"Всичко, от което се нуждаем, е любов." казват в песен четирима англичани.
И днешният ден потвърждава това под формата на задочно запознанство с удивителен мъж, който става моят нов герой.
Днес е годишнина от смъртта на Моцарт. По тоя повод влизам в Ютюб и пиша "Моцарт/Тоскана" и се надявам да излезе някаква кръстоска между музиката му и любимото ми място. Има само едно предложение, обаче какво предложение! Луда история, страхотна. От нея научавам коя е пресечната точка между числата на Фибоначи и виното. Не кое да е вино, а конкретно Брунелло.
Брунелло е сорт, отглеждан единствено във Вал д'Оркиа, долината на Тоскана вблизост до Монталчино, което лично аз свързвам с една намусена полицайка, натресла ми нелюбезно висока глоба за неправилно паркиране. Но не това е предмет на тази история. Та, пресечната точка между числата на Фибоначи и Брунелло се оказва Моцарт.
Клипът ме запознава с Карло Чиньоци. Пенсионер, зарязал успешната си адвокатска дейност, за да се отдаде на страстта си - винопроизводство. Знам, че Брунелло е бутиково вино, скъпо, класно, но това на Карло е различно.
24 часа в денонощието лозето на адвоката се оглася от 126 високоговорителя, от които се лее Моцарт. Карло има непробиваема теория и я споделя. Още през 90-те запознал приятелите си с нея. "Музиката, казва той, е вибрация. Вибрацията поражда резонанс, който кореспондира с живите организми - ускорява метаболизма у растенията, гони насекомите и подобрява качеството на гроздето. Листата нарастват, плодът също, цветът и ароматът са други. Виното е невероятно." Простичко, логично и ефективно. Приятелите не били оптимисти, но въпреки тях преди 10 години Карло разположил разновидови говорители за своите любимци - малките цилиндрични кутии насочил към листата и плода, по земята - кръглите, които с басите влияели на корените, а продълговатите цилиндри помагали на стъблата.
"Вижте - обяснява с усмивка човекът и сочи лозичките си - те дават любов и се нуждаят от любов!"
Скептици го поднасяли: "Карло, защо не им пуснеш Бочели? Или някоя неаполитанска песен? Защо само Моцарт?" С жест, който казва: "О, неразумни!" отговаря, че музиката на Моцарт е изградена върху съвършенството на числата на Фибоначи, а и той обича музиката на Моцарт, защото е мажорна като него.
Карло е щастлив. Дава и получава любов.
Много след клипа продължавам да си тананикам "Малка нощна" и нямам никакво съмнение, че лятоска ще отида отново в Монталчино и околностите му, за да се запозная лично със сеньор Чиньоци.
понеделник, 9 декември 2019 г.
сряда, 27 ноември 2019 г.
Йога в Тоскана
Очичките не мигат, ушенцата и те неподвижни и стрелнати нагоре, телцата също непомръдни, само опашките издават леко напрежение, поклащайки се леко по оста ляво-дясно в крайчеца. Това са трите котета от най-новото попълнение домашни любимци на Лаура и Алберто. Привлякла съм вниманието им. Практикувам йога.
Тая работа съм я решила отдавна - няма как да прекъсна заради едната почивка любимите си от половин година занимания. От България съм си приготвила торбицата с постелката, спретнала съм екипче, домъкнала съм и две дебели книги с практически указания за самозанимания, на компютъра ми са заредени n-на брой нарочни клипове с йога техники за начинаещи и не толкова.
Още с пристигането споделям с Лаура новата си страст. Внимавам да не прекаля с анонсите за това какъв баланс има в резултат на всяка практика между тяло и психика, давам всичко от себе си да я изманипулирам и да я направя последовател. Оказва се, със зарибявката се справям с лекота. Тя, с познатия ми блясък в погледа, силно ентусиазирана, заявява, че знае близко йога-училище и ще им прозвъни още утре, понеже вече е късно и няма как още сега да осъществи контакта. Аз съм дваж по-въодушевена.
Фантазията ми ражда нескромни мисли далеч от йога-философията - как ще попокажа и аз това-онова на италианските мастери, как се прибираме с Лаура изтощени физически и преродени ментално след йога и се отдаваме на заслужена аперолоклюкарска вечеринка, как намираме и други последователи от компанията ...
Да де, ама нищо не става така, както си го представям. На другия ден сдуханата ми приятелка казва, че студиото почива посред лято и плановете ни увисват. Няма да споделяме общи мантри, нито да откриваме себе си сред тишина и изтощаващи телата занимания.
"Без отказване - надъхвам се - и сама ще практикувам! По-добре се получава дори - вместо да съм затворена в зала, ще съм навън, сред природата! Чист въздух, аромати директно от околността, ей къде лавандулата е пощуряла и салвията също. Вглъбяване в естествените шумове на средата - какво по-добро за хармоничното вписване на мъничкото ми Аз с вселената. Флорино, викам си, всяко зло за добро!"
В обичайното делнично време, когато камбаните на "Санта Мария Асунта" поздравяват пет пъти, съм застлала райграса на Алби в задния двор с лилавата си постелка, спретнала съм се в подходящия аутфит и полагам тяло в "лотус". С палец и среден изстрелвам три мравки извън терена ми за практика. Затварям очи, завъртам рамена, изправям гръбнак и подреждам прешлените в идеална позиция. Главата ми е леко отпусната, езикът на небцето и се заслушвам в звуците от околността. Това, ако не сте практикували йога, да поясня, е подготовка за медитация. Оттам практиката продължава към упражненията за тяло.
Нещо ме засърбява лявото рамо и вглъбяването леко дава заден. Не за дълго. Осъзнавам себе си, къде съм, какво усещам, прогонвам блуждаещите мисли. Пренебрегвам разсейващия сърбел и опитвам да пратя осъзнаването в точката между веждите, да видя въпреки затворените очи ярка светлина. И вдясно ме засърбява. Разбирам, че с медитацията няма да се получи и продължавам направо към асаните.
Отварям очите. Леки раздвижвания, последвани от идея по-натоварващи. Изпод храста публиката от тримата още не мига и не мърда. Заключвам дадена позиция, затварям отново очи и се наслаждавам на любимите си упражнения за разтягане, когато усещам силен дискомфорт по врата. Развалям позата и се плясвам рязко, без всякаква йога изисканост. Под червеното петопръстие са се оформили няколко пресни възела, а сърбелът е адски. Местните комари хапят в пъти по-жестоко от дунавските си събратя.
Дотук с натурата и аз в нея!
Тая работа съм я решила отдавна - няма как да прекъсна заради едната почивка любимите си от половин година занимания. От България съм си приготвила торбицата с постелката, спретнала съм екипче, домъкнала съм и две дебели книги с практически указания за самозанимания, на компютъра ми са заредени n-на брой нарочни клипове с йога техники за начинаещи и не толкова.
Още с пристигането споделям с Лаура новата си страст. Внимавам да не прекаля с анонсите за това какъв баланс има в резултат на всяка практика между тяло и психика, давам всичко от себе си да я изманипулирам и да я направя последовател. Оказва се, със зарибявката се справям с лекота. Тя, с познатия ми блясък в погледа, силно ентусиазирана, заявява, че знае близко йога-училище и ще им прозвъни още утре, понеже вече е късно и няма как още сега да осъществи контакта. Аз съм дваж по-въодушевена.
Фантазията ми ражда нескромни мисли далеч от йога-философията - как ще попокажа и аз това-онова на италианските мастери, как се прибираме с Лаура изтощени физически и преродени ментално след йога и се отдаваме на заслужена аперолоклюкарска вечеринка, как намираме и други последователи от компанията ...
Да де, ама нищо не става така, както си го представям. На другия ден сдуханата ми приятелка казва, че студиото почива посред лято и плановете ни увисват. Няма да споделяме общи мантри, нито да откриваме себе си сред тишина и изтощаващи телата занимания.
"Без отказване - надъхвам се - и сама ще практикувам! По-добре се получава дори - вместо да съм затворена в зала, ще съм навън, сред природата! Чист въздух, аромати директно от околността, ей къде лавандулата е пощуряла и салвията също. Вглъбяване в естествените шумове на средата - какво по-добро за хармоничното вписване на мъничкото ми Аз с вселената. Флорино, викам си, всяко зло за добро!"
В обичайното делнично време, когато камбаните на "Санта Мария Асунта" поздравяват пет пъти, съм застлала райграса на Алби в задния двор с лилавата си постелка, спретнала съм се в подходящия аутфит и полагам тяло в "лотус". С палец и среден изстрелвам три мравки извън терена ми за практика. Затварям очи, завъртам рамена, изправям гръбнак и подреждам прешлените в идеална позиция. Главата ми е леко отпусната, езикът на небцето и се заслушвам в звуците от околността. Това, ако не сте практикували йога, да поясня, е подготовка за медитация. Оттам практиката продължава към упражненията за тяло.
Нещо ме засърбява лявото рамо и вглъбяването леко дава заден. Не за дълго. Осъзнавам себе си, къде съм, какво усещам, прогонвам блуждаещите мисли. Пренебрегвам разсейващия сърбел и опитвам да пратя осъзнаването в точката между веждите, да видя въпреки затворените очи ярка светлина. И вдясно ме засърбява. Разбирам, че с медитацията няма да се получи и продължавам направо към асаните.
Отварям очите. Леки раздвижвания, последвани от идея по-натоварващи. Изпод храста публиката от тримата още не мига и не мърда. Заключвам дадена позиция, затварям отново очи и се наслаждавам на любимите си упражнения за разтягане, когато усещам силен дискомфорт по врата. Развалям позата и се плясвам рязко, без всякаква йога изисканост. Под червеното петопръстие са се оформили няколко пресни възела, а сърбелът е адски. Местните комари хапят в пъти по-жестоко от дунавските си събратя.
Дотук с натурата и аз в нея!
сряда, 31 юли 2019 г.
Тъжните камбани
Камбаните са в истерия. И така на всеки кръгъл час. Огласяват долината в неподозиран музикален изказ - ту високи, ту ниски, някъде помежду им и средни метални гласове. От години се наслаждавам на красотата и хармонията им, но не съм подозирала какъв потенциал криели гигантските бронзови тумби. Различието с предните години се чувства буквално от първия тон. Защо ли? Отговорът идва по-бързо от очакваното.
"Имаме нов свещеник" - заявяват Лаура и Алби, а в добавка тя завърта очи, с което казва: "О, Дио!". Само по себе си не намирам за особена новина това, пък и никога не сме обсъждали духовния живот в малкото градче. Обаче заради факта, че и двамата го споделят непосредствено след пристигането ни, разбирам, че новото назначение в "Санта Мария Асунта" е нещо специално. Че човекът бил чер и от Кабо Верде не смятам, че широките им души отразяват изобщо. Причината е друга.
Един през друг разказват нехарактерно нестроен разкъсан разказ.
Отчето бил върл фен на Ювентус. Местните, разбира се, преживявали тежко двете точки опасност любимците им от Фиорентина да отпаднат в серия Б. Насред тая тревога по централна телевизия в нарочно спортно предаване гражданите на Лоро попадат на заявката на зрител, изпратена до телевизията: "Ако Фиорентина отпадне, лично ще нарамя кръст на гърба си и ще го замъкна пеша до Рим". Подпис - дон Айме. ?!? Дон Айме, кроткият нов богослужител на Лоро? Немалко народ визуализирал широкия гръб на младия мъж, вървящ някакви си триста километра с кръст на гръб.
На следващия ден църквата се изпълнила с енориаши. Без изключение облечени в тъмнолилави тениски, суитчъри, шапки с лилии и шалове на Фиорентина. До един в разкрачена стойка, скръстени ръце и лошотия в погледа, насочен към олтара. Помълчало обществото сърдито около пет минути и сред тегавата тишина по невидим сигнал напуснало.
Оттогава старата черква е пристан само за възрастните жени и някой и друг турист, докато камбаните пеят нови и нови тъжни мелодии.
"Имаме нов свещеник" - заявяват Лаура и Алби, а в добавка тя завърта очи, с което казва: "О, Дио!". Само по себе си не намирам за особена новина това, пък и никога не сме обсъждали духовния живот в малкото градче. Обаче заради факта, че и двамата го споделят непосредствено след пристигането ни, разбирам, че новото назначение в "Санта Мария Асунта" е нещо специално. Че човекът бил чер и от Кабо Верде не смятам, че широките им души отразяват изобщо. Причината е друга.
Един през друг разказват нехарактерно нестроен разкъсан разказ.
Отчето бил върл фен на Ювентус. Местните, разбира се, преживявали тежко двете точки опасност любимците им от Фиорентина да отпаднат в серия Б. Насред тая тревога по централна телевизия в нарочно спортно предаване гражданите на Лоро попадат на заявката на зрител, изпратена до телевизията: "Ако Фиорентина отпадне, лично ще нарамя кръст на гърба си и ще го замъкна пеша до Рим". Подпис - дон Айме. ?!? Дон Айме, кроткият нов богослужител на Лоро? Немалко народ визуализирал широкия гръб на младия мъж, вървящ някакви си триста километра с кръст на гръб.
На следващия ден църквата се изпълнила с енориаши. Без изключение облечени в тъмнолилави тениски, суитчъри, шапки с лилии и шалове на Фиорентина. До един в разкрачена стойка, скръстени ръце и лошотия в погледа, насочен към олтара. Помълчало обществото сърдито около пет минути и сред тегавата тишина по невидим сигнал напуснало.
Оттогава старата черква е пристан само за възрастните жени и някой и друг турист, докато камбаните пеят нови и нови тъжни мелодии.
събота, 27 юли 2019 г.
Метафора в Арецо - 3
Слънцето се показва съвсем навреме иззад планината, за да огрее безбрежието на долината. Ясно и топло, съвсем в дисонанс с метеопрогнозата, обещаваща двудневна буря и спад на температурата.
Кафе, някоя и друга небрежна приказка и сме по маслиново-лозовите криволици към Арецо.
Нищо различно не откривам в стария град. Старая се с фотоапарата да направя някой нов ракурс и ми се получава да отбележа един готин персонаж под формата на екстравагантен старец, бутащ в детска количка домашния си любимец.
Бели тумби заформят тяло насред обичайно еднородно синьото горе.
Разхождаме се и току поглеждам лявата си ръка, колкото да видя не е ли време за "Ил сарачино". Към дванайсет и нещо сме в траторията. И тук виждам, че промяна няма. Само сервитьорката от русо е променила екстериора в черно. Обядът и той според традицията - вкусно в компанията на изобилие от туристи.
Докато оправяме сметката, Людмил пита младата жена знае ли нещо за Адамо. "О, Адамо! - с тъжна усмивка споделя - отиде си в края на миналото лято."
...
Вървим към паркинга мълчаливо, небето отгоре вече се е начумерило и току-до колата закапват първите тежки капки.
Мамка й и метафора!
Кафе, някоя и друга небрежна приказка и сме по маслиново-лозовите криволици към Арецо.
Нищо различно не откривам в стария град. Старая се с фотоапарата да направя някой нов ракурс и ми се получава да отбележа един готин персонаж под формата на екстравагантен старец, бутащ в детска количка домашния си любимец.
Бели тумби заформят тяло насред обичайно еднородно синьото горе.
Разхождаме се и току поглеждам лявата си ръка, колкото да видя не е ли време за "Ил сарачино". Към дванайсет и нещо сме в траторията. И тук виждам, че промяна няма. Само сервитьорката от русо е променила екстериора в черно. Обядът и той според традицията - вкусно в компанията на изобилие от туристи.
Докато оправяме сметката, Людмил пита младата жена знае ли нещо за Адамо. "О, Адамо! - с тъжна усмивка споделя - отиде си в края на миналото лято."
...
Вървим към паркинга мълчаливо, небето отгоре вече се е начумерило и току-до колата закапват първите тежки капки.
Мамка й и метафора!
четвъртък, 11 април 2019 г.
Поверта
Когато кокошките ги наляга слепота, докато дъждът агресивно заявява себе си по купето на колата, когато се чудя дали да натисна газта, провокирана от звучащия нов хит на Алесандра Аморозо "Смелост и кураж!", откривам новото значение на това какво е отчаяние.
Ако бях сред редакторите-новатори на Тълковния речник бих определила "безнадеждност" така: същ.име, ж.р.; да караш 30 км в сумрака по разбити пътища сред генгерлиците с едничката цел да намериш бутилка вино".
Безизходица, униние, спад в концентрацията и налазваща мъка се настаняват трайно насред споделеното мълчание. Как да си обясниш абсурда да си в Италия и да няма откъде да намериш бутилка вино?
Обиколили сме цяло Челие Месапика, малък кокетен градец насред южната южност на Пулия, посетили всичките три бакалнички, за всеки случай и двата магазина за зеленчуци и плодове и цялото това намокрящо занимание води извода, че мисията е невъзможна.
Все пак една любезна жена обяснява, че при доня "непомнякоя" имало вино. Доня "непомнякоя" предлага с несрещана любезност избор между тетрапак и пластмасова бутилка с наливно. Да не засегнем жената, изясняваме, че "имаме много специален повод и е необходима стъклена бутилка. За подарък на наши приятели." "А, имам нещо специално за вас!", с усмивка и конспиративна гримаса съобщава донната. Покачва се на стол, разваля комфорта на някакъв паяк и връчва бутилка , чийто етикет указва цена от ... 2.50. "А нещо друго имате ли? Поводът е специален." "Само това." Не мога да преценя кой е по-разочарован, доня "непомнякоя" или разглезените българи, но тръгваме с празни ръце.
Дъждът вече плющи, все по-рядко срещаните фарове в насрещното заслепяват, Алесандра ми се подиграва с финалната строфа "Кой убива ентусиазма ти...? Сила, сила... Смелост, смелост!" и отчаянието е завладяло цялото ми същество, защото провиждам празните чаши в настъпващата нощ.
Изминаваме три по десет километра до съседния град Мартина Франка. Там кипи живот, трафик. Заковавам спирачки пред първата изпречила се витрина с бутилки. Било оцет и зехтин. Месарят, защото сме в месарница, влиза във филма и казва, че имал вино. Обаче гледаме повторение - и тука пластмаса. Отново идва историята за "специалния повод и нашите приятели". Пропускам тегавите подробности, човекът прави някакви фокуси, които докарват щастие в душата срещу едва няколко евра.
Да съм пяла под дъжда - не съм. Леко с припева на Аморозо и с торбица стъклена скъпоценност, разтягам момента на блаженство.
Колко лукс има в малките радости!
А виното бе страхотно!
Ако бях сред редакторите-новатори на Тълковния речник бих определила "безнадеждност" така: същ.име, ж.р.; да караш 30 км в сумрака по разбити пътища сред генгерлиците с едничката цел да намериш бутилка вино".
Безизходица, униние, спад в концентрацията и налазваща мъка се настаняват трайно насред споделеното мълчание. Как да си обясниш абсурда да си в Италия и да няма откъде да намериш бутилка вино?
Обиколили сме цяло Челие Месапика, малък кокетен градец насред южната южност на Пулия, посетили всичките три бакалнички, за всеки случай и двата магазина за зеленчуци и плодове и цялото това намокрящо занимание води извода, че мисията е невъзможна.
Все пак една любезна жена обяснява, че при доня "непомнякоя" имало вино. Доня "непомнякоя" предлага с несрещана любезност избор между тетрапак и пластмасова бутилка с наливно. Да не засегнем жената, изясняваме, че "имаме много специален повод и е необходима стъклена бутилка. За подарък на наши приятели." "А, имам нещо специално за вас!", с усмивка и конспиративна гримаса съобщава донната. Покачва се на стол, разваля комфорта на някакъв паяк и връчва бутилка , чийто етикет указва цена от ... 2.50. "А нещо друго имате ли? Поводът е специален." "Само това." Не мога да преценя кой е по-разочарован, доня "непомнякоя" или разглезените българи, но тръгваме с празни ръце.
Дъждът вече плющи, все по-рядко срещаните фарове в насрещното заслепяват, Алесандра ми се подиграва с финалната строфа "Кой убива ентусиазма ти...? Сила, сила... Смелост, смелост!" и отчаянието е завладяло цялото ми същество, защото провиждам празните чаши в настъпващата нощ.
Изминаваме три по десет километра до съседния град Мартина Франка. Там кипи живот, трафик. Заковавам спирачки пред първата изпречила се витрина с бутилки. Било оцет и зехтин. Месарят, защото сме в месарница, влиза във филма и казва, че имал вино. Обаче гледаме повторение - и тука пластмаса. Отново идва историята за "специалния повод и нашите приятели". Пропускам тегавите подробности, човекът прави някакви фокуси, които докарват щастие в душата срещу едва няколко евра.
Да съм пяла под дъжда - не съм. Леко с припева на Аморозо и с торбица стъклена скъпоценност, разтягам момента на блаженство.
Колко лукс има в малките радости!
А виното бе страхотно!
понеделник, 8 април 2019 г.
"Клетка за птици"
"И Вие ли сте будист?" ме пита. "Не, все още."
Тоя задушевен разговор се случва на сутринта след нашето запознанство. Той се казва Лучано, домакинът ни в Пулия. Около петдесетте е и е най-артистичният мъж, с когото животът досега ме е срещал. Плътен красив тембър, разчупени движения, бижута, автентично марково облекло от висок клас в небрежна подреденост.
Докато ме развежда из прелестния имот споделя, че дългогодишната му работа в модния бранш го е срещнала с множество български манекенки - красиви и дисциплинирани професионалисти. Разхождаме се из гигантската градина в компанията на четирите темпераментни кучета. Лучано показва очарователни кътове за релакс и медитация, сътворени от партньора му Стефано. Разбирам, че Стефано е приел будизма от две години и е създал това райско местенце. Начинаещата ми йога-душица замечтава да се върне след месец-два, когато разбирам, че сред разпръснатите хамаци, пейки, люлки и шезлонзи, се подвизавали будистки монаси и йога-майстори от Италия и странство. Удивително чувство за естетика в съдружие с природата сторило мястото такова, че вече не ми се тръгва.
На следващата сутрин се срещам и със Стефано. Физиономията му ми е смътно позната. Натрапчивата мисъл защо ме тормози и разсейва, докато водим някакъв неангажиращ, но много много мил разговор. И той е арт и със специфична себеизява.
Това става насред сърцето на дома. Уникално! Уж небрежно хвърлям поглед вляво и вдясно, колкото да поема от необичайната атмосфера. Изумяваща еклектика, претрупаност от вещи и борба на стилове, и при все това какъв резултат! Не бих се развихрила никога и по никакъв начин така, обаче моментално бих заживяла насред цялата тая вещоманска вакханалия - обилие от местната керамична школа, десетки Буди, Будички и Будчета, още толкова автентични дървени разпятия и Мадони в разни размери, примъкнати, според мен, от антиквариати, барокови статуетчици, старинни часовници, странни полилеи, а позлатената дървена инкрустирана азиатска врата направо залепва погледа ми. Килимите и картините са смайващо красиви. Канапета, примъкнати много далеч от запада, някъде от Изтока. За фон служи успокояваща сетивата мантра на санскрит, ухае на кафе, лабрадорите си ръмжат и хапят взаимно, мелезът Кикино лае истерично, някъде отвън дочувам рева на магарето, а от гигантската клетка папагалът крещи в пристъп на равни интервали, докато обраните кандаринки и депресирани канарчета в съседство мълчат.
Насред цялата тая работа склонната ми към конспиративни теории красива главица провижда: "Да! Това е онзи, чийто лик краси лявата ми бяла маратонка. Стефано. Габана!"
Докато излъчвам самата любезност и клатя глава срещу му и никак вече не го слушам, навързвам нещата - моден бранш, приета отскоро миролюбива интровертна религия... Бягство от суетата и разочарованията на светското лекомислие ...
Така, така, така ... Точно така!
Тоя задушевен разговор се случва на сутринта след нашето запознанство. Той се казва Лучано, домакинът ни в Пулия. Около петдесетте е и е най-артистичният мъж, с когото животът досега ме е срещал. Плътен красив тембър, разчупени движения, бижута, автентично марково облекло от висок клас в небрежна подреденост.
Докато ме развежда из прелестния имот споделя, че дългогодишната му работа в модния бранш го е срещнала с множество български манекенки - красиви и дисциплинирани професионалисти. Разхождаме се из гигантската градина в компанията на четирите темпераментни кучета. Лучано показва очарователни кътове за релакс и медитация, сътворени от партньора му Стефано. Разбирам, че Стефано е приел будизма от две години и е създал това райско местенце. Начинаещата ми йога-душица замечтава да се върне след месец-два, когато разбирам, че сред разпръснатите хамаци, пейки, люлки и шезлонзи, се подвизавали будистки монаси и йога-майстори от Италия и странство. Удивително чувство за естетика в съдружие с природата сторило мястото такова, че вече не ми се тръгва.
На следващата сутрин се срещам и със Стефано. Физиономията му ми е смътно позната. Натрапчивата мисъл защо ме тормози и разсейва, докато водим някакъв неангажиращ, но много много мил разговор. И той е арт и със специфична себеизява.
Това става насред сърцето на дома. Уникално! Уж небрежно хвърлям поглед вляво и вдясно, колкото да поема от необичайната атмосфера. Изумяваща еклектика, претрупаност от вещи и борба на стилове, и при все това какъв резултат! Не бих се развихрила никога и по никакъв начин така, обаче моментално бих заживяла насред цялата тая вещоманска вакханалия - обилие от местната керамична школа, десетки Буди, Будички и Будчета, още толкова автентични дървени разпятия и Мадони в разни размери, примъкнати, според мен, от антиквариати, барокови статуетчици, старинни часовници, странни полилеи, а позлатената дървена инкрустирана азиатска врата направо залепва погледа ми. Килимите и картините са смайващо красиви. Канапета, примъкнати много далеч от запада, някъде от Изтока. За фон служи успокояваща сетивата мантра на санскрит, ухае на кафе, лабрадорите си ръмжат и хапят взаимно, мелезът Кикино лае истерично, някъде отвън дочувам рева на магарето, а от гигантската клетка папагалът крещи в пристъп на равни интервали, докато обраните кандаринки и депресирани канарчета в съседство мълчат.
Насред цялата тая работа склонната ми към конспиративни теории красива главица провижда: "Да! Това е онзи, чийто лик краси лявата ми бяла маратонка. Стефано. Габана!"
Докато излъчвам самата любезност и клатя глава срещу му и никак вече не го слушам, навързвам нещата - моден бранш, приета отскоро миролюбива интровертна религия... Бягство от суетата и разочарованията на светското лекомислие ...
Така, така, така ... Точно така!
неделя, 7 април 2019 г.
3 април във "Вино и пражено"
Другия път, ако животът ме запрати в тая посока, непременно ще дойда с дънките с петте копчета.
Да откопчаваш копче след копче под масата в ресторанта, ето това е удоволствие, което и най-разглезеният човек ще си причини в непозната досега наслада. Така си мислех вечерта на рождения си ден. Защото джинсите, в които се бях натикала, поизпълних отчайващо.
Виновен бе мустакатият чичо с лилавия пуловер, загадъчна усмивка и завидна пъргавина. Тоя е собственик на скромното местенце "Вино и пържено" встрани от главния площад на Челие Месапика, Пулия. Съвсем нарочно се насочвам към избора на скромна непретенциозна кръчмичка. Миналата година отбелязах празника си в тузарски ресторант, където яйцето, приготвено на 62 градуса, ангажирано с трюфел и теменужка, бе самата гнус. Снобарийката е шит!
Сега е неугледно, но чисто, не бих казала уютно. Някак делнично скучно с покривките на цветенца. Имаме си компания от трима англичани в дъното, възрастен местен, човъркащ в чинията и с празен поглед в стената, и една готвачка.
Няма увертюри, няма чупки или стойки. Направо към въпроса: "Какво ще е виното?". "Червено". "Предястийца?" "Си, черто!"
Меню няма!
Виното идва след не повече от минута и се почва ...
Чинийка със запържен до златисто артишок, пасирано пиле с чеснов ориз и трюфел, някаква многолистна баничка. Чинийките изчезват и идват полпети с мента /тестенояйчни топчета/, адриатическа цаца в хрупкава коричка, после аранчини с пълнеж от разтопена моцарела /отново златисти от пърженето оризови топчета/, артишок с гамбери и много чесън, рибна фритата.
Тая работа се случва в някаква изумителна хармония - чиния след чиния се засичат, колкото празната да поздрави пълната. Домакинът мълчи, само щъка между нас и англичаните с пълно-празна посуда.
Тъкмо съм решила, че вече благополучно сме приключили, джинсите вече са откопчани до възможния макс, а жената в бяло иззад стената джъзва поредно нещо в тигана. Стига, човече! Тука хората не могат да поемат въздух, онзи пристига с порция черни миди и проговаря за първи път след репликата за виното: "Основно?" Какво?! За Бога! Баста!
Англичаните са горд народ, неслучайно владял половината свят. Стоически уважават стопанина и не отказват пастата, обсъждайки как да освободят място и за основното.
Ако съм се изгубила в подробностите, да изясня - досега бяхме на встъпителната част. Допивам с последни сили виното, а белият мустак мълчи и носи чинии ... И носи, и носи ... Бам-тряс! Пада нещо, чупи се стъкло. Част от звуковия пейзаж.
Ама и това не било всичко. Неговорещият не е казал последната си дума. Примъква пресни ягоди в лимончело. За финал цопва две бутилки с ликьори. Кафявата гадорийка, признавам, развали вкуса ми за кратко, обаче тортичката с портокаловите корички поправя нещата.
"Тоя е гений! - говорим си с Людмил, - ама извън малкото ресторантче, ще остане неразбран." За него не е голямата сцена, изкуството му ще изветрее, а отбраната публика ще се разбяга.
Да откопчаваш копче след копче под масата в ресторанта, ето това е удоволствие, което и най-разглезеният човек ще си причини в непозната досега наслада. Така си мислех вечерта на рождения си ден. Защото джинсите, в които се бях натикала, поизпълних отчайващо.
Виновен бе мустакатият чичо с лилавия пуловер, загадъчна усмивка и завидна пъргавина. Тоя е собственик на скромното местенце "Вино и пържено" встрани от главния площад на Челие Месапика, Пулия. Съвсем нарочно се насочвам към избора на скромна непретенциозна кръчмичка. Миналата година отбелязах празника си в тузарски ресторант, където яйцето, приготвено на 62 градуса, ангажирано с трюфел и теменужка, бе самата гнус. Снобарийката е шит!
Сега е неугледно, но чисто, не бих казала уютно. Някак делнично скучно с покривките на цветенца. Имаме си компания от трима англичани в дъното, възрастен местен, човъркащ в чинията и с празен поглед в стената, и една готвачка.
Няма увертюри, няма чупки или стойки. Направо към въпроса: "Какво ще е виното?". "Червено". "Предястийца?" "Си, черто!"
Меню няма!
Виното идва след не повече от минута и се почва ...
Чинийка със запържен до златисто артишок, пасирано пиле с чеснов ориз и трюфел, някаква многолистна баничка. Чинийките изчезват и идват полпети с мента /тестенояйчни топчета/, адриатическа цаца в хрупкава коричка, после аранчини с пълнеж от разтопена моцарела /отново златисти от пърженето оризови топчета/, артишок с гамбери и много чесън, рибна фритата.
Тая работа се случва в някаква изумителна хармония - чиния след чиния се засичат, колкото празната да поздрави пълната. Домакинът мълчи, само щъка между нас и англичаните с пълно-празна посуда.
Тъкмо съм решила, че вече благополучно сме приключили, джинсите вече са откопчани до възможния макс, а жената в бяло иззад стената джъзва поредно нещо в тигана. Стига, човече! Тука хората не могат да поемат въздух, онзи пристига с порция черни миди и проговаря за първи път след репликата за виното: "Основно?" Какво?! За Бога! Баста!
Англичаните са горд народ, неслучайно владял половината свят. Стоически уважават стопанина и не отказват пастата, обсъждайки как да освободят място и за основното.
Ако съм се изгубила в подробностите, да изясня - досега бяхме на встъпителната част. Допивам с последни сили виното, а белият мустак мълчи и носи чинии ... И носи, и носи ... Бам-тряс! Пада нещо, чупи се стъкло. Част от звуковия пейзаж.
Ама и това не било всичко. Неговорещият не е казал последната си дума. Примъква пресни ягоди в лимончело. За финал цопва две бутилки с ликьори. Кафявата гадорийка, признавам, развали вкуса ми за кратко, обаче тортичката с портокаловите корички поправя нещата.
"Тоя е гений! - говорим си с Людмил, - ама извън малкото ресторантче, ще остане неразбран." За него не е голямата сцена, изкуството му ще изветрее, а отбраната публика ще се разбяга.
Абонамент за:
Публикации (Atom)