четвъртък, 11 април 2019 г.

Поверта

Когато кокошките ги наляга слепота, докато дъждът агресивно заявява себе си по купето на колата, когато се чудя дали да натисна газта, провокирана от звучащия нов хит на Алесандра Аморозо "Смелост и кураж!", откривам новото значение на това какво е отчаяние.
Ако бях сред редакторите-новатори на Тълковния речник бих определила "безнадеждност" така: същ.име, ж.р.; да караш 30 км в сумрака по разбити пътища сред генгерлиците с едничката цел да намериш бутилка вино".
Безизходица, униние, спад в концентрацията и налазваща мъка се настаняват трайно насред споделеното мълчание. Как да си обясниш абсурда да си в Италия и да няма откъде да намериш бутилка вино?
Обиколили сме цяло Челие Месапика, малък кокетен градец насред южната южност на Пулия, посетили всичките три бакалнички, за всеки случай и двата магазина за зеленчуци и плодове и цялото това намокрящо занимание води извода, че мисията е невъзможна.
Все пак една любезна жена обяснява, че при доня "непомнякоя" имало вино. Доня "непомнякоя" предлага с несрещана любезност избор между тетрапак и пластмасова бутилка с наливно. Да не засегнем жената, изясняваме, че "имаме много специален повод и е необходима стъклена бутилка. За подарък на наши приятели." "А, имам нещо специално за вас!", с усмивка и конспиративна гримаса съобщава донната. Покачва се на стол, разваля комфорта на някакъв паяк и връчва бутилка , чийто етикет указва цена от ... 2.50. "А нещо друго имате ли? Поводът е специален." "Само това." Не мога да преценя кой е по-разочарован, доня "непомнякоя" или разглезените българи, но тръгваме с празни ръце.
Дъждът вече плющи, все по-рядко срещаните фарове в насрещното заслепяват, Алесандра ми се подиграва с финалната строфа "Кой убива ентусиазма ти...? Сила, сила... Смелост, смелост!" и отчаянието е завладяло цялото ми същество, защото провиждам празните чаши в настъпващата нощ.
Изминаваме три по десет километра до съседния град Мартина Франка. Там кипи живот, трафик. Заковавам спирачки пред първата изпречила се витрина с бутилки. Било оцет и зехтин. Месарят, защото сме в месарница, влиза във филма и казва, че имал вино. Обаче гледаме повторение - и тука пластмаса. Отново идва историята за "специалния повод и нашите приятели". Пропускам тегавите подробности, човекът прави някакви фокуси, които докарват щастие в душата срещу едва няколко евра.
Да съм пяла под дъжда - не съм. Леко с припева на Аморозо и с торбица стъклена скъпоценност,  разтягам момента на блаженство.
Колко лукс има в малките радости!
А виното бе страхотно!

понеделник, 8 април 2019 г.

"Клетка за птици"

"И Вие ли сте будист?" ме пита. "Не, все още."
Тоя задушевен разговор се случва на сутринта след нашето запознанство. Той се казва Лучано, домакинът ни в Пулия. Около петдесетте е и е най-артистичният мъж, с когото животът досега ме е срещал. Плътен красив тембър, разчупени движения, бижута, автентично марково облекло от висок клас в небрежна подреденост.
Докато ме развежда из прелестния имот споделя, че дългогодишната му работа в модния бранш го е срещнала с множество български манекенки - красиви и дисциплинирани професионалисти. Разхождаме се из гигантската градина в компанията на четирите темпераментни кучета. Лучано показва очарователни кътове за релакс и медитация, сътворени от партньора му Стефано. Разбирам, че Стефано е приел будизма от две години и е създал това райско местенце. Начинаещата ми йога-душица замечтава да се върне след месец-два, когато разбирам, че сред разпръснатите хамаци, пейки, люлки и шезлонзи, се подвизавали будистки монаси и йога-майстори от Италия и странство. Удивително чувство за естетика в съдружие с природата сторило мястото такова, че вече не ми се тръгва.
На следващата сутрин се срещам и със Стефано. Физиономията му ми е смътно позната. Натрапчивата мисъл защо ме тормози и разсейва, докато водим някакъв неангажиращ, но много много мил разговор. И той е арт и със специфична себеизява.
Това става насред сърцето на дома. Уникално! Уж небрежно хвърлям поглед вляво и вдясно, колкото да поема от необичайната атмосфера. Изумяваща еклектика, претрупаност от вещи и борба на стилове, и при все това какъв резултат! Не бих се развихрила никога и по никакъв начин така, обаче моментално бих заживяла насред цялата тая вещоманска вакханалия - обилие от местната керамична школа, десетки Буди, Будички и Будчета, още толкова автентични дървени разпятия и Мадони в разни размери, примъкнати, според мен, от антиквариати, барокови статуетчици, старинни часовници, странни полилеи, а позлатената дървена инкрустирана азиатска врата направо залепва погледа ми. Килимите и картините са смайващо красиви. Канапета, примъкнати много далеч от запада, някъде от Изтока. За фон служи успокояваща сетивата мантра на санскрит, ухае на кафе, лабрадорите си ръмжат и хапят взаимно, мелезът Кикино лае истерично, някъде отвън дочувам рева на магарето, а от гигантската клетка папагалът крещи в пристъп на равни интервали, докато обраните кандаринки и депресирани канарчета в съседство мълчат.
Насред цялата тая работа склонната ми към конспиративни теории красива главица провижда: "Да! Това е онзи, чийто лик краси лявата ми бяла маратонка. Стефано. Габана!"
Докато излъчвам самата любезност и клатя глава срещу му и никак вече не го слушам, навързвам нещата - моден бранш, приета отскоро миролюбива интровертна религия... Бягство от суетата и разочарованията на светското лекомислие ...
Така, така, така ... Точно така!

неделя, 7 април 2019 г.

3 април във "Вино и пражено"

Другия път, ако животът ме запрати в тая посока, непременно ще дойда с дънките с петте копчета.
Да откопчаваш копче след копче под масата в ресторанта, ето това е удоволствие, което и най-разглезеният човек ще си причини в непозната досега наслада. Така си мислех вечерта на рождения си ден. Защото джинсите, в които се бях натикала, поизпълних отчайващо.
Виновен бе мустакатият чичо с лилавия пуловер, загадъчна усмивка и завидна пъргавина. Тоя е собственик на скромното местенце "Вино и пържено" встрани от главния площад на Челие Месапика, Пулия. Съвсем нарочно се насочвам към избора на скромна непретенциозна кръчмичка. Миналата година отбелязах празника си в тузарски ресторант, където яйцето, приготвено на 62 градуса, ангажирано с трюфел и теменужка, бе самата гнус. Снобарийката е шит!
Сега е неугледно, но чисто, не бих казала уютно. Някак делнично скучно с покривките на цветенца. Имаме си компания от трима англичани в дъното, възрастен местен, човъркащ в чинията и с празен поглед в стената, и една готвачка.
Няма увертюри, няма чупки или стойки. Направо към въпроса: "Какво ще е виното?". "Червено". "Предястийца?" "Си, черто!"
Меню няма!
Виното идва след не повече от минута и се почва ...
Чинийка със запържен до златисто артишок, пасирано пиле с чеснов ориз и трюфел, някаква многолистна баничка. Чинийките изчезват и идват полпети с мента /тестенояйчни топчета/, адриатическа цаца в хрупкава коричка, после аранчини с пълнеж от разтопена моцарела /отново златисти от пърженето оризови топчета/, артишок с гамбери и много чесън, рибна фритата.
Тая работа се случва в някаква изумителна хармония - чиния след чиния се засичат, колкото празната да поздрави пълната. Домакинът мълчи, само щъка между нас и англичаните с пълно-празна посуда.
Тъкмо съм решила, че вече благополучно сме приключили, джинсите вече са откопчани до възможния макс, а жената в бяло иззад стената джъзва поредно нещо в тигана. Стига, човече! Тука хората не могат да поемат въздух, онзи пристига с порция черни миди и проговаря за първи път след репликата за виното: "Основно?" Какво?! За Бога! Баста!
Англичаните са горд народ, неслучайно владял половината свят. Стоически уважават стопанина и не отказват пастата, обсъждайки как да освободят място и за основното.
Ако съм се изгубила в подробностите, да изясня - досега бяхме на встъпителната част. Допивам с последни сили виното, а белият мустак мълчи и носи чинии ... И носи, и носи ... Бам-тряс! Пада нещо, чупи се стъкло. Част от звуковия пейзаж.
Ама и това не било всичко. Неговорещият не е казал последната си дума. Примъква пресни ягоди в лимончело. За финал цопва две бутилки с ликьори. Кафявата гадорийка, признавам, развали вкуса ми за кратко, обаче тортичката с портокаловите корички поправя нещата.
"Тоя е гений! - говорим си с Людмил, - ама извън малкото ресторантче, ще остане неразбран." За него не е голямата сцена, изкуството му ще изветрее, а отбраната публика ще се разбяга.

неделя, 23 декември 2018 г.

Неслучайна рима. /Лаура и Маура/

Вглеждам се в очите на своята приятелка и изтръпвам, виждайки експлоадиралите сълзи. Първото, което преминава през главата ми, е уплахата, че някой от близките й или тя самата е болна. Тя избърсва сълзите си, преглъща и се усмихва като успокоява, предугадила страховете ми. Начева разказ, който току подхранва влагата в очите й.
Срещнали се наскоро, едва преди три месеца, макар че отдавна знаели една за друга. И приятелството се случило. Така, спонтанно, като пътуване на стоп, споделяйки път, скорост и музика. Където някъде сред криволиците се чудиш дали познаваш човека до себе си от половин час или пък цял живот, дали случайност или закономерност има в срещите.
Моята скъпа Лаура разказва накратко за новия човек в живота й.
Маура е на четиридесет, майка на две деца. Давайки живот на по-малкото, нещата някак се объркали. Тялото започнало да й създава проблем след проблем. Преди три години направила последната си крачка и физиката отказала. Напълно, тотално.
Вече три години Маура лежи сама в болнична стая, неподвижна, слабичка до немислимото, с тръба в гърлото за дишане и друга в стомаха. Тя не може да контролира нищо от тялото си, няма дори мимика. Единствено, което природата й е оставила в дар, са очите и интелекта. Затова пред Маура е най-важният й помощник - компютъра. С очи "натиска" буква след буква и споделя дума след дума, изречение след изречение, споделя истории и емоции. Металическият глас на машината изричал вместо жената всичко.
Понякога се случвало компютърът да забие и часове никой от персонала да не влезе в стаята. Затова някой организирал групичка  ентусиасти да не я оставят сама. Моето момиче е доброволка от три месеца. Посещава я два пъти в седмицата и разказва вече с широка усмивка и искри в погледа за срещите им. Споделя, че е зависима и чака с нетърпение да прекрачи прага на Маура.
Там я посрещала жена в различно настроение - понякога весела, друг път гневна към някого конкретно или пък към живота като цяло. Ревнива или опрощаваща. И винаги жива, буря от емоции, заредена с оптимизъм и планове.
"Знаеш ли, когато погледна в тези очи, виждам толкова сила и жажда за живот. Чувствам се толкова заредена и щастлива след всяка среща. Имам чувството, че тя помага на мен и нямам търпение до следващия път." казва моето момиче и продължава с разказ за мечтата на Маура.
Тя е голям фен на Джованоти, звезда на италианската музика и тосканец. Приятели писали на певеца, разказали историята й и Маура е много щастлива, защото има отговор. Джованоти споделил, че по Коледа ще е в родната Кортона и ще отиде да се запознае лично с почитателката си. Сега момичето от леглото живее на забързани обороти в очакване.
Лаура казва, че приятелката й понякога била капризна. Например по отношение на външния й вид - като момента, когато не харесала цвета на червилото си. След цяла гама розово очите стрелкали гневно екрана, а компютърът студено изплювал "Но!!!".
Допиваме чая си на открито в зимна Флоренция. Отмятайки одеалцата от раменете, готови за раздяла чак до лятото, си давам сметка, че времето ни заедно премина в разговор не за обичайните сладки клюки, а в споделяне на истински важното.

неделя, 2 септември 2018 г.

На гости в Кастилион Фиорентино

Пред очите ми е дискретна табела "Палацо ...", 15 век. Масивна дървена врата в сграда, чиято височина можеш да обхванеш само, ако вдигнеш глава под прав ъгъл. "Тук живее мамма.", казва Лаура и се усмихва.
Когато поканата за обяд дойде преди време, не бях подготвена, че ще гостувам в дом на 500 и повече години. В музеи, черкви и други стари сгради, разбира се, съм била. В дом от 15 век - за първи път.
Глория живее в Кастилион Фиорентино, средновековен градец, който бил първата/последна крепост от владенията на флорентинците.
Зад вратата хладината прави дишането по-леко. Пред очите са високи каменни стъпала. Стъпваш и усещаш времето. Колко ли и какъв народ се е извървял тука, за да изтърка така камъка?
На последния етаж е апартаментът на мамма. Гостоприемницата отваря вратата и попадам в ... палацо.
250 квадрата мечта. Високи дървени тавани, прелестна теракота, обособени разни нива пространства. Изумителна триметрова камина. Върху й са изящни статуетки, изобилие от картини, вписани артистично и с характер. Толкова красота! Най ми допада къта за кафе с прелестната масичка. Лаура казва, че всичко е намерило мястото си преди трийсет години, когато родителите й, учителка и геодезист, подредили дома си. Той е не само изискан, а и уютен, предразполагащ спокойствие. Дори бесният Отто е кротък и отпуснат, както и експресивният инак зет.
Възрастната жена посреща с обичайната за нея топлина. С наша милост сме единайсет души. Традиционно масата е отрупана с вкусна, изобилна и красиво поднесена храна. Настроението е обичайното - добро.
Разговаряме за разни неща, сред които и историята на дома. Лаура разказва, че този етаж някога бил кухнята на двореца. Показва кладенеца в дъното на едно от помещенията. Кладенец на третия етаж! Пуска вътре ябълка. Следват дълги секунди тишина и когато чуеш далечния звук от разплисканата вода, осмисляш размера на пространствата.
След обяда домакинята показва горещия и празен Кастилион. Единствено признак за живот дават неколцина участници в традиционното състезание по средновековна стрелба с лък.
За кой ли път изпадам в ситуацията да си задам въпроса какво е да живееш красотата.

понеделник, 6 август 2018 г.

Родена с късмет

Традиция е всяка първа неделя на август Лоро да радва граждани и гости с т.нар. "Бистеката". Това е празник, за който се грижат десетки доброволци, сред които и Алберто. Редом с други, които не скъпят време, от ранен следобед докъм полунощ вдишват пушек, жумят от дима, обгарят край огромните скари, за да подсигурят на хилядата и повече посетители сочно месо.
Последната вечер не прави изключение. Народ в изобилие и много още, щурат се, търсейки място на централния площад. Разпънати са десетки маси и хората, местни и приходящи, нагъват обичайното меню от пържоли, боб и диня и поливат с бира или вино.
Тази година сме късметлии и се сбутваме до семейство холандци. Атмосферата е превъзходна - още не е примрачняло, а всичко е нахилено, шумно, весело, пиещо-ядящо.
В какофонията, докато чакаме вечерята, едвам чувам какво говори Лаура. Организацията е страхотна и след десетина минути ококорено хлапе на не повече от десет, с изражение и съзнание за мисия, носи течащия ми от сокове стек, плюс заръчаните от моята приятелка сирена. На съседната маса са двайсетина младежи. Напреднали с бирата, те пият и пеят, пеят и пият, като увличат целия площад с ентусиазъм.
Хапваме, докато Лаура попълва пропуските ми в това кой кой е, показвайки ту този, ту онзи.
Притъмнява и наетите за събитието трио музиканти започват изява. Певицата, дрезгава хубавица с извънредно щедри форми, задава настроението с познати ретро италиански хитове. Покрай реката се е появил лек вятър, който раздвижва нажежения въздух и няколко смели жени вече са пред музикантите и смело припявайки танцуват. Певицата умело търси такива, които да й помагат на микрофона и скоро мнозина вече са се изявили, а площадът е пълен с танцуващи хора от разни поколения.
Сред тарапаната откроявам интересен типаж. Мъж, преминал осемдесетте, с крещящо шарена риза и белезникав панталон. С изправен торс кръшно върти двайсетина години по-млада дама. На следващата песен тоя е в компанията на по-млада и атрактивна жена, след това и трета. Лаура забелязва погледа ми. Разказва, че бил известен с това, че свалял жени като организирал партита и показвал танцувални умения.
Млади и стари са се умешали в подскачащо-пееща тълпа, забавляват се, а усещането е за истинска общност.
Преди полунощ е и е време за тръгване. Решавам да направя финално клипче за спомен. Приключвам и виждам, че Лаура разговаря с "хавайската риза". Приближавам и тя ни запознава. Знам, че отдавна сме известни като "нашите български приятели". Това предизвиква една идея по-изпънат гръбнак, понечва да целуне ръката ми, но се спира и само официално се ръкува. Оттам начева общуването. "Имам приятел от Троян, България. Той беше камериер на Мусолини."Тази невероятна информация трябва да е довела до промяна по лицето ми, защото човекът допълва, че сънародникът ми все още бил жив. Математиката никога не ми е била силна, но както и да го преценявам, помощникът на Дучето трябва да е чукнал стотачката. Кимвам насърчаващо и мъжът насреща заковава: "А Вие танцувате ли?" ...
P.S. По-късно, несдържайки смях, Лаура разказва, как вечният мераклия вместо "Добър вечер!" задал въпроса "А тя обвързана ли е?" и при утвърдителния отговор само треснал юмрук във въздуха. Алби пък покъртително показва чупките в кръста, докато имитира танците му.

неделя, 5 август 2018 г.

Неделно

Барокова тоалетка, маси, столове, полилеи, порцеланови сервизи за храна, чай и кафе, машина за рязане на месни деликатеси, кантар, получени някога картички, бижута, огледала малки, огледала големи, килими и пътеки, покривки от дантела, ключове без ключалка, лампиони, свещници, дървено инкрустирано конче-люлка, кукли, вази, грънци, часовници, шах, закачалка, железарски инструменти, стари книги, грамофон, плочи, калъпи за обувки и шапки, латерна, дрехи, кафемелачки, сребърни прибори, маслени картини, рисувани табли за легло, мини куклен театър ...
Всяка първа неделя на месеца вещи, загубили притежателите си, търсят новите си собственици на пазара за антики в Арецо.