Метафора в Арецо - 2

Краят на юли. Неделя. Познатата картина от няколко години назад.
Паркингът на историческия център на Арецо. Нагоре по ескалаторите. Портата с полулегналия просяк и дежурния поздрав "Уна монетина, перфаворе!". Още нагоре, пак по ескалатора. Последни метри в хладината на коридора и блъсва жегата.
Величието на градската катедрала. Завихрената от акустиката меса. Вътре богомолци, омесени със странно малко туристи.
Навън и встрани към къщата на Петрарка, рязко вдясно и надолу покрай библиотеката от 13 век. Вляво по "Вазари" към централния площад.
Почивка. Кафе, тоник и Аперол. Любимата грънчарска работилница. Антиквариатите.
11.00 е. Неделните камбани. Тържественият орган на "Пиеве ди Санта Мария". В хладината вътре - кръщене.
Вляво по "Корсо Италия". Разходка надолу и пак нагоре.
Вдясно е пресечката, която ми трябва. Двайсетина метра и ето я - тратория "Ил сарачино". Влизам и първо търся следа от моя персонаж, възрастният мъж от масата до прозореца.
Времето минава, а го няма. Влиза двойка и ги настаняват на неговата маса. Гърлото ме свива.
Сервитьорът носи бирата и питаме къде е мъжът, който от години стои ей там. Човекът се замисля и излиза от обичайното полусънно състояние.
"Адамо?" - чувам за първи път името му - "Жив е, но от месеци не е идвал, не се чувства добре."
Отдалечава се и заговаря колежката. Към тях се присъединява и другият сервитьор. Тримата приближават нашата маса. Жената ни заглежда, познава редовните клиенти и се усмихва. "Живее наблизо, но откак са горещините, не идва."
Усмихвам се, а ми е криво.
Адамо. Метафора на живота.

Припомнени образи

Дядото с костюм и осанка върху велосипеда, припяващ с усмивка "Бийп! Бийп!" за преминаване през тълпата.
Излегналата се върху напечения камък котка.
Стройните полицаи.
"Ва джу бене!". Любим израз, който ще рече буквално "добре слиза", указвайки пътя на виното.
Светулката в нощта.
Типът с биберон-залъгалка в уста в черквата, разглеждащ ококорено ренесансовите игри на цветове край себе си.
Сивкавите хълмове с подстригано жито.
Бабата с жилетка в жегата.
Яркожълтият океан от слънчоглед.
Порутеният скелет на абатство, скрито някъде сред лозови масиви и бръмчащи пчели.
Старицата, която бродира на улицата.
Ярките календари за предстоящата година.
Латернаджията с каскета под сянката на лоджията.
"Давиде!" - викът към приятеля на площада, не към Микеланджеловия гигант наблизо.
Стичащите се капчици по чашата с Аперол.
Фигурите на ловеца, орача и музиканта върху арката на "Пиеве ди Санта Мария" в Арецо.
Риболитата. Или любимата ми супа със зеленчуци, пресен лук и трохи сух хляб.
Етруските порти.
Ароматът на смачканите лимонови листа.
Шаренията и неразгадаемата символика на гербовете на старите фамилии.
Малките черни гадинки - комари и скорпиони.
Монахът, който ми се усмихна.
Бутилката вино в торбицата, която дотежава неизменно, но предвещава красота "под звездите стари".
Кафето. Черно. Късо. Без захар.
Табелата "Тук децата още играят на улицата".
Зехтинът. Хлябът с твърдата коричка. Ароматът на манджа.
Избелялата мадона с детето на нечия фасада.
Тясната уличка, каменните стъпала в посока гледката към зеленото на равнината.
Лютнята на мъжа с дългата коса в хладината на мрачното помещение на старата библиотека.
...
Бел паезе. Моето място.