Сагрантино

Сагрантино. Кой не е чувал за него? Аз например.

Сагрантино е сорт грозде, растящо само по хълмовете на Монтефалко и никъде другаде. Истински уникат. Имало опити да го прихванат и по други географски ширини – неуспешно. Почвата от глина, варовик и пясък, в комбинация с горещото лято и студената зима правят виното наистина специално. Някои твърдят, че това било питието на етруските. Според други го донесли гърците, трети пък го представят като ритуално вино на францискански монаси. Плиний Стари обаче със сигурност го е споменал още през 1 век.

Лозичките раждат скъпоценния плод само между Монтефалко и Беванья. Вие, като интелигентни и грамотни читатели /този комплимент е само заради някой и друг „лайк” в повече/, сте наясно вече къде се развива действието. Изневерихме на Тоскана и сме в по-бедната й съседка, Умбрия. Същата прелест!

Та, денят минава в прекрасна екскурзия из умбрийските потайности. За финал преди финала /а той бе в кръчмата ала Миташки/ се насочваме към препоръчана от нашия приятел изба.

Да закичиш бутилчиците си със сорта „Сагрантино” не било хич проста работа. Заради разказа започвам все повече да очаквам с нетърпение срещата с виното. А това при уговорката, че не съм виноценителка, а редова консуматорка.

Вляво на шосето, без лиготии като романтични кипарисови пътчета, водещи към впечатляващи каменни постройки, е нашата цел. Нова средноголяма ненатрапчива сграда в оранжево. Паркингът е празен. Влизаме в единственото помещение за клиенти – малката дегустационна. На стилни дървени стелажи са разположени три-четири вида вина. Върху маса има няколко празни чаши, очакващи дегустаторите. Няма никого. Повъртяваме се малко и в тоз момент пристига лично собственикът на избата. Уникално деде! Невисок, нестроен, с крака на кавалерист, белокос, добре вчесан назад. С клечка за зъби в уста.

Разменяме дежурните любезности и по същество си казваме, че искаме да купим. Клечката мръдва. Усещам борещи се чувства. По лицето му  прочитам: „ще купят, хубаво, ама как като не са опитали?!”. Кани да дегустираме. Не можеш отказа на симпатичния кривокрачко. Налива. Но нали съм възгнуслива - съзирам отпечатъци от поне дузина устни и това ме отказва от каквато и да било виноопитвация. Сигурно и физиономия е имало. Клечката се поклаща. Със забързана крачка сеньорът грабва чашата, излива съдържанието и я измива. Отпивам. В горещия ден хич не ми е до това, но как да скърша хатъра на стария мъж. Истината е, че макар и от глътка, виното ми се понравя.

Решаваме да вземем малко повече от предвиденото. Клечката затанцува. Дядото хуква отзад да търси опаковки. Надникваме в хладината на сърцето на избата – чисто. Подредени огромни метални съдове. Забързан, собственикът пристига с картонени кутийки за покупките.

Зад стъклена преграда възрастният човек, броейки под нос, чука с отривисти движения по клавиатурата на касата. Клечката почти не мърда.

Изпраща ни сърдечно с поклащаща походка. Заедно с клечката.