Кортона

Кортона е онова местенце, дето героинята на Даян Лейн от „Под слънцето на Тоскана” срещна, загуби и отново намери любовта.

Аз такова нещо там не намерих, но съм сигурна, че всеки читав турист би искал да се върне.
Има два начина да я откриеш – или за начало, или за финал на Тоскана. Кортона не е за между другото, за пълнеж. Показва характера си, както и моя. Само тук приятелите с учудване виждат и невеселата ми страна. Нелекият маршрут към местната Голгота по баирите й разкриват до какво води мързелът – мрънкане, задух и още мърморене. Додрапвайки до най-високото, наградата е почивка и съзерцание на безбрежната долина. Надолу е лесно. Ако си с подходящи обувки. Бях, винаги. Не се наложи да пообърна сърцето.

Центърът на Кортона е като 3D пъзел – логика никаква, само усет, но и той не върши работа. Кривите улици забиват я нагоре, я надолу, току си пред черквица, току пред манастир, малки площадчета, бабички на пейки, прехвърчащи оглушително мотопеди, някоя и друга грънчарница, кафета, ресторанти, аромати, много туристи. Два централни площада, свързани помежду си. Единият днес е превзет от базар – покривки, посуда, саксии, цветя, джунджурии, глъч и тъпканица. Задължителна почивка върху стълбите на старата катедрала.

По главната улица главата откача да се върти наляво-надясно, толкова кокетни витрини. На една съзирам подходящ подарък за Коледа, макар все още да сме август. Кожен калъф за четки и бои, ренесансов модел. Влизам в магазина, а ароматът на кожа е опияняващ. Човекът зад щанда е рус симпатяга на средна възраст със странен акцент. И той забелязва моя и влизаме в разговор. Интересува се непресторено откъде съм. Той е германец, живеещ по половин година тук, обичал италианците и начина им на живот. Засмивам се. И аз така. Към покупката прибавя и малък подарък за мен.

И понеже скоро си тръгваме следващата задача е да вземем подправки, зехтин и оцет. И тук можеш да стоиш с часове. Магазинерът е нетипично дебел италианец, чиято досада е превзела лицето му, та не се задържам дълго. Оттам в магазина за сапуни, да зарадвам фенките.

Турче към площада с изглед към езерото Тразимено, а докато финално въртя глава по витрините да не изтърва нещо, някой поздравява и пита как сме?!? Кой ли пък ме знае тук? Това е симпатичният румънец-сервитьор от едно фантастично ресторантче. Даваме си дума, че ще се видим догодина и продължаваме към паркинга.

Кафе, сладолед и в нагорещения автомобил.