полее. Жадува контакт. Очите й, винаги живи, блесват щом получи покана за кафе или чаша вино. Зарязва всичко и е наша. Стои или права и леко се поклаща, или седнала, свила крак върху стола. Попива всяка дума.

Днес говори необичайно бавно. На италиански. С ученика. Обаче усещам една идея доза припряност. Чувства неудовлетворение.

Не е тайна, че тя го харесва. Личи. В скорострелен телефонен разговор с приятелка по повод предстоящата ни съвместна вечер се смее някак по-различно. Взели я на подбив, обяснява. И че бил женен, добавя. Смеем се.

Той е необичайно спечен и бавно говорещ. Търси почти всяка дума, самопоправя се. Вместо в очите, гледа в небето. Насреща има загрижена и старателна събеседница. Насърчаваща. Десет минути. На петнайсетата се появява първата английска дума. Отсреща – оживление. Английският се включва все по-активно. Толкова е трудно! Мисълта тече бързо, а езикът запира. Каквито и подкани и кимания за кураж да са насреща, мъчението е голямо. Защото на никого не му е до уроци, ако разбирате. Комуникацията куца. А е повече от желана.

Езикът, определят кратко езиковедите, е средство за общуване. И развиват цяла наука. Много интересна. Обаче по-сладко е онова несловесното общуване. За него има друга наука. Или май изкуство.

Уроците приключиха за три дена.

Венера и Марс

Да изкараш непотребна информация от главата си в момент, когато нямаш никаква идея откъде ти хрумва хрумката – често ми се случва. Уж разговорът е за „а”, а нещо прещракало на „я”.

В такъв момент, странно как и пак, умът ми показва образа на женствеността, богинята на красотата, любовта и живота. Родена от морската пяна, съпруга на Вулкан, майка на Купидон и любовница на Марс. Венера. Толкова властна, че и побърканият Ботичели я пощадил от пламъците. Неминуемо до нея се лепва и онзи със съвършената коремна стена и меч в ръка, войнът Марс. Бащата на Ромул и Рем.

Тя е мечтателна, с усмивка и зареян поглед. Жадува концерти, театър, вечери в ресторант на дискретна музика. Той не се спира /почти/, земен, обран, не показва емоции.

Тя вечер цъка с часове в Whats-up, той прекарва в масчелайото /да го определим на мазичка/.

Иска й се да живее в апартамент във Флоренция – с високи тавани, фрески и дебели килими. Той не мърда от къщата и е с конете и кучето.

Когато тя е у дома, тракат чинии, телевизорът е пуснат и се носи аромат на кафе. Кафе! Не обича да готви.

Той е тих. Почива следобед задължително. Обожава да приготвя храната. Отмаря на вино с приятели.

Тя има шеф. Трябва да лавира в работата. Той работи за себе си и носи сам отговорността.

Чарът е в подробностите. Тя е буря от емоции, обожава да разговоря, разсъждава, премисля, осмисля. Да споделя спомени.

Той е в стихията с джаджите си – пушки, ножове. Гордост извира, когато показва свидни трофеи – огромен череп на дива свиня със самотна дупка по средата. Гори, когато използва тримери, маркучи, стойки и други странни машинарии. Най-свидна му е заръчаната от Америка система за ловене на мухи, наподобяваща клатеща се задница на кон!

Пак се отплеснах. Къде бях, къде отидох? 

Венера и Марс? Не, просто моите приятели Лаура и Алби. 

СГО-ДИХ-МЕ-СЕ! - 2

Деликатна работа е семейството. Именно работа – трябва човек да се потруди, за да му се получат нещата, нали?

И за това вероятно почти не се намери приятел да се поинтересува как върви сродяването. Годежът. Самотен глас наскоро попита плахо. Ами чудесно! С бързо темпо - за година и половина младите не са се видяли още лично, но пък знаят един за друг. Затова сме отговорни роднините по-старше поколение.

В най-удобния момент за решаващата среща нашата кандидат-годеница си е грабнала раничката и с приятелка забегнала отвъд океана, към Флорида. Защо към Флорида, ще попита някой по-пунктуален. Ами изгодни билети имало, почти без пари и девойките решили да пообиколят „на стоп” за две седмици. „Свястно е момичето, заключава майчината глава, некомерсиално. Тъкмо за нас!”

Тая информация е подхвърлена уж небрежно от лелята още в една от първите ни вечери. Моето момче проявява интерес, не знам дали само от любезност, а Лаура с охота веднага сяда до него с телефон и го запознава задочно с Джулия. Примъквам се и аз от любопитство и изучавам снимките. Черно-бели стилизирани портрети – отдалеко, отблизо, в профил и в анфас. Следват и още цветни, по-небрежни.

Момичето е интересно. Или казано направо екстравагантно. Направо чудато. Там, където момето трябва да има китка, няма нищо. Буквално. Косата е обръсната до кожа, от противоположната страна – дълги прави тъмни волоси. Много, ама много черно под, над и около очите. Дрехите само черни, развлачени – разторбени гащиризони, кубинките са със задължително присъствие и през лятото. Иначе хубавка.

Докато разглеждаме, Лаура напрегнато следи за реакция у Сашо и у мен. Александър казва, че я харесва и това качва истинска усмивка на лелиното лице. И започва да си я хвали, че не била богата, обаче ... работлива, скромна, умна, грижовна. Мечта! Неволно си спомням образа на трите бащини ми лели, които в хор го хвалели навред: ”Умен, умен, умен! Красив, красив, красив!” /И прави са били жените – цялата на него съм се метнала!/

На сутрешното кафе Лаура се примъква отново с телефона. Пита наистина ли Алекс е харесал Джулия. Какво да отговориш?! „О,да!” Моята приятелка се оглежда като партизанин преди атака на мандра. Младежът още спи и вече по-спокойна ми показва нови снимки. „Флорине, не исках да му показвам това. Виж!” Компромат.

Горкото момиче! От екрана през подути клепки гледа нацупено зачервено лице, обезобразено от презокеанските комари.

Да се върнем назад във времето – когато браковете се случвали по волята на старите и разводът не съществувал. Усещам, че се превръщам в матриарх.

Грета

Тя е Грета.

Малка, крехка и красива, десетдневна кукла. Дъщеричката на по-голямата Лаурина племенница или племенницата на май моята евентуална снаха. Онази, с която сме сгодени, ама младите не знаят съвсем.

Грета. Зная я от лятото. Лаура сподели деликатния проблем на бъдещата й майка с бъдещата й баба. Свекървата настоятелно и безотказно настоявала бебето да носи нейното име – Доменика. В превод – неделя. Ще рече по нашенски „Недялка”. „Това име е демоде,” – доверява загрижената леля на Марта – „младите не искат, но ... ще се водят разговори.” Усещам признаци на начеваща война. Италианската Недялка била истинска италианска мама – напориста, с характер.

През месеците от лятото доскоро не питам нищо по неудобния въпрос. До неотдавна.

Току деня преди Коледа получавам снимка на спящо ангелче. След благопожеланията не сдържам любопитството си и питам за името. „Грета” и много усмихнати човечета. Поздравления за родата и най-вече за младата майка, отвоювала знакова победа. „Проведоха дискусия с майка му” – в малко думи Лаура предава напрегнати месеци съперничество между поколенията. Нанюхвам георгикараславовски драматизъм, класика в жанра „семейни войни”. Малкото спящо човече не подозира какви размисли и страсти е породило още преди появяването си. Свещената двоица снаха – свекърва, извечен символ на перманентен конфликт, е влязла в първа схватка.

А Грета? Днес разбирам, че тя расте и вече подарява усмивки. Сватовете са щастливи. Само един невесел субект има в картината – Доменика-Недялка.

„Спокойно, Лаура, – викам в чата – българските мами не сме такива!”, добавям намигащо човече, а заедно с това оплитам показалец и среден на кръст.