Предпоследен ден

Предпоследен ден. Мирише на сълзи и още нещо...

Лаура познава вече материалната ми душа и предлага да отскочим до ей онзи стъкларски магазин в Сан Джовани Валдарно, за да не си тръгна без чаши за вино. Пък и да мръднем наоколо за последно.

В четири сме в раздрънкания „Роувър” и тя пак проплаква как ще я кара с този таралясник до декември. Каручката й, в чудесен външен вид, току изписуква, мига с всички възможни мигалки и блокира. Обръгналата шифьорка отбива, завъртва ключа в противоположните посоки, докато поздравява механика. Поне десетина пъти. Кахъри се за клетия българин, който ще я кара из родината /автомобилът й е вече спазарен у нас. Не купувайте сребристосив металик Ланд Роувър!/.

В бонус - културно-развлекателна програма.

Първа точка е посещение на работното място на Алби. Пред работилницата - три модела на вечен дом. Не се чуват машини. Майсторът-каменоделец работи активно с уста. Раздумка с авери. Изненадва се приятно от посещението и показва владението си. Заради кризата вече хората не поръчват цели паметници, оклюмал обяснява той, а се задоволяват само с малка урна. Затова мраморните и гранитни плочи прашасват.

Втора спирка – да си вземем „чао” с къдрокосото сърце Барбара. Заварваме я скучаеща на работното й място – наследената от баща й фирма за матраци. „Аморе, куоре”, прегръдки и хайде към стъкларията.

Много хубав магазин, но учудващо си тръгвам с празни ръце.

Продължаваме по маршрута към Сан Джовани Валдарно. Стар град на 12 километра от Лоро, тук учат Емма и Бианка. Извън всякакви туристически гидове, това е поредното красиво място, скътало в центъра си три прелестни черкви. Влизаме. В едната дъщеричките й са взели първо причастие. В късния следобед няма никой, освен самотна азиатка, която свири на орган. По стените – фрески отпреди Ренесанса. Красота, спокойствие... Във втората прелест се чувствам като у дома – тук стенописите са във византийски стил. Третата е необичайна – има уникален олтар, покачен на своеобразен балкон и то откъм входа. За да влезеш, минаваш по величествено стълбище. Който закъснее за служба в неделя, е пред строгия поглед на свещеника и укоряващото общество.

На централния площад, срещу паметника на Гарибалди, е намерило място и училището – класическа достолепна сграда.

Хлътваме насреща в хладината на кафе „Централ”. Поръчваме задължителния за жежкия следобед Аперол и продължаваме задълбочено да изучаваме италианския нравобит.

Заради прехвърчащия с табла с хапки младеж, Лаура обяснява, че е време за следобедно подкрепяне. На ум си отбелязвам, че ситуацията напомня на любимо четиво – „Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне – сядат да обядват. У вас инак е наредено. Вий кога обядвате например?”.

Един махва на Лаура и отминава с чаша в ръка. Местният алкохолик, съпруг на нейна другарка от училище. Неслучил се щастливо брак. Достолепна старица, преминаваща по площада. Спечелила преди години джакпот от местната лотария. Поболяла се женицата. И до днес купува билетчета и трие. От печалбата няма и цент.

Правим тегелче по търговската улица. И тук маркови магазини, а аз си харесвам най-много метла от „Домашните потреби”. Сигурно е заради втория Аперол.

Лаура избира друг живописен път за връщане. Минаваме през природни чудесии, напомнящи нашите Мелнишки пирамиди. Показва ни, ей тъй между другото, къде се продава /ама много изгодно!!!/ китна къщичка.

На едно разклонче белокос мъж маха на автостоп. И с него сме запознати задочно. Човекът бил „повредена душа”, смахнат. Ходел във фризьорския салон на Лаура, където обичал да му правят масаж на скалпа. От това му ставало ... хубаво. Тя с погнуса отбелязва, че почти прогонил клиентелата.

При поредното отбиване встрани от пътя съзирам нещо необичайно – завързана за клонче мартеничка.

Вечерта приключва с литературно блогочетене.