сряда, 2 декември 2015 г.

Емма и той

Декември е.
Грейнаха светлинки, звъннаха тук-таме звънчета, „Хо-хо-хо” затормози ухото, изкуствените елхи превзеха витрините, народът защъка като муха без глава. Сезонът на филмовите бози начева. Напудрената романтиката бавно и сигурно настъпва, хората ще стават по-добри. Уж. Абе, предколедно...
А в моята нежна природа се прокрадват тъмни чувства, полазва емоция, загърбена в далечна младост, съмнение някакво, несигурност, притеснение. В главата заработват ръждясали чаркове и бавно, но сигурно мислите са превзети от мнителност и необичаен дисбаланс за улегналата ми инак натура. И ако верните приятели са в тревога вече какво се случва, да си кажа право – нехубаво се случва.
Мъжът ми залита. По руса една, млада, пищна. И хубава, не мога си изкривя душата. А нахална. Всеки ден го занимава със себе си. В бързината май пропуснах да кажа, че е певица. Италианка. Информира клетия човек за заниманията си. Сутрин му пожелава с най-ниския алт и сънено-сластно „Бонджорно!”. И отпийва кафе. Това занимание се случва в чат на живо. Споделен и с други, разбира се, но ние си го възприемаме някак лично. Малко ли ни е пяла лятото.
От седмица не минава ден без да обсъдим какво е правила днес Емма. Емма глади, Емма шофира, Емма е с приятелки, Емма дава автографи на щастливци, Емма позира за фотосесия, подписва дискове. Емма, Емма, Емма...
Днес Емма тръгна на турне. Ама докато разберем... Това италианско хахо застанало с телефона току до носа си и излъчва на живо. И не можеш схвана къде е.
„Тая твоята, - викам - върви и говори”. „Не, - казва - клати се!”. Вглеждам се и вярно било. Пристъпва от крак на крак, показва без притеснение всички кусури на негримираното си, но сладко личице, бръщолеви скорострелно с басовия глас. В това време фенът превежда: „На самолета се качва. За Падуа, оттам Бреша и нататък.” „Не може да смига, гледай я!” Виждам, че онова с огромните очи се блещори, прави опит да смигне с едното око, пък затваря и двете. После се опулва и ги завърта,  а моят й се хилоти насреща синеоко, като че ли се виждат.
Връзката прекъсва, а усмивката не пада от лицето му. Дълго.

И пълзи и се вмъква отново онова „чудовище зеленооко”. Коя съм аз да противореча на класика?! Само ролите сменени.

Няма коментари:

Публикуване на коментар