Очичките не мигат, ушенцата и те неподвижни и стрелнати нагоре, телцата също непомръдни, само опашките издават леко напрежение, поклащайки се леко по оста ляво-дясно в крайчеца. Това са трите котета от най-новото попълнение домашни любимци на Лаура и Алберто. Привлякла съм вниманието им. Практикувам йога.
Тая работа съм я решила отдавна - няма как да прекъсна заради едната почивка любимите си от половин година занимания. От България съм си приготвила торбицата с постелката, спретнала съм екипче, домъкнала съм и две дебели книги с практически указания за самозанимания, на компютъра ми са заредени n-на брой нарочни клипове с йога техники за начинаещи и не толкова.
Още с пристигането споделям с Лаура новата си страст. Внимавам да не прекаля с анонсите за това какъв баланс има в резултат на всяка практика между тяло и психика, давам всичко от себе си да я изманипулирам и да я направя последовател. Оказва се, със зарибявката се справям с лекота. Тя, с познатия ми блясък в погледа, силно ентусиазирана, заявява, че знае близко йога-училище и ще им прозвъни още утре, понеже вече е късно и няма как още сега да осъществи контакта. Аз съм дваж по-въодушевена.
Фантазията ми ражда нескромни мисли далеч от йога-философията - как ще попокажа и аз това-онова на италианските мастери, как се прибираме с Лаура изтощени физически и преродени ментално след йога и се отдаваме на заслужена аперолоклюкарска вечеринка, как намираме и други последователи от компанията ...
Да де, ама нищо не става така, както си го представям. На другия ден сдуханата ми приятелка казва, че студиото почива посред лято и плановете ни увисват. Няма да споделяме общи мантри, нито да откриваме себе си сред тишина и изтощаващи телата занимания.
"Без отказване - надъхвам се - и сама ще практикувам! По-добре се получава дори - вместо да съм затворена в зала, ще съм навън, сред природата! Чист въздух, аромати директно от околността, ей къде лавандулата е пощуряла и салвията също. Вглъбяване в естествените шумове на средата - какво по-добро за хармоничното вписване на мъничкото ми Аз с вселената. Флорино, викам си, всяко зло за добро!"
В обичайното делнично време, когато камбаните на "Санта Мария Асунта" поздравяват пет пъти, съм застлала райграса на Алби в задния двор с лилавата си постелка, спретнала съм се в подходящия аутфит и полагам тяло в "лотус". С палец и среден изстрелвам три мравки извън терена ми за практика. Затварям очи, завъртам рамена, изправям гръбнак и подреждам прешлените в идеална позиция. Главата ми е леко отпусната, езикът на небцето и се заслушвам в звуците от околността. Това, ако не сте практикували йога, да поясня, е подготовка за медитация. Оттам практиката продължава към упражненията за тяло.
Нещо ме засърбява лявото рамо и вглъбяването леко дава заден. Не за дълго. Осъзнавам себе си, къде съм, какво усещам, прогонвам блуждаещите мисли. Пренебрегвам разсейващия сърбел и опитвам да пратя осъзнаването в точката между веждите, да видя въпреки затворените очи ярка светлина. И вдясно ме засърбява. Разбирам, че с медитацията няма да се получи и продължавам направо към асаните.
Отварям очите. Леки раздвижвания, последвани от идея по-натоварващи. Изпод храста публиката от тримата още не мига и не мърда. Заключвам дадена позиция, затварям отново очи и се наслаждавам на любимите си упражнения за разтягане, когато усещам силен дискомфорт по врата. Развалям позата и се плясвам рязко, без всякаква йога изисканост. Под червеното петопръстие са се оформили няколко пресни възела, а сърбелът е адски. Местните комари хапят в пъти по-жестоко от дунавските си събратя.
Дотук с натурата и аз в нея!
