вторник, 8 август 2017 г.

Скиачата, прошуто и пекорино

Знаете ли какво е скиачата? Не? И аз така доскоро.
Това е домашен хляб, приготвен на пещ. Много мек, пухкав, с балончета от маята, с препечена коричка и деликатно покапващо зехтинче между слоевете тесто.
Тая благина, съчетана с прошуто, мортадела /ммм!/ и пекорино е перфектна в компанията на вино или студена бира.
Термометърът повече от седмица е заковал на 38 и движи само нагоре.
Плановете за вечерта бяха да ходим на пържолена фиеста долу, обаче Лаура кани по нейния си неустоим начин. "А, не помниш ли какво беше миналата година? Жега, много хора! Елате с нас в планината, ще е по-хладно, пък и спокойно! Има едно заведенийце - нищо сложно, няма готвено, простичка храна и чист въздух." К'во да го мислиш?
В седем две коли народ потегляме към Рока Ричарда. Била съм там преди време - малко бедно селце, изцяло от камък, покачено над хиляда метра над морето. Забележително е с многото огромни хортензии и паметника на загиналите във ВСВ.
По петнайсеткилометровия път, богат на завои, наблюдавам небивал живот - трафик като за магистрала. Не десетки, стотици возила са изтеглили собствениците си на пикник край вировете на почти пресъхналата река.
Към и половина осмината сме насядали на семпличка веранда до грубо сковани пейки и маси с бял найлон за еднократна употреба.
Хората никак не се бавят с поръчката, защото нашата Лаура израно е заръчала скромната вечеря. В панери за хляб първо пристига скиачатата - бяла и топла, солена и мека. После - чинии с прошуто, мортадела /ммм!/, някакъв широк салам и още, също вкусен. В друга посуда - големи парчета пекорино. За финал - някакви печени и овкусени зеленчуци. Тия, последните, не се радват на голямо уважение, въпреки че са невероятни. Вино и студена бира.
Докато се усетиш и върху масата цъфнали още от горещия хляб, по-неустоим отпреди, още мезета, още сирене. Това се превръща в нещо като ритуал - гладните тийнове опразват чиния след чиния, но на тяхно място идва нова. Като в приказката за момчето, дето си имало работа с вятъра.
Алберто пък си има пиниз - вади мекото на хляба и на негово място тъпче до премала мортадела и пекорино.
Ядем с ръце, приказваме за всякакви неща. За българите, за италианците, за общите и различни неща помежду ни, човешките бивалици.
Хладината някак се е промъкнала и дали заради нея, дали заради компанията, удоволствието от простичките неща е умножено в пъти.

понеделник, 31 юли 2017 г.

Метафора в Арецо

В сцена от любим италиански филм загрижената леля на прелестната героиня, влюбена в главния герой, разпитва: "Какво ти направи той?". "Метафори!" - отговаря замечтано момичето.
Като всяка теория и литературната е скучнопунктуална, задавайки определение за това стилистично средство като ... нещо като нищо. Или с прости думи обяснено - едно да кажеш, пък да имаш предвид друго. Или да свържеш някак привидно несъответстващи си неща.
Да обърквам метафори с чужди такива е чудно занимание. Да ги откривам в ежедневието носи радост. Днес, например, се натъквам на красива една.
До Дуомото в Арецо в тясна уличка от 1947 се е свряла тратория "Ил сарачино". Забележителна е със своята непретенциозност, незабележимост сред дузината в околността. Забележителна ми е, защото там хапвам винаги любимата селска тосканска супа.
И там неотменно стои метафората.
Сред обичайно пълното с туристи заведение, той от години е там. Възрастният мъж, сам на масата за двама, в ъгъла до прозореца. С щрих небрежност бялата коса е обърната назад. С риза с дълъг ръкав и жилетка от костюм. Във времето осанката се губи. Брадичката, обаче, гладко избръсната, е нагоре. Седи неотменно с гръб към тарапаната и мълчи. Храни се бавно, разменя дежурни фрази само с младата сервитьорка.
Този персонаж е от запомнящите се, затова днес съм особено любопитна дали ще го открия.
Настаняват ни до прозореца, току до масата за двама. Там стои самотен прибор и аз кимвам на Людмил. Разбираме се без думи. Поръчваме традиционното.
Точно в дванайсет и половина през вратата влиза той. Не предполага, че го чакам. Не предполага защо върху лицето на непознатата жена на метър от него се качва усмивка. Не предполага защо й кимва мъжът срещу й.
Поръчва обичайната малка гарафа с червено вино, което разрежда с вода, докато чака обяда. Крада момента и създавам спомен във фотоапарата като уж снимам доволния от лазанята Калоян.
Човекът клюма и задрямва. Милият!
Чинията с агнешко го стряска и той подскача. Всичко потича по реда си.
Метафора на живота.

неделя, 30 юли 2017 г.

Първи щрихи - 2017

"Ши из а феймъс райтър ин Бългериа. /Писател съм била демек, известен?!/ Флорине, к'во си мислят те? И ние общуваме с известни!".
Това ми заявява нахилената Лаура тази сутрин, когато става въпрос за двойката обрани белгийци, които, също като нас, й гостуват от години. Хората бяха любезни, но видимо спечени. Моята приятелка ги е респектирала и им разказала някакви небивалици относно моята персона.
Снощи, след пътя, имахме сили само за лека вечеря и сън.
Тая мисия се оказва почти невъзможна. На паркинга на Лоро се засичаме с нашите познайници Пиетра, майсторката на сладкиши, и Джулио, нейния благоверен, който миналата година катери баирите в жегата само, за да донесе забравения подарък.
"О, ауър феймъс райтър! Коме стай?" Стига бе! Лаура, какви си ги забъркала?!
Разпрегръщаме се яко с тия двамата и получаваме покана за вечеря, която отклоняваме. Няма да сме приятна компания - умората натиска адски. Уговаряме нещо за по-натам.
Отиваме към народната пицария на стария познайник Андреа. Добре, че имаме резервация, защото заведението е препълнено, народ чака и отвън. Към сервитьора Маурицио се е присъединил обичайно дремещият в ъгъла собственик. Заедно с Андреа са трима и не смогват с работата. Лудницата е тотална. Весели компании, които се скъсват да поръчват като за последно, жегата прелива и троицата персонал трудно смогва да задоволи дори жаждата у клиентелата.
Пицата пристига в някакъв момент. Носи я лично Андреа и тазгодишният етюд започва. "Е, маестро!" и гореща прегръдка с мъжко потупване с Людмил. "Ке гранде! Допинг, ее?" - това за дангалака Калоян. Аз съм за десерт - "Бютифул райтер, брависимо!" Айдеее ... И тука.
"Лаура, какви си ги сътворила?", викам й днес.
"Само разказах тук-таме".

сряда, 14 юни 2017 г.

Тенис - 3

Щъркелчето джапа от локва в локва след отдавна отминалия дванайсти кобен час. Някой горе е отвинтил чарковете и небесната Ниагара излива съдържание в бездната.
Доскоро спортно-елегантното рокле вече е безформен парцал, върху му е грамадният червен суитчър /а трябваше да е подарък за малкото чадо!/, от качулката му стърчи нос, а най-отгоре е кацнала деформирана сламена шапка, чието съдържание се излива на всеки пет минути. Това не е Плашилото без мозък от "Магьосникът от Оз" /дали?!/, това съм аз, крачеща в кошмарна римска нощ. Разбира се, имам чадър. В хотела. Местните метеоспецове гарантираха тихо време и аз не нося умбрелата.
Таксита - няма. Обществен транспорт - няма. Пешеходци - трима. Мръзнещи, мокри до кости. Само устите мелят на себе си невесели нареждания. Оптимизмът не струи.
А всичко започна толкова романтично! Предната топла звездна нощ до късно обикалях с фунийка сладолед в ръка, наслаждавайки се на артистично осветените прелести на Рим, в очакване да се насладя на любимата игра. Подарихме си билети за тенис на "Рим - мастърс". Късметът е с нас и на 1/4 финалите ще гледаме големи звезди.
Под слънцето на Вечния град многохилядно множество в приповдигнато настроение се гъчка пред входа на Корто чентрале. И аз там. Чакаме новите гладиатори - Надал, Тийм, а после старата пушка Винууус /както крещи болната й италианска фенка до мен/, сестрата на Серена. Моите фаворити отпадат, ама атмосферата е толкова гот, че настроението никак не спада. Денят преваля и по сумрак започва кулминацията - Джокович срещу Дел Потро. Стадионът е препълнен, народът ту се умълчава, ту крещи, знаете как е, ама на живо е по! Пенсионерката до мен плюе гласни струни "Амореее, Нолеее!", друг някакъв отсреща в паузите задава тон за песен и умълчалият се за кратко стадион изригва в отговор и всичко пее. Адско!
Бързо идва вторият сет и капва първата капка. После още и още. Играта е преустановена и десетте хиляди фена се набутват на сухо под елегантните арки. Дъждът се усилва, начева жестоката буря. Гърми, та се съдира, плющи яко, страшно. Светкавиците придават зловещ вид на дузината каменни атлети, поставени някога от Мусолини.
Краката са оттекли, дупето - замръзнало от студените стълби, гъчканицата е почти задушаваща. Едни тузари с откъснат отнякъде гигантски найлон преминават под горещите аплаузи на тия в импровизираните чакални. Чичкото с пуканките прави оборота на живота си. Други щастливи единици притичват до колите си, трети някак са извикали такси. След двучасова напразна надежда за край на потопа, решавам, че каквото и да става, поемам към леглото. Шесткилометрово предизвикателство.
...
Ама тоя, Джокера, мърморя си, сигурно с кола са го прибрали. Дей гиди, глезльо!

понеделник, 17 април 2017 г.

Вила Романа дел Казале

Опитни приятели в странстването посъветваха да правим да струваме, но без да сме видели Вила Романа дел Казале, съхранила най-големите и красиви в света римски мозайки, да не напускаме острова.
Чуден пролетен ден, слънчев и топъл, ден за преход от запада към изтока, от околностите на Агридженто към Рагуза. Някакви стотина километра, нищо работа.
От месеци провиждам романтично пътуване по лъкатушещ крайбрежен път, разкриващ след всеки завой все по-зашеметяваща и дъхоспираща гледка. Море, по-лазурно от очите на любимия /и той ще чете, пък си харесах нещо в близкото магазинче/, причудливи скали, пясък и вълни, прелест.
...
Движим повече от час, море не се вижда никъде, катерим все по-нагоре из планинските скатове, коли няма, камо ли туристи, къщи няма, пасящите овце и те останаха някъде в ниското, дори полетата с кактусови насаждения останаха отдолу, а GPS-ът криволичи все нагоре и нагоре. Следваме го. В купето вече се хваща само една радиостанция, където тече припева на някаква песен: "Are we crazy?", но засега не смея да споделя засилващата се тревога, че нещо не е, както трябва. Радиото пращи, прекъсва, за да чуя гласа на водещия с развалено "р", пресечен категорично от любезното момиче от навигацията, че ей тука трябва да свием в дясно. То и досега не бе особено надеждно - свлечено шосе, кални наноси по настилката, но поне имаше осева линия и банкет. Сега ни води по двуметрово пътче някъде сред жълти ширнали се безкрайни поляни. Странно, но щом навигацията казва, изпълняваме.
Пътят е достоен за офроуд състезание от средна класа, нашата количка се зори, но героично лъкатуши около гигантски локви, грамадни кални отсечки без асфалт, радиоводещият е решил, че ще припява с фалцетен гласец върху истеричната мелодия с "Ааааа" и "Ууууу", което допълнително безпокои сърцето. Писвам за първи път, когато се килваме яко наляво. Има си и добри страни - от напрежението неминуемо съм изгорила калориите от закуската. Надежда има - ей къде са калните следи от грайфери. Това е пътят, викам с всичката увереност, на която съм способна.
GSM-мрежата я няма от километър и повече , когато насреща се появява следа от модерна цивилизация. Табела, изписана на три езика - Attenzione!!! Ahtung!!! Danger!!!, завой и ... блато. Триметрови папури, кал и това е.
Аз съм се спретнала в бяла рокличка, на крачетата съм новите си обувчици, подарък от синовете и си мисля как слизам и бутам.
Любезното девойче мълчи. Множеството маневри са съпроводени с много и още поздрави на майка й. Връщаме назад. Толкова съм ядосана на машинката, че обещавам да й резна всички кабелчета. Въртим сума и километри, осланяйки се на собствената си преценка и табели, когато достигаме желаната дестинация.
Вилата и мозайките са изключителни! Непременно трябва да се посетят!

събота, 15 април 2017 г.

Кулинарно!!!

Едни трийсет минути отделяме на Трип адвайзър, за да изберем заведение за вечерта на рождения ми ден. Кратко колебание и се спираме на "Ил Моло".
Палим колата и по криволичещите пътища из околностите на Агридженто сме в Сан Леоне, курортно градче на брега на морето. Слънцето тъкмо залязва. Правим кратка разходка по живописната крайбрежна улица, за да стигнем ресторанта.
Прекрачваме прага. Много стъкло, огледала, хром, зеленина, простор. Посреща млада жена в черен класически костюм. Избирам маса до стъклена стена, през която яхтите на марината поклащат лениво мачти. Пред мен са искряща бяла покривка, изящни прибори и посуда, върху които гигантските полилеи в стил "Версай" пръскат безброй отблясъци.
Друга жена със сериозно изражение носи "Просеко" и налива в малките чаши с високи столчета. Оставя и менютата.
Аз съм се настроила за морско и не избирам дълго. Специалитетът от предястията. Моят човек и той ще прави компания с някакви подобни неща. Докато отпиваме от уелкъм дринка, сериозната жена носи елегантен поднос с пет различни хлебчета, видимо приготвени на място. Потривам ръчички. Уцелихме!
Хвърлям око край себе си. Ресторантът е почти пълен. По масите са елегантни хора. Мъже във фракове, носещи подноси с гигантски хромирани капаци, се въртят около гостите с почти валсова стъпка. С оттрениран жест похлупакът изчезва, за да разкрие енигма. Усмихвам се в очакване.
Моето е някаква продълговата работа, в която има купички с различни морски гъзарии. Похлупак няма. Голяма работа! Изглежда страхотно.
Наздравица, отпивам от виното и започвам. ...
Ммм, гадно! Това царевично хлебче с пармезан, череша и аншоа никак не ми допада. Нататък са парчета от непозната ми риба, в марината. Кисело, възкисело. Коктейлчето от скариди бива. Миди - праисторически каиш. Поглеждам към Людмил. Той тъкмо е задъвкал някакъв калмар. Има опасност да посети извънредно зъболекаря. Решавам, че с рака няма смисъл да се боря и го оставям цял.
Нека уточня, аз не съм капризна, нито пък гевезе. Мога и на хляб с шарена сол да съм, ама да са вкусни.
Наблизо минава симпатичен тип от онези с фраковете и фиксирайки състоянието на масата пита обичам ли морска храна. Отговарям утвърдително, но добавям честно, че не ми харесва. Тоя губи усмивката си. Така не бивало, казва. Апетит вече нямам и отказвам да избера друго, но човекът е много настойчив и любезен. Обяснява, че тука всеки трябва да е доволен и ако не искам да го уволнят, трябва да поработя по въпроса. Искам само десерт, по негов избор. Този се ухилва и завъртайки се казва, че сега ще ме компенсира.
Людмил е къде-къде по-дипломатичен от мен и упорито предъвква многократно жилавото месо.
Какво им става на всички? Наоколо хората са превъзбудени и видимо доволни.
Пред мен се озовава огромен бял порцелан с топло шоколадово кейкче с течна вътрешност. Онзи чака отзвук и аз правя вечерта му като лъжа, че е вкусно. След време се връща с чиния, пълна с лимонов леден десерт - това била втората ми изненада.
Мина се не мина време, белозъбкото носи шикозно плато с парче домашен шоколад и блокче карамелизирани бадеми. Той се смее, аз се смея. Жестът на внимание е забележителен, чувствам се обгрижена и специална. Шоколадът обаче е горчив, а бадемите - прегорели.
Спасих човека от уволнение, съвестта ми е чиста, но не мога да се отърва от усещането, че съм била герой в оживялата приказка за новите дрехи на царя.

петък, 14 април 2017 г.

Некулинарно!

Убедено ще кажа, че не съм най-подходящият сподвижник за гурме посещения.
Не ровя дълго из менюто, ще погледна отгоре-отгоре салатите, най-много да надзърна и при предястията и дотам. Виж от кафето няма да се лиша и по късна доба. Мога да изкарам на един сладолед цял ден.
Всяка норма си има изключение, разбира се!
В петъчната вечер мотаме из приказната Рагуза. Време да се приютим в някое кръчме за почивка и чаша вино.
Прекрачваме не особено вдъхновено прага на празното "Moro - кухня на земята и на морето". В заведението, освен нас двама, са готвачът, подпрян на бара, един въздебел човек и миниатюрната сервитьорка.
Притеснено ми е. Дано се намерят и други клиенти, иначе вниманието неминуемо ще залее. Оглеждам скромната модерна обстановка. Харесват ми забележителната чистота, шик прибори, фината музика за фон. Момичето вече е донесло менютата и на тих сицилиански англо-италиански препоръчва местно вино.
За начало избирам яйца с аспержи, а Людмил боб с нещо си. След секунди с учудваща пъргавина до мен се е озовал едрият мъж и с усмивка предлага да добави към яйцата пресен бял трюфел. "Прекрасно допълва! Този, казва, не е на нивото на черния от Тоскана, обаче е също много вкусен!" Аз склонявам и в компанията на някакви леко киселки доматки, зехтинец и изящно сицилианско питие чакам яйчицата.
Зад кухненската завеса нещо бодро джъзва, а огромният мъж пак е до мен с кутийка, от която идва неустоим аромат. Човекът с огромно внимание разтваря салфетката с увитото трюфелче и го показва с усмивка. Безспорно великолепно!
Говорим си затова как ги умеят нещата италианците. Два-три щриха и правят от нищо нещо. Майстори на уюта и вкуса.
Чета си надписа върху хартиената постелка. "Модерност и връщане към традицията, рецептите предават историята на тази провинция през вековете. Един магичен остров. Анджело ди Стефано". Мъдрец, мечтател?
"Кой е Анджело ди Стефано?", питам девойчето, което долива чашите. "Ето го." Ааа, човекът с трюфелите!
Идват и чиниите. Красиво, уханно, уникално! По-вкусни яйца не съм яла! Бобът на Людмил не е бял като нашия. Мургав, като сицилианец, с добавка от препечени корички на прасешко коремче и някакви зелении за украса. Няма думи. Мълчим и се гледаме с блеснали погледи.
Следват и основните. Надграждат началото.
Ди Анджело дискретно хвърля по някой поглед, колкото да види реакция. Ами, видя. Осъщественото щастие.
Приказка, разказана в тесен кръг.