Кампарито горчи, защото тя е объркала пропорцията на коктейла не в полза на тоника. Горещо е, примрачнява... Най-добрите условия за женски разговор.
И аз я питам между другото: "Идвал ли е някой известен напоследък?" /Да припомня. Тя работи в един от имотите на семейство Ферагамо, приказно имение, където гости са заможни и нагоре хора./ Отговаря ми: "Почти дойде Антъни Хопкинс. Почти."
Тя не знае, че той ми е любим актьор, че съм наблюдавала до забрава безизразните му уж физиономии в сума и шедьоври. Че последно дуетът му с Оливия Колман ме разрева в "Бащата". Не знае, че тъкмо вчера хахавият на вид уелсец отново излезе в нюзфийда ми с възстранните си картини, а онзи ден и с шашавото си музициране. Пак наскоро ме възхити с ризата хавайка и с чаровния си дървен танц, а после забърка някаква простичка доматена паста. Тя не знае, че обожавам интервютата му, когато започва разказа си.
Седмица-две преди разговора ни звъннал служебният й телефон и мелодичен мъжки глас се представил за сътрудника на мистър Хопкинс. Споделил, че работодателят му почива наблизо в Умбрия, но търси нещо по-подходящо, предвид че наскоро е претърпял операция и има нужда от възстановяване. Попитал имат ли персонален асансьор до апартаментите. Имат. Имат ли басейн за лично ползване. Имат. Разполагат ли с ......? Разполагат. А ...? И това могат да предложат. А възможно ли е госпожа Хопкинс утре да посети "Ил Борро" и да прецени е ли подходящо за мистър Хопкинс? Възможно е.
В уреченото време госпожата слязла от лимузината с жест към очакващия я персонал, показващ подчертано нежелание за по-близък контакт. Денят се случил нетипичен за тосканско лято - хладен, с неестествен за сезона неприятен дъжд. Госпожа Хопкинс отказала не само чадъра, отхвърлила и всяка предложена помощ да бъде разведена из някогашната вила на Хабсбургите. Имението пращи от немислим лукс. Трийсет стаи на разположение на VIP-госта , които тя искала да разгледа сама. Получило се така, че жената първо влязла в нещо като мазе. Помещението зад изпречилата й се втора врата се оказало стълбището за някогашната прислуга. В третия си опит при обхода попаднала в килера с моповете. И дотам. Госпожа Хопкинс си тръгнала. Едва промълвявайки студено, че имотът е неподходящ. Толкова!
...
Минава ден, минава втори ...А историята е стиснала гърлото ми и все я мисля. Яд ме е. Яд ме е, бе! Тъкмо сър Антъни да изтегли късата клечка със самозабравилата се женица от кинкалерията! Знам историята на живота му накратко - как затънал в алкохолизма след два брака , насред тегнещата отвсякъде популярност, влязъл в магазинчето на обикновената на вид жена и не излязъл оттам, докато не се оженил за нея. В главата ми е и моментът, когато някога неизвестното никому момче, написало великолепен валс, чува десетки години след създаването му премиерата му на виенска сцена, а до него съпругата му не сдържа сълзи. Как да се съмняваш - сълзи от грижа!
И тогава разбирам и още вечерта споделям с Лаура, че не сме били прави да съдим, макар и без думи. Та жената просто обича. И е преминала далеч отвъд условностите и се грижи маниакално за комфорта му. И няма отношение към ничие мнение освен на малцината й важни.
А той е щастлив. Така изглежда. Знам ли. Но смятам, че такъв е всеки пълноценен, доволен, смислен човек - смее се, играе, рисува, пее, музицира и по-рядко разсъждава.
Лаура ме гледа внимателно. Мълчи. И не е съгласна май. Даже никак. "Но тя поне можеше да е по-внимателна." "Да, мила Лаура, но на нея й е все едно! Важен й е само Той. Тя просто обича."
P.S. С Лаура така и не сме на едно мнение. И какво от това? Отделихме ли време от животите си да поговорим за онези хора.
