Метафора в Арецо

В сцена от любим италиански филм загрижената леля на прелестната героиня, влюбена в главния герой, разпитва: "Какво ти направи той?". "Метафори!" - отговаря замечтано момичето.
Като всяка теория и литературната е скучнопунктуална, задавайки определение за това стилистично средство като ... нещо като нищо. Или с прости думи обяснено - едно да кажеш, пък да имаш предвид друго. Или да свържеш някак привидно несъответстващи си неща.
Да обърквам метафори с чужди такива е чудно занимание. Да ги откривам в ежедневието носи радост. Днес, например, се натъквам на красива една.
До Дуомото в Арецо в тясна уличка от 1947 се е свряла тратория "Ил сарачино". Забележителна е със своята непретенциозност, незабележимост сред дузината в околността. Забележителна ми е, защото там хапвам винаги любимата селска тосканска супа.
И там неотменно стои метафората.
Сред обичайно пълното с туристи заведение, той от години е там. Възрастният мъж, сам на масата за двама, в ъгъла до прозореца. С щрих небрежност бялата коса е обърната назад. С риза с дълъг ръкав и жилетка от костюм. Във времето осанката се губи. Брадичката, обаче, гладко избръсната, е нагоре. Седи неотменно с гръб към тарапаната и мълчи. Храни се бавно, разменя дежурни фрази само с младата сервитьорка.
Този персонаж е от запомнящите се, затова днес съм особено любопитна дали ще го открия.
Настаняват ни до прозореца, току до масата за двама. Там стои самотен прибор и аз кимвам на Людмил. Разбираме се без думи. Поръчваме традиционното.
Точно в дванайсет и половина през вратата влиза той. Не предполага, че го чакам. Не предполага защо върху лицето на непознатата жена на метър от него се качва усмивка. Не предполага защо й кимва мъжът срещу й.
Поръчва обичайната малка гарафа с червено вино, което разрежда с вода, докато чака обяда. Крада момента и създавам спомен във фотоапарата като уж снимам доволния от лазанята Калоян.
Човекът клюма и задрямва. Милият!
Чинията с агнешко го стряска и той подскача. Всичко потича по реда си.
Метафора на живота.

Първи щрихи - 2017

"Ши из а феймъс райтър ин Бългериа. /Писател съм била демек, известен?!/ Флорине, к'во си мислят те? И ние общуваме с известни!".
Това ми заявява нахилената Лаура тази сутрин, когато става въпрос за двойката обрани белгийци, които, също като нас, й гостуват от години. Хората бяха любезни, но видимо спечени. Моята приятелка ги е респектирала и им разказала някакви небивалици относно моята персона.
Снощи, след пътя, имахме сили само за лека вечеря и сън.
Тая мисия се оказва почти невъзможна. На паркинга на Лоро се засичаме с нашите познайници Пиера, майсторката на сладкиши, и Джулио, нейния благоверен, който миналата година катери баирите в жегата само, за да донесе забравения подарък.
"О, ауър феймъс райтър! Коме стай?" Стига бе! Лаура, какви си ги забъркала?!
Разпрегръщаме се яко с тия двамата и получаваме покана за вечеря, която отклоняваме. Няма да сме приятна компания - умората натиска адски. Уговаряме нещо за по-натам.
Отиваме към народната пицария на стария познайник Андреа. Добре, че имаме резервация, защото заведението е препълнено, народ чака и отвън. Към сервитьора Маурицио се е присъединил обичайно дремещият в ъгъла собственик. Заедно с Андреа са трима и не смогват с работата. Лудницата е тотална. Весели компании, които се скъсват да поръчват като за последно, жегата прелива и троицата персонал трудно смогва да задоволи дори жаждата у клиентелата.
Пицата пристига в някакъв момент. Носи я лично Андреа и тазгодишният етюд започва. "Е, маестро!" и гореща прегръдка с мъжко потупване с Людмил. "Ке гранде! Допинг, ее?" - това за дангалака Калоян. Аз съм за десерт - "Бютифул райтер, брависимо!" Айдеее ... И тука.
"Лаура, какви си ги сътворила?", викам й днес.
"Само разказах тук-таме".