понеделник, 11 септември 2023 г.

22 АВГУСТ

 Знам, че ако искам да потъна нейде в автентичното, трябва да се запозная с бай Кольо от Долно Нанайци, който от своя страна ще ме заведе на местния казан и там сред омайни аромати,  високи градуси и съдържателни разговори ще опитам да разбера самородната култура.

Нещо такова ми се случва в деня, когато Людмил посреща пореден рожден ден. Не отскоро съм научила, че за тосканците е обичай да устройват партито на рожденика. Термометърът е забил в последно време на четиридесет и три и нашите хора казват, че вечерта ще я прекараме в близко високопланинско селце. Мястото с трийсетина души население се именува Рока Ричарда и там именно в дома си синьор Марио е устроил ресторант. Знаем, че имаме резервация, че гостилницата е прочута в околността с вкусната домашна и био храна на жена му, че атмосферата е автентична и толкоз. Вече повече от двайсет дена сме се преситили от хубава манджа, от шума на автенчини атмосфери и ада на августовската горещина, затова искаме само хладина и спокойствие.

Четиричленната ни компания пристига в уговорения час. Заварваме следното: малка къща, малка веранда, няколко грубо сковани дървени маси с още по-груби пейки. По-голямата част от пространството е заето от дълга софра, на която се е настанило голямото семейство на синьор Марио, мъж на около седемдесет, ведно с единствения наемен персонал, сервитьорката Стелла. Хората са в добро разположение на духа. Разменяме поздрави, а синьор Марио почти вика. Други гости няма и не се очакват.

Сядаме на една от неоправените маси да изчакаме хората да се донахранят и донапият. Настроението е лежерно, никой за никъде не бърза. Продължава размяна на шумни шеговити реплики на местния диалект, от които аз разбирам единствено, че Алби и Лаура се знаят отдавна с домакините и по всичко личи, че изпитват взаимна симпатия. Лаура е пуснала в действие невероятната си усмивка, но с полугръб към Марио приглушено казва, че е изкарала деня на половин сандвич и е адски гладна.

Дългата маса е раздигната с учудваща бързина и Стелла заедно с Марио преобразяват пространството пред нас - покривка, посуда, вода от кладенеца и домашно вино. Меню в общоприетия смисъл няма. Носят, каквото са сготвили за себе си. Или пък те са яли от това, което са подготвили за нас. Не зная, объркана съм.

Идват кростините, препечени филийки с разни неща отгоре, а терасата, изпразнена от фамилията на Марио, се е напълнила с хора от селото, дето просто си минават и се спират за едното "Здрасти!". В единия край е поставен стол. Там деветдесет и седем годишният тъст на Марио си стои, гледайки безизразно в нищото.

Пастата от тиквички и домати я носи дундестата петгодишна внучка на Марио, който продължава да е по-шумен от обичайното. Хвалим детенцето за усърдието, Лаура се усмихва, а после ми обяснява, че собственикът бил със силно увреден слух обаче категорично отказвал да сложи апарат. Едва сега вдявам защо комуникацията тече на висок тон.

Откъм кухнята се чува трясък от счупване на чиния, крясък и детски плач. Аз с върха на ножа махам от виното си n-тата виненка, подреждайки трупчето й до тези на другарките й на салфетката. Хладината кара да надигаме чаши по-често от друга вечер.

Стелла носи основното и се оттегля, когато с периферията от зрението си забелязвам раздвижване встрани - тъстът с бавни крачици пристъпва към тъмното. Говорим си за това колко малки бяха децата, когато се запознахме, изчисляваме колко време е минало оттогава, възкликваме как минава времето и за кратко замълчаваме. Пак чевръсто правя номера с ножа в чашата, а Алби казва да не се притеснявам, че това си е просто малко допълнителен протеин. Аз знам, че протеинът не вреди, но си карам по моята. Десетина минути по-късно дядото се прибира тихо от разходката и пак сяда на стола.

Идва и десертът - безформени горещи топчета от кестеново брашно  с рикота в сърцевината. Вкусното пържено тесто изгаря пръстите и небцето ми, докато Марио, подпрян на една от масите, обяснява колко труден станал животът на стареца откакто овдовял. Преглъщаме силното лимончело за финал и с това научаваме, че отскоро в самия край на селото се е настанила загадъчна двойка германски съпрузи. Давам си сметка, че май само тия не се изредиха да разменят дума с домакина.

Назад към колата жените зяпаме ярките звезди и чувам зад себе си Алби да споделя, че тази нощ едва ли го чака дълъг сън. Ще се посвети, казва, на лов. 

Движим на отворени прозорци по криволиците на горския път, въздухът е чист и свеж, а в замаяната ми глава единствената мисъл е, че това е от вечерите, които не се забравят.


петък, 11 август 2023 г.

ЗА ПИКОЛЕ КОЗЕ

Любимата ми Алесандра Аморозо пее в една от песните си за щастието от пиколе козе или казано по нашенски за еуфорията от малките неща. И не само текстописецът й се е усетил, че ако чак щастие и да не намериш, то поне доза радост ще те награби, ако бутнеш част от съществото си в дълбокото на малките неща.

Ето вчера, да кажем, моят човек си взе дозата доволство, поливайки и плевейки градината на нашите хора. Аз удоволствие в подобно занимание не намирам, даже и не го разбирам, но хората са разни. Алби пък се е вмъкнал в спешъл стаичката си и повече от три часа разфасова новоубитото диво прасе. Това, знам, му доставя неистово щастие. А наша милост, жените, волни откъм ангажименти, в този момент се замъкваме при Марчелло.

Марчелло /трябва да се упомене изрично, че не можеш каза просто Марчелло! Няма как с буква да се пресъздаде онова Л в края на името - то звучи нещо като Марчелльо с едно нежно олекотено и меко, обаче звучно и невероятно красиво Л!/ е стилистът на Лаура, при когото имам запазен час за прическа - малко скъсяване и сешоар. Стилистът работи в салона на Тереза /тука особености при изказа не се забелязват/.

Оставили сме градинаря и ловджията и слизаме от колата. В салона са двамата фризьори и една чиракиня, както и две бабки, чакащи боята за коса да отнеме от годините им. Поздравяваме и домакините заливат със скоротечен италиански, от който не хващам и фраза, но пък виждам реакцията на приятелката си - тя се смее, ама май нещо не й е съвсем забавно. Разбирам и защо, когато ми превежда - "Флорине, казва, докато сме влизали, решили, че идвам с дъщеря си!" "Ох, викам си наум, италиански пинизи да спечелят  клиента." и благодаря за комплимента.

Не губим време в офлянкване. Нещата си текат, както си му е редът. За начало Марчелло измива косата, а после ме кани на стола, където му показвам с жест какво искам. Пропуснах да кажа - той е десетина, че и повече години отгоре ми, хубав мъж със закачлива усмивка. Че е закачлив, разбирам бързо - докато работи, умее да вкара и някоя смешка, уж случайна хрумка, ама си мисля, че е плод на добрата му психологическа нагласа по отношение на жените. 

Докато Марчелло е с ножицата, Лаура ме осветлява относно житието му. Марчелло бил бившият на Тереза, ама имал свободно разбиране за брака и кръшкал редовно. На Тереза й писнало и сложила точка. В крайна сметка той се спрял след като се взел с втора жена. Тук обаче късметът го напуснал, защото новобрачните останали без всякакви доходи. Добрата душа и силната религиозност на Тереза я накарали да подаде ръка на бившия и го приютила в салона. Сега били в абсолютно хармонични отношения.

Казвайки това Лаура, Марчелло тъкмо е приключил с подкъсяването на косата ми. Оттам хваща сешоара и почва да върши чудеса. Една четка с малък размер, пък после друга, по-едра, следва и трета ... После с опитни игриви пръсти разресва палавите ми къдрици и ме оставя щастлива. Дава ми някакви съвети за поддръжка, още някакви наши си неща, които си знаем тримата с Лаура и си тръгвам нахилена с доза гигантско въодушевление.

Как да не е права Алесандра за малките неща!