вторник, 29 август 2017 г.

Българинът от планината

Нощта на лятото ражда много хубост. Звезди, прохлада, питие, смях, истории. И потича мълчание след някои.
Алберто разказва такава една.
В къща, по-нагоре в планината, до неотдавна от години живеел възрастен българин. Тука наострям уши и опулвам очи. Българин насред почти пустошта?
Не общувал, проживявал изолирано. Били двама с жена му, италианка. Местните знаели само, че човекът е забягнал някъде през седемдесетте. Толкова. Как, защо, малкото общество не се вълнувало. Знаели го само като "Българина". Чудак някакъв.
Преди година дошла новината, че Българина починал. Кончината била предния ден, но жена му предпочела да запази последната нощ, делейки с любимия за прощален път брачното легло. После потърсила Алби за помощ.
За живота на този мъж не научавам почти нищо, но за свършека - да.
И, разбира се, настъпва моментът на мълчанието. И ми е криво за тоя анонимен беглец. И хубаво, че не е останал сам в края, а е бил в топлите ръце на моя приятел.
Оформям силует на близък и знам, че няма да го забравя.

петък, 25 август 2017 г.

НЕ "КОЗИ ФАН ТУТИ"!

Когато чуеш "Тази история искам да прочета на италиански!", а устните, които го изричат са сцупени без преструвка и очите са в сълзи, какво следва? Тягостното стягане в гърлото, понеже знам, че тая работа ще е най-трудната.
А как се започва подобно нещо? Как се описва любовта? Откъде идва чудото? Как разбираш, че живееш щастието? Ето така:
"Трябва да измислим нещо специално за догодина!" - 365 дни по-рано;
Тайната кореспонденция месеци преди събитието;
Откраднатите моменти насаме за стиковане на идеите, гарнирани с обилна доза стрес от потенциалното разкриване на изненадата;
Покачването на адреналина с наближаването на Деня;
Утрото с песен и "Хепи бъртдей, Президенте!";
Развихрянето...;
Отпращането на виното, защото не е достатъчно класно;
Почти трагедията в подбора вида на свещичките за тортата;
Запалената в ранния следобед с маслинова дървесина пещ;
Вдъхновените тийнейджърки, покачени по дървото, със свещници в ръце;
Украсяването на масата, изпипването на детайла до маниякалност;
Суетнята, търчането, плеснатото чело и ужаса в пет следобед: "О, той обича бира, а забравих да поръчам любимата му!";
Пристигането на камиона с музикантите, разтоварването на техниката и саундчека;
Усмивките на вече официално пременените и намигането "Ще се почва май!";
Пристигането на гостите, поднасянето на подаръка;
Почерпката, ах, почерпката!...;
Кратките моменти на тъга по отсъстващите любими;
Танците...;
Задължителната песен, изпълнена от рожденика, и аплодисментите на най-фалшивите моменти;
Ритуала с тортата;
Камиончето със сладолед, поръчано като поредна изненада;
Общата снимка, съпроводена с много смях!;
И пламтящите от емоция очи и сърцето, което прозира.
...
"Кози фан тути" или "Така правят всички" според Моцарт.
Не! Така правят само тези, които обичат. Щастливите.



неделя, 20 август 2017 г.

И пак под Персеидите

Ако имах фотоапарат от ония, дето насичат секундата или пък камера със слоувижън, щях да начаткам най-страхотната серия на изразително женско лице.
Първи кадър - изумление, втори - уплах, трети - гняв и натам галерия от профучаващи силни отрицателни емоции. Тия отворени очи, смръщените устни са зад гърба и по повод най-несъобразителния тип, когото съм срещала наскоро. Някой си Фабрицио, собственик на хотел във Флоренция. Като човек който не знае какво да каже при запознанство, този изтръшква първата му дошла мисъл в главата, в случая: "А, Вие сте този, на чийто юбилей ще бъдем скоро!" Та-ра-дат-та-дат! Порка мизерия! Всичката тайна отиде. Моят човек се хили и гледа ту мен, ту онази с многото емоции. "Знаех аз, подозирах ви!"
Нищо не може да се спаси.
За да изясня ситуацията, трябва да се върна месеци във времето.
С Лаура сме заформили комплот. Поводът е юбилея на Людмил. Комуникацията зад гърба му се люшка в разни посоки, докато решаваме, че най-доброто ще е парти-изненада. Аз трябва да измисля предтекст, за да изчезнем, а през това време манджата и гостите са пристигнали. Клише, ама гот. Подробностите оставяме за италианско. Трудното идва, когато заговорничките не можем да останем насаме.
"Флорине, трябва да видиш роклята ми за сватбата!" - това е паролата. Очевидно мъжете са излишни и най-накрая намираме начин да обсъдим изненадата. "Чакай! - спира ме преди да тръгна - виж роклята наистина, че току-виж те попитал!". Коприната на шарени зайци е супер шик и си помечтавам за миг да имам повод и аз да се спретна в подобен десен. Друг път!
"Е, каква пък беше тая рокля! ..." Дали не сме замисляли нещо за предстоящиярожден ден. "Как бе, нищо такова!"
...
Средата на август. На парти под звездите у колежка на Лаура. Ще се гледат Персеидите. Жива музика, много ядене, още толкова пиене сред артистично украсената градина. Много и весел народ, а да ни се падне за събеседник баш несъобразителния хотелиер.
Персеидите ги видях само под формата на гневни звездички в аурата на Лаура, нагоре и не погледнах.

вторник, 8 август 2017 г.

Скиачата, прошуто и пекорино

Знаете ли какво е скиачата? Не? И аз така доскоро.
Това е домашен хляб, приготвен на пещ. Много мек, пухкав, с балончета от маята, с препечена коричка и деликатно покапващо зехтинче между слоевете тесто.
Тая благина, съчетана с прошуто, мортадела /ммм!/ и пекорино е перфектна в компанията на вино или студена бира.
Термометърът повече от седмица е заковал на 38 и движи само нагоре.
Плановете за вечерта бяха да ходим на пържолена фиеста долу, обаче Лаура кани по нейния си неустоим начин. "А, не помниш ли какво беше миналата година? Жега, много хора! Елате с нас в планината, ще е по-хладно, пък и спокойно! Има едно заведенийце - нищо сложно, няма готвено, простичка храна и чист въздух." К'во да го мислиш?
В седем две коли народ потегляме към Рока Ричарда. Била съм там преди време - малко бедно селце, изцяло от камък, покачено над хиляда метра над морето. Забележително е с многото огромни хортензии и паметника на загиналите във ВСВ.
По петнайсеткилометровия път, богат на завои, наблюдавам небивал живот - трафик като за магистрала. Не десетки, стотици возила са изтеглили собствениците си на пикник край вировете на почти пресъхналата река.
Към и половина осмината сме насядали на семпличка веранда до грубо сковани пейки и маси с бял найлон за еднократна употреба.
Хората никак не се бавят с поръчката, защото нашата Лаура израно е заръчала скромната вечеря. В панери за хляб първо пристига скиачатата - бяла и топла, солена и мека. После - чинии с прошуто, мортадела /ммм!/, някакъв широк салам и още, също вкусен. В друга посуда - големи парчета пекорино. За финал - някакви печени и овкусени зеленчуци. Тия, последните, не се радват на голямо уважение, въпреки че са невероятни. Вино и студена бира.
Докато се усетиш и върху масата цъфнали още от горещия хляб, по-неустоим отпреди, още мезета, още сирене. Това се превръща в нещо като ритуал - гладните тийнове опразват чиния след чиния, но на тяхно място идва нова. Като в приказката за момчето, дето си имало работа с вятъра.
Алберто пък си има пиниз - вади мекото на хляба и на негово място тъпче до премала мортадела и пекорино.
Ядем с ръце, приказваме за всякакви неща. За българите, за италианците, за общите и различни неща помежду ни, човешките бивалици.
Хладината някак се е промъкнала и дали заради нея, дали заради компанията, удоволствието от простичките неща е умножено в пъти.

понеделник, 31 юли 2017 г.

Метафора в Арецо

В сцена от любим италиански филм загрижената леля на прелестната героиня, влюбена в главния герой, разпитва: "Какво ти направи той?". "Метафори!" - отговаря замечтано момичето.
Като всяка теория и литературната е скучнопунктуална, задавайки определение за това стилистично средство като ... нещо като нищо. Или с прости думи обяснено - едно да кажеш, пък да имаш предвид друго. Или да свържеш някак привидно несъответстващи си неща.
Да обърквам метафори с чужди такива е чудно занимание. Да ги откривам в ежедневието носи радост. Днес, например, се натъквам на красива една.
До Дуомото в Арецо в тясна уличка от 1947 се е свряла тратория "Ил сарачино". Забележителна е със своята непретенциозност, незабележимост сред дузината в околността. Забележителна ми е, защото там хапвам винаги любимата селска тосканска супа.
И там неотменно стои метафората.
Сред обичайно пълното с туристи заведение, той от години е там. Възрастният мъж, сам на масата за двама, в ъгъла до прозореца. С щрих небрежност бялата коса е обърната назад. С риза с дълъг ръкав и жилетка от костюм. Във времето осанката се губи. Брадичката, обаче, гладко избръсната, е нагоре. Седи неотменно с гръб към тарапаната и мълчи. Храни се бавно, разменя дежурни фрази само с младата сервитьорка.
Този персонаж е от запомнящите се, затова днес съм особено любопитна дали ще го открия.
Настаняват ни до прозореца, току до масата за двама. Там стои самотен прибор и аз кимвам на Людмил. Разбираме се без думи. Поръчваме традиционното.
Точно в дванайсет и половина през вратата влиза той. Не предполага, че го чакам. Не предполага защо върху лицето на непознатата жена на метър от него се качва усмивка. Не предполага защо й кимва мъжът срещу й.
Поръчва обичайната малка гарафа с червено вино, което разрежда с вода, докато чака обяда. Крада момента и създавам спомен във фотоапарата като уж снимам доволния от лазанята Калоян.
Човекът клюма и задрямва. Милият!
Чинията с агнешко го стряска и той подскача. Всичко потича по реда си.
Метафора на живота.

неделя, 30 юли 2017 г.

Първи щрихи - 2017

"Ши из а феймъс райтър ин Бългериа. /Писател съм била демек, известен?!/ Флорине, к'во си мислят те? И ние общуваме с известни!".
Това ми заявява нахилената Лаура тази сутрин, когато става въпрос за двойката обрани белгийци, които, също като нас, й гостуват от години. Хората бяха любезни, но видимо спечени. Моята приятелка ги е респектирала и им разказала някакви небивалици относно моята персона.
Снощи, след пътя, имахме сили само за лека вечеря и сън.
Тая мисия се оказва почти невъзможна. На паркинга на Лоро се засичаме с нашите познайници Пиера, майсторката на сладкиши, и Джулио, нейния благоверен, който миналата година катери баирите в жегата само, за да донесе забравения подарък.
"О, ауър феймъс райтър! Коме стай?" Стига бе! Лаура, какви си ги забъркала?!
Разпрегръщаме се яко с тия двамата и получаваме покана за вечеря, която отклоняваме. Няма да сме приятна компания - умората натиска адски. Уговаряме нещо за по-натам.
Отиваме към народната пицария на стария познайник Андреа. Добре, че имаме резервация, защото заведението е препълнено, народ чака и отвън. Към сервитьора Маурицио се е присъединил обичайно дремещият в ъгъла собственик. Заедно с Андреа са трима и не смогват с работата. Лудницата е тотална. Весели компании, които се скъсват да поръчват като за последно, жегата прелива и троицата персонал трудно смогва да задоволи дори жаждата у клиентелата.
Пицата пристига в някакъв момент. Носи я лично Андреа и тазгодишният етюд започва. "Е, маестро!" и гореща прегръдка с мъжко потупване с Людмил. "Ке гранде! Допинг, ее?" - това за дангалака Калоян. Аз съм за десерт - "Бютифул райтер, брависимо!" Айдеее ... И тука.
"Лаура, какви си ги сътворила?", викам й днес.
"Само разказах тук-таме".

сряда, 14 юни 2017 г.

Тенис - 3

Щъркелчето джапа от локва в локва след отдавна отминалия дванайсти кобен час. Някой горе е отвинтил чарковете и небесната Ниагара излива съдържание в бездната.
Доскоро спортно-елегантното рокле вече е безформен парцал, върху му е грамадният червен суитчър /а трябваше да е подарък за малкото чадо!/, от качулката му стърчи нос, а най-отгоре е кацнала деформирана сламена шапка, чието съдържание се излива на всеки пет минути. Това не е Плашилото без мозък от "Магьосникът от Оз" /дали?!/, това съм аз, крачеща в кошмарна римска нощ. Разбира се, имам чадър. В хотела. Местните метеоспецове гарантираха тихо време и аз не нося умбрелата.
Таксита - няма. Обществен транспорт - няма. Пешеходци - трима. Мръзнещи, мокри до кости. Само устите мелят на себе си невесели нареждания. Оптимизмът не струи.
А всичко започна толкова романтично! Предната топла звездна нощ до късно обикалях с фунийка сладолед в ръка, наслаждавайки се на артистично осветените прелести на Рим, в очакване да се насладя на любимата игра. Подарихме си билети за тенис на "Рим - мастърс". Късметът е с нас и на 1/4 финалите ще гледаме големи звезди.
Под слънцето на Вечния град многохилядно множество в приповдигнато настроение се гъчка пред входа на Корто чентрале. И аз там. Чакаме новите гладиатори - Надал, Тийм, а после старата пушка Винууус /както крещи болната й италианска фенка до мен/, сестрата на Серена. Моите фаворити отпадат, ама атмосферата е толкова гот, че настроението никак не спада. Денят преваля и по сумрак започва кулминацията - Джокович срещу Дел Потро. Стадионът е препълнен, народът ту се умълчава, ту крещи, знаете как е, ама на живо е по! Пенсионерката до мен плюе гласни струни "Амореее, Нолеее!", друг някакъв отсреща в паузите задава тон за песен и умълчалият се за кратко стадион изригва в отговор и всичко пее. Адско!
Бързо идва вторият сет и капва първата капка. После още и още. Играта е преустановена и десетте хиляди фена се набутват на сухо под елегантните арки. Дъждът се усилва, начева жестоката буря. Гърми, та се съдира, плющи яко, страшно. Светкавиците придават зловещ вид на дузината каменни атлети, поставени някога от Мусолини.
Краката са оттекли, дупето - замръзнало от студените стълби, гъчканицата е почти задушаваща. Едни тузари с откъснат отнякъде гигантски найлон преминават под горещите аплаузи на тия в импровизираните чакални. Чичкото с пуканките прави оборота на живота си. Други щастливи единици притичват до колите си, трети някак са извикали такси. След двучасова напразна надежда за край на потопа, решавам, че каквото и да става, поемам към леглото. Шесткилометрово предизвикателство.
...
Ама тоя, Джокера, мърморя си, сигурно с кола са го прибрали. Дей гиди, глезльо!