Залез в Паникале

Непростимо!

Това не е реклама на филма на Клинт Истууд, а най-точното определение за глупостта, която щях да сторя. За малко да се предам пред жегата и умората и да се откажа от по-нататъшно обикаляне. Спря ме това, че си знам душичката. По-късно неминуемо щях да съжалявам за пропуснатото.

Нещата ги добутахме дотам, че мързеливото ми същество се чувства като изгубен насред пустиня несретник, който провлачва стъпка след стъпка в пясъка с надеждата, че ей онова пък може и да не е мираж. Грях е да го помисля дори, защото нито съм в пустиня, нито съм сама. И без повече колебания, продължаваме да видим как слънцето ще потъне някъде след Паникале.

И за това място нищо не знам. Невежа, невежа, невежа!

Отмарям в колата на спуснати прозорци – горещият влажен въздух блъска лицето, но примижвайки се наслаждавам на гледката. Пътят следва извивките на приказното езеро Тразимено. Отиващото си слънце прави опит да дразни с хиляди огледалца. Движим напред и все нагоре. Като в оная гадна песен „и няма край, и няма край, нашир и длъж”. Непосветената в маршрута ми глава се чуди защо голямата вода остава зад нас. Нали хубостта на залеза уж е на брега!?

След сума километрични криволици сме покачени на висок хълм с чудна гледка към езерото и долината. В Паникале сме.

И пак същото. Красота! Теракотено-червено съвършенство. В детайл и в цялост. Има си всичко – крепостна стена, внушителна порта от незапомнени времена, чаровно пътче, водещо към сърцето, високи къщи с цвят на препечена глина, стара забележителна черква, дремещи дедета.

Централен площад с възголям и странен наклон, фонтан. Точно там няколко млади образа разполагат осветление, барабани, отварят куфари с техника, друг настройва китари. Докато моткаме от край до край, ще рече петдесетина метра, тия начеват мелодичен джаз. Мамма! 

Времето ни притиска – скоро слънцето ще изчезне. Мушваме из червеникавия лабиринт. Пак криво алено площадче, заключено между стройни къщи. Наблизо изискано ресторантче примамва, разпръсквайки аромати. Не успявам да хвърля укорителен поглед на ония, дето пренебрегват залеза с вилица в ръка.

Продължаваме бързо. По пътя една рижана върти надменно опашка. Още някой и друг метър и ... ето го!

Площадче от картичка – къщички с очертани камъни, фенерчета по фасадите, големи керамични саксии с подлудели мушката, шарени самотни столчета, чешмица с бронзов чучур. И аз. И Боби. И Люси. И Алберто. Със залеза.

Пред нас става чудо! Камъкът променя цвета си. От теракота преминава в крещящо весел оранж. И в жълто. Дори и вече белее. Но и хората сме се променили – няма я вече умората, всички сме качили без уговорка усмивки, гледаме се благо и мълчим. Наблюдаваме залязващото нещо в захлас.

Вече разбирам по-добре природата на Алберто. Цял ден сред тримата българи, той ни остави да се наговорим, без да обсеби ни веднъж разговора. Само понякога, деликатно показва място или детайл, който улисаните в приказки бърборани може и да изтървем. Този добър човек подари най-красивия и незабравим залез.

Отиваме към кошера на Миташки.