четвъртък, 12 януари 2017 г.

Сурикати в Сиена

Много симпатични животинки са сурикатите.
Това са ония хайванчета в перманентен страх от врагове. Тия, дето с изправен торс въртят скорострелно вирнатите си глави ту наляво, ту надясно, сякаш невидим тартор им дава заповед. Изглеждат бодри, жизнерадостни и закачливи. Макар едва ли им е весело да са под постоянно напрежение.
Специализираната литература казва, че живеят в колонии, активни през деня, а вечер прекарват в дупките си.
Тия същите се срещат и в градска среда. Няма начин да не сте засичали. Аз, например, се натъквам честичко на екземпляри. Преобладават по кафенетата. Най-вече.
И понеже текстът е с туристическа насоченост, не друга, да си дойда на думата.
В Сиена съм за някой път. И пак на Пиаца дел Кампо – ветрилообразната прелест, керемиденочервената гордост на сиенчани. Щракам снимки, каквито отдавна имам, но красотата със средновековна давност изкушава да я запечаташ отново. Августовското слънце се е заковало най-отгоре, жари и прави всичко възможно да обезсмисли заниманието ми. Тъкмо време за сладолед и напитка.
От кафето на площада гледката към обърнатата раковина е самата съблазън. Приковаваш очи върху гигантската часовникова кула насреща и си споделяш умората и Аперола с компанията.
Под шарената тента е групичка мълчаливи сурикати. Представители на южняшкия тип, темпераментна порода. Небрежно, видиш ли, случайно някак, въртят глави, докъдето физиката им позволява. Оттам нататък очите изскачат от орбита – край тях кръшна русавелка преминава и влиза в заведението. Мълчанието е нарушено от звънки междуметия и не съвсем членоразделни звуци, издаващи първично удоволствие. Един от екземплярите включва горните крайници, за да подскаже на останалите какви го топли чувства изпълват. Тайфицата споделя ентусиазма му и замръзва, когато жената се появява отново. Дори с очи не мигат.
Дружинката е заела стратегическа позиция и не пропуска нищо живо в пола. Светло, мургаво, високо, ниско, пищно или не толкова – уважено! Вратовете са на невъзможните 180 градуса спрямо корпуса, поглед влажен, устни в загадъчна усмивка.
Поръчката ни е платена. Време е. Свалям очила и шапка.
Запътвам се към лоното на кафето...

P.S. А сега се върнете към началното изречение.

неделя, 27 ноември 2016 г.

23 август

Горещ следобед. Ден, отреден за почивка след снощи.
Отбелязахме, както заслужава рожденикът, празника му – на изобилна трапеза под звездите, доволно и още отгоре винопиене и обичайните приказки, заради които не се оттегляш дълго след полунощ.
Отмарям с компютър в скута в спалнята, когато слухът улавя нехарактерен за следобеда звук – някой се носи по чакъла. Мързелът е по-силен от любопитството и затова пренебрегвам какво се случва извън къщата. Минава някоя и друга минута, в която долавям мъжки гласове в дует, идващ на ту засилващи се, ту отслабващи талази. Не сдържам любознание и хвърлям уж небрежен поглед.
Под навеса в сянката до Людмил е репликата на Микеле Плачидо в по-младия му период. Това е Джулио, семеен приятел на Лаура и Алби и един от гостите снощи. Винаги елегантният мъж е в необичаен аутфит. Спретнал се е в профи спортен екип на участник в обиколката на Италия. Белият костюм прилепва плътно по тялото, ръкавици, каска. Затъкнал крак в педала на велосипеда и видимо уморен обяснява нещо на събеседника си. Поздравявам и се присъединявам към малката компания. Италианецът се извръща за кратко и вади отнякъде хартиена торбица. С широка бяла усмивка измъква оттам елегантна кутия с прогорени в дървесината буквички и изящна метална закопчалка. Вътре е двулитрова тъмночервена прелест от 2011. Това е забравеният снощи подарък за рожденика.
Термометърът на сянка наближава 40. Джулио отказва да сподели с нас, каквото и да е, освен чаша вода. Бързал, обяснява. Заминавал утре надалеко и няма да има възможност да ни види повече. Катерил километри в големия пек, за да донесе бутилката. Докато успокои пулса, разменяме някоя и друга дума, благодарности по мъжки, традиционните целувки и поема по пътя обратно.
Споглеждаме се с Людмил, хвърляме поглед и на Киантито върху масата. Мълчим. Какво да кажеш?

Има ли по-красив подарък от жеста?!

събота, 1 октомври 2016 г.

Сполето - 2

Напук на логиката жегата като че ли се усилва. Или просто съм се обезводнила.
Отивам в някаква пицария за бутилка вода. И за да не забравя къде съм /Италия!/ мъжът пред мен, красавец в униформа на карабинер /!/, отстъпва реда си. Водата с усмивка е по-вкусна!
Към шест следобед сме на внушителния площад при съкровището на Сполето -  Катедралата. Невероятна прелест!
Очарование, изящество, съвършена хармония между екстериор и интериор. В този момент захождащото слънце огрява бялата плетеница на фасадата, а прелестната мозайка отразява светлината с тържественост и величие. Закриваме очи, снимките са все несполучливи – красотата крещи. Истерия от блясък и разкош.
Вътре – светлина и простор. Тука нямаш чувство за малоценност, всичко е обрано, но някак пищно. Сред изобилието от шарени фрески улавям познат ми почерк. Тука бил Филипино Липи. Художникът, прочут, както с изящните си творби, така и с палавото си поведение, напук на църковния му сан. И тук личи необузданата му природа – няма я задължителната скромност у персонажите, по лицата им пробягват игриви усмивки, а в каноничните сюжети някак не намясто се прокрадват закачливи теми. Освен на брат Филипино, пак през 15 век, куполът видял и четката на Пинтурикио. И тук много цвят, няма страдание, само благост и покой. До мен монахиня в черно-бяло е приковала очи в тавана и шепне молитва. Място да се забравиш, място да откриеш себе си.
Излизаме от Катедралата и отново умората натиска яко. Едни поят кучетата си на уличната чешма, а аз оплитам крака по посоката, откъдето се чува глъчка. По-рано видяхме странни типове с огромни лъкове и колчани със стрели. Насред красивия площад се е събрало весело множество и наблюдава състезание по средновековна стрелба. И ние отмаряме и се забавляваме с местните. Изисканата сграда срещу ми привлича погледа и отклонявам взор от състезателите. Горе, току под еркера е великолепен чернобял фриз от човешки фигури с изразителни лица. Вдигам телефона за  снимка, а между зелените жалузи беловласа бабка със закачливи къдрички се усмихва и ми маха мило с ръка. Махвам й и аз.
Продължаваме незнайно накъде. Подпирам се на някакви камъни за почивка. Не било камъни, а поредната забележителна стена. Аз съм я докарала до момента, в който всеки миг ще викна „Поврага ви на старините! Не мога повече!”, но наблюдателната Боби изрича вълшебните думи: „Ето го и ресторанта!”.
Тука ще призная нелицеприятния факт, че двуседмичният ми дотук престой, въпреки старанието, се е отразил с плюс две килца. Каква диета, когато си в Италия?! Тази вечер, за радост, не чувствам глад и мисля да пропусна вечерята. Напразни надежди! Алберто на Боби, типичен италианец, боготвори храната и омайващо обяснява спецификата на умбрийската кухня. „Тука, казва, не може да не опитате специалитета! Приготвят го особено сполучливо.” И можеш ли отказа? Нали съм слабоволева, бързо се предавам пред чара на собственика на ресторанта. Белокосият мъж с изпъната стойка обяснява, че корателлата май още не била готова. Алберто изстрелва нещо, което, впоследствие разбирам, било от сорта на ”Айде да не се излагаме пред чужденците!” и сеньорът уверено заявява, че ще направи всичко по силите си да ни гости с Корателла. Това били агнешки дреболийки, приготвяни в продължение на десетина часа. Междувременно внучката е положила с нежност хрупкав бял хляб, потно бяло вино и извън мярка обилие от зехтин. Достолепният се завръща и с усмивка заявява, че „Да, ще има Корателла!”.
Без да изпадам в подробности, ще кажа само, че десетчасовата подготовка си струва труда!
След вечеря съм с удвоени сили и е време да поемаме към паркинга. Чакат ни два часа шофиране в нощта. Оказва се обаче, че общественият транспорт, т.е. километровия ескалатор, вече не работи. Тръгваме из нощно Сполето. Задача с много неизвестни. Градоустройчиците от миналото имали особено чувство за хумор – оставили за поколенията лабиринт, в който и Марко Поло би се объркал. Уж ще вървим надолу, а пътят тръгва нагоре. Вместо надясно, улицата завива наобратно. Неплануваната ни разходка дава възможност да видим Кадедралата и по тъмно – динамично осветена и прелестта й е не по-малка от тази през деня. Май хващаме вярната посока и усилваме темпо. Пресичаме широка улица, по която минава шествие от пеещи богомолци със свещи и хоругви в ръце. Спираме да съпреживеем момента.
Надолу, надолу и пак надолу, докато попадаме на суха река, а там високо горе като привидение е осветената крепост. Финални нощни снимки, които никак не отразяват красотата и хладината около нас. Разделяме се с нашите приятели за тази година след седемнадесет часа.

На магистралата Умбрия ни изпраща със заря над Асизи.

петък, 30 септември 2016 г.

Сполето

Провинциална Умбрия изпраща с табелка „Докато заспиш дълбоко, нощта свършила, докато заживееш хубаво, животът свършил”.
Въпреки опита на анонимния мъдрец да спъне приповдигнатото настроение, групичката ни се отправя към Сполето. Чувала бях за него и толкова.
Сполето се оказва голям град, разположен по просторите на хълмове. От паркинга се мушваме на сянка в километровия ескалатор, поемайки към най-високото, там, където е огромната крепост. Заставайки в подножието на гигантските стени, разбираш каква незначителност си. И тука онези от миналото показват как пренебрегвали времето. Строяли без значение, че човешкият живот няма да им стигне да видят резултата от труда си, издигайки градежа, както трябва – масивно, яко, внушително, за векове напред. Разбирам, че допреди тридесетина години предназначението на тая солидна постройка било за затвор. Днес е музей. Хората като мравки щъкаме и оглеждаме отвсякъде сградата. Подпирайки се на горещите камъни и премрежвайки очи заради отиващото на запад слънце, изучаваме разкриващото се. В едната посока - Сполето и равнината, в другата – зелени високи хълмове с блестящи вили, а най-забележителен е древният виадукт, служещ и днес за мост на някои и последно убежище на отчаяните от живота. „Мостът на самоубийците” – пояснява Боби. Отдолу е зейнала тъмнозелена пропаст. Отбелязваме спомените в телефоните и поемаме надолу по килим от дялан камък към сърцето на Сполето.
Пътьом Боби обяснява, че тука е сниман „Дон Матео” с Терънс Хил. И наистина – честичко от витрините надзърта усмихнатата синеока физиономия на прочутия чаровник. Току улиците се пресичат от елегантно вмъкнати в по-късното строителство гигантски римски стени. Древността присъства и в големия,  отлично запазен амфитеатър. Умората вече е голяма и затова го пренебрегваме, за да отидем в забележителна къща отпреди две хиляди години. Вкопана в земята, буквално при основите на цивилизацията. Вътре интелигентни куратори са подредили изложба на съвременни художници. Старина и модерност са в изискан синхрон. Паяжина от мозайка от древността, приглушена светлина, изящна колона, масивни сводове, забележителни пространства и там някъде, под ярък лъч на лампа, двама души се целуват страстно. Не посетители, а нечии персонажи. Картината си я щраквам да ме радва по-нататък.
Навъртяли сме вече дванайсет часа на крак и си мисля, че ако ей сега падна, няма да има кой да ме носи, съдейки по състоянието и на другите от бандата. Обаче Боби с усмивка окуражава, че не оставало още много. Каква заблуда!
И понеже имам още да споделям, засега му слагам точката.

Който има още нерви да чете, утре – продължение.

четвъртък, 29 септември 2016 г.

Скеджино

Сладка земя на омагьосани люлки,
усмихваща се на слънцето красота,
за художника си сладост
и песен за поета, влюбен в теб...

Това откровение на неизвестния ми поет дон Антонио Доминичи изпадна днес от купчинката летни джунджурии. Нали е есенно вече, затова размествам това-онова. Премятам непотребни, но скъпи вещи, носещи спомени – туристически брошури, семена от цветя, намерена някъде дребна монетка, листче с нахвърляни спонтанно идеи за разказ. Ненужни уж нещица, а сърце не ми дава да ги запратя в коша. Тия връщат назад и правят чекмеджетата живи.
Та. Поезия. Посветена на Скеджино, малко умбрийско селце в планината. Свързвам го почти само с неслучили се неща. А няма по-красиво/трагично от несъстояло се желание!
Трудно ми е с какво да започна – с ресторанта, в който не обядвахме, със сватбата, на която не присъствахме или с кулата, която не посетихме.
Нашите гидове Боби и Алберто ни водят по обедно време за разходка и отдих в горещия ден. Паркираме на сянка до спокойната река. Докато крачим към центъра на Скеджино, жените изпадаме в умиление. В и около реката са семейства патици със съвсем малки патенца. Умората вече се е настанила трайно и човек, волно или не, започва да говори откровени глупотевини. И ние тъй. Отпочваме филологически спор как е по-правилно да се каже „патка” или „патица”. Малките писукат, а ние, майки с дълъг стаж, се разнежваме, спомняйки си кога децата бяха малки. Патки!
Междувременно Боби обяснява как организираният Алберто ни е подготвил изненада – обяд в една от най-известните умбрийски кръчми. Била сред предпочитаните на местното кулинарно общество. Вече е пладне и тия думи само изострят любопитството и глада. Вървим покрай реката, наблюдавайки готвещите се да влязат в нея рафтингари и съглеждаме причудлива табела, указваща местонахождението на остерията. От това определено няма нужда, защото тясната уличка засмуква като фуния прегладнелия турист – смесени аромати на вкусно готвено придърпват в точната посока. По уханието, по уханието, наляво по стълбичките и сме пред „Бачияфемине”. „Целувайки жените” значело. Надзъртаме жадно вътре – прекрасна атмосфера, уникален уют и аромат, но не било писано – нямало места! Определено част от доброто настроение отстъпва на разочарованието. Останахме си нецелунати.
Поемваме по-натам към другите кръчмета в компанията на миризмиците, оставящи спомен. Край реката хапваме доволно, за да продължим из Скеджино. Отново сме край канала, зяпаме витрините на затворените магазинчета и погледът ми е привлечен от сладурско пурпурно камионче, украсено в бели воали и цветя. Каросерийката на машинката е превърната в мокър бар. „Тука така правят. Ще има сватба и така посрещат гостите”, обяснява Боби. Двама-трима подранили излъчват елегантност и парфюм. Не дотолкова свежите туристи шмугваме из лабиринта на малките и криви улички.
Насам-натам, нагоре и наляво и се озоваваме на миниатюрно площадче. Там три деви украсяват с бледи рози и маслинови клонки входа на видимо много стара черква. Жените отново изпадаме в умиление, защото разбираме, че тука ще е бракосъчетанието. Влизаме в хладната обител и обичайно експресивни, всички и без знак, млъкваме. Пред нас е самата прелест! Заобикалят ни богато изпъстрени с ярки ренесансови фрески стени, а в добавка е приказна цветна украса. Флористките са оставили в семпъл синхрон ансамбли от бяло, нежно розово, пепел от рози и беж, в компанията на сребристозеленото на маслинени клонки. По старата теракота са разпръснали розови листенца в компанията на свещничета, привързали са изящни венци по пейките. Специално подготвени книжлета за повода очакват гостите, нежни ветрилца с имената на младоженците ще ги разхлаждат. Сетивата са спрели да подават информация. У мен е само една идея – как да се омъжа повторно, само заради тая ненатрапчива красота.
Нямам сили и желание да ходим до старинната кула високо-високо, затова мълчейки се отправяме към паркинга.
Очаква ни Сполето.

P.S. Благодаря на преводача!

четвъртък, 22 септември 2016 г.

Кулинарно-хормонално


Една я намислихме, друга излезе, а финалът – разтърсващо неочакван.
Много преди събитието сме заплюли августовската вечер да уважим прочутата пържолена фиеста на Лоро. Огромни транспаранти седмици по-рано приканват местни и гости да зачетат с присъствие традиционния летен фестивал. И друг път съм споделяла за какво иде реч – на хапка-пийка народът се весели до късни доби под звездите. И този август не прави изключение.
Моята непълна фамилия и амичите от италианска страна се спускаме надолу към градчето. През отворените прозорци на автомобила блъска горещ въздух – между аромата на скоро окосена трева на талази се вмъква и специфичният мирис на пушек от скара. Неволно качваме усмивките, а кракът на шофьора натиска газта.
Трудно се намират места на паркинга, а и отдалеко се чува глъчка от множество гърла. ”Закъсняхме!”, викам си наум и докато крача по кривите улички вече знам, че ще платим за тежкареенето си да идем последни с доста стоене прави в изчакване на места. Не съм предсказател, но съм познала с абсолютна точност. По десетките маси и пейки няма никакво място – народът се е настанил и с охота консумира сочни та сочни месни продукти, а после продължава на питие.
Правим тегелче под опнатите шарени флагчета. Шмугваме се между щуращи се хора. Един с кърпа около врата на таргичка разнася буренце с червена течност и носи доброто настроение. Правим път на едрия мъж с легена, пълен с месо, устремен в посока моста. Там по традиция са наредени сума и огромни скари на въглища, а любители-доброволци премятат сръчно огромни пържоли, наденици и ребра. Пушекът е в изобилие, ароматът предизвиква спазми в празните стомаси, слюноотделянето - ...
Стига! И тука идва моментът да споделя какви каръци сме. Чакаме десетина минути и установяваме, че няма шанс да поседнем скоро, затова с огромно съжаление кривваме към  „Димикла”. Вместо мечтаните стекове ще се задоволим с пица и ньоки.
Там също е препълнено и за да утолим вълчия глад сме принудени да се настаним вътре в компанията на едноокия пират и компаньонката русалка. Тия не са посетители, а стенописи. Нимфата направо излива гръд в чиниите.
Ядем, каквото и да е /много вкусно всъщност!/, утоляваме и жаждата и след два часа компанията тръгва.
На масата на собственика, стария синьор Джовани, е редовното присъствие - двамата белокоси другари. Погледът ми е привлечен от четвъртия на масата, непознат ми субект. Лаура се изнизва и отива натам. Разменя поздрави със старците и целувка със субекта. Таз персона надхвърля високите ми критерии за мъжка хубост – висок, строен ... /тука всеки да допълни, както иска!/, хубавец! С Тони се споглеждаме. В очите й виждам отразен собствения си плам. Забавяме крачка, уж небрежно изчакваме нашата дружка. Поклащаме се в ритъма на музиката, пристигаща от далечния площад. Лаура пристига весела и двете със сестра ми по закон дружно питаме кой е онзи. „Не се ли познавате с Андреа? Каква съм глупачка! Ами това е най-желаният ерген в околността! Богат, застраховател, не е гей и е свободен!” – възбудено осветлява – „Задължително ще го поканя на следващото събиране.”
Това е от моментите, когато крехката женска природа поддава и си казва: „Ех, живот, защо съм обвързана?!”

Трите грации се хихотим, отправяйки се към паркинга.

вторник, 13 септември 2016 г.

WhatsApp комуникация

„Копчетата на тъмната риза проблясват драматично в мрака. Под гъстата коса пламтят далечни, но благи очи. Прихващам погледа му, но емоция не усещам. Понякога играе ту загадъчна усмивка, ту е сериозен и съсредоточен в заниманието. Благотворителства. Отново. Пристъпва в ритъм от крак на крак. Ох! Доктор Микеле, кардиологът, рокаджията. Пак пее с другите от докторската банда на Саграта на Поджио ди Лоро. Ако знаех, че тази събота ще е тук, щях да кажа на Флорине да остане още ден. Ще я зарадвам със снимки.”
В Загреб съм. Почивам след тежкия преход, когато получавам съобщение от Лаура: „Флорине, разпознаваш ли този?” и снимка. Мъж на средна възраст в прекрасна форма. Тъмно синя риза, тесни дънки, проблясващи в тъмното копчета, далечни, но благи очи. Усмихвам се. Разбира се, че го разпознавам – доктор Микеле, кардиологът-благотворител. Телефонът писука дискретно и бълва снимка след снимка, цяла фотосесия. Доктор Микеле пее с поглед в нищото, пее в контакт с публиката, пее, гледайки колегите. Доктор Микеле е в пауза между изпълненията и гледа съсредоточено към обектива...
Тука серията съобщения прекъсва. Усещам вълнението от другата страна. „Флорине, защо не остана още?” „Съжалявам, Лаура!”
Ето, WhatsApp изстрелва нов месидж, клипче. „За теб!”. Бандата свири любимо романтично парче. Вокалистът се раздава. Усмихвам се отново, този път с тъга. Само ден раздяла, а вече усещам празнота. Атмосферата, така добре позната, вече ми липсва. У нас няма аналог. Хората са весели без поза, разговорите са почти винаги неангажиращи и адски забавни. Знам, че сега Алби го играе ревнивец, знам и че другите от компанията „подклаждат” тъмното в характера му. Това води до още закачки и всеобщо приповдигнато настроение.
„И Андреа е тук.” „Лаура, не ставай жестока!”

За Андреа, най-желания ерген – друг път!