Последен ден

Последен ден. Утре предстои досадният преход към дома. Но сега не мисля за това.

Още преди дни Лаура пита имаме ли нещо против да изкараме деня заедно. Сред природата. Нямаме.

Четвъртък, 20 август. Лаура си е взела почивен ден, за да ходим на излет в Пратоманьо – близката планина, която се вижда от къщата.

Слагаме удобните обувки, накачулваме се по колите со все дечурлига, барабар с кучето. Пътят не е дълъг, но само половината е по асфалт. Катерим по планината, въртим по завоите, вдигаме чакълена пушилка. След час сме под билото. Големият паркинг е пълен, въпреки делника.

Внушителна каменна хижа насред дъбово-буковата гора. На големи черно-бели снимки отпреди сто години местни мустаклии и мургавелки позират пред Кроче дел Пратоманьо, тъкмо поставен. Това е и крайната цел на скромната ни групичка - огромният метален кръст, издигнат от хората, който се вижда от всяка точка на просторната долина.

Преди това обаче Лаура е резервирала една от трийсетината маси от гигантски стволове около хижата. Небрежаги, изтегнати в шезлонзи се радват на хладината под шарената сянка. Търчат весели псета, наш Отто е неудържим.

Обядът се бави почти, колкото в соц. кръчма. Причината е неочаквано голямото количество гости. Нашата приятелка се е поизнервила и прави скорострелни забележки на девойчето с престилката, чиято глава пуши. Въпреки че гладът настъпва с бързо темпо /под влияние на съдържимото в чиниите на късметлиите от съседните маси/, забавянето на храната не е зле, тъй като компанията си прекарва добре. Младите, чиято раздяла предстои, се закачат една идея по-смело, отколкото бе доскоро. Ние, зрелите, разтягаме небрежни локуми за това и онова, но и през думите се усеща, че на никого не му се ще почивката ни да свърши. Аз още се колебая дали да се замъкна до Кръста. Няколкокилометров преход по просторни поляни или почивка под сенките в собствената си компания – ей тоз въпрос занимава мързеливата ми природа.

Алберто промърморва, че вече сме изкарали в очакване една средностатистическа италианска сватба. Коментарът му в стил „изложихме се пред чужденците” посреща момичето с пълните с вкусотии на жар чинии. Хапка, пийка, сладолед и напред!

Оставяме колите под сенките на последните дървета. Оттук нататък са само жълтите треви и нанагорнището към билото. Подкрепена от обяда, а и най-вече от мисълта, че ще съжалявам, ако се откажа от предстоящата разходка, поемам към върха.

Не след много стигаме билото. Като чадо на морето природата планинска ми е чужда и й се дивя и радвам. Няма нищо страховито. Отляво и отдясно красиви гледки – нежно заоблени масленозелени хълмове, разнообразени с просторите на охрени пасища. Скоро срещаме и местните обитатели – стадо кротки бели крави. Свикнали с хората, почти не ни отразяват. За нас е вълнуващо да докоснем животните. Запечатваме спомена в снимки.

Кръстът вече се вижда и с неподозирана бързина достигаме до крайната ни цел. Причина за това е щуравият Отто, задаващ темпото. Не съм предполагала какви ресурси вади тялото ми.

Време за заслужена почивка под синьото небе. Да описвам какво се разкрива от най-високото на планината, е излишно. Красота!

Тайфицата тийнове се отделя в близост до ръба на една скала и наблюдава, хилотейки се, долината със селцата и градчетата. С бинокъла на Алби аз пък търся нашата къща и се надявам да запомня детайлите под различен от обичайния ъгъл. Без да усетя Лаура ми нащракала фотосесия, която ми подарява вечерта на другия ден /това е причината да си поплача в самотния Загреб/.

Прибираме се по тъмно. Чака ни багажът.