Ristorante La Cantinella

Има едно местенце в околностите на Лоро, което задължително посещаваме всяка година поне веднъж. La Cantinella. Ристоранте.

За мен храненето не е ритуал, нито върховно преживяване. Да се храня е нещо в реда на нещата. В главата ми не зазвучават симфонии, нито имам желание да пиша оди за манджи. Затова, когато Лаура ни препоръча да отидем там, реших, че е добър начин да разнообразим вечерите. Пък и анонс, направен по нейния си начин, няма как да не заинтригува. „Собственичката е бивше гадже на най-добрия Албертов приятел. Готвач е мъжа й, неаполитанец.” В малко думи - много инфо. Стара любов, пришълец от юга. А-ха!

Вечер от седмицата. Отиваме небрежни. Скромна табелка на междуселския път указва чакълено друмче, което води през подредени лозови масиви насред природата. Каменни стъпала качват към теракотена тераса, от която се разкрива пасторална гледка. Слънцето се кани да си ходи и окъпва лозички и тревички в златисто. Докато се полюбувам на неподозираната прелест, собственичката ни посреща с усмивка и подадена ръка. Пита дали имаме резервация. Ами, не. Късметлии сме, защото тъкмо една отпаднала и ни настаняват. Не че виждам някого, освен вглъбена в себе си двойка.

Приглушено звучи мелодичен джаз. Обстановката е изискано скромна, а не очакваната от мен атмосфера на селска гостилничка. Каменни стени на вилата, снежни колосани покривки, красиви прибори и посуда, зелени растения в огромни делви, небрежно метнати бели покривала срещу насекомите върху лампите, чист въздух.

Пристига артистичен младеж с добър английски с френски акцент и ни предлага за „Добре дошли” чашка бяло вино в засукани чашки. Оставя менюта. Изборът не е огромен, но пък е нестандартен. Няма пица, нито лазаня. От традиционните неща има ньоки и равиоли в компанията на неизвестни ми зеленчуци и подправки. Момъкът прелива от любезност, без да е лигав. Помага и обяснява. Дава съвети, без да настоява.

Междувременно заведението се пълни. Става ми една идея некомфортно, защото хората са уж небрежни, а всъщност доста изискани. Само ние сме туристи и ни личи. /Следващия път си знаех и облякох единственото „по-така”./

Носят някакви миниатюрни домашни хлебчета-бебчета от разнообразни брашна и семена. Вкусотия. Към тях мини солени еклерчета с бучица овкусено масълце. Пак от тяхното.

Предястията пристигат и всеки любопитно гледа в чуждата чиния. „Май и този път се прецаках!” – вътрешният ми глас. Аз ще сърбам изискано аранжирано суфле, докато Людмил е заложил на традиционното – „Специалитетът”. Десет разнообразни залъчета, родени от фантазията на неаполитанския майстор. Сервитьорът разяснява, че се хапва отляво надясно, тъй като имало логика в подредбата и трябвало да надградим вкусовете. Както установих и аз по-късно, имало смисъл. Децата гледат с вързани на фльонга погледи. Те, гламавите, решиха да пропуснат помпозностите в началото и заложиха на сигурно – стекчета и агнешки ребърца за основно.

Тъй като никой и заникъде не бърза, поизчакаха си чакането. С настъпването на вечерта съдържимото в чиниите по околните маси придобива все по-загадъчен вид. Моите наследници, като невидели от дни викингски войни храна, нападат блюдата.

Десертите са феномен. Човекът зад матовото стъкло е маг – постигнал е  перфектната комбинация от изящност във външност и вкус.

Сметката идва. Вечерта на чудесата. Моят голям син, известен пестеливец, бърка в джоба и оставя бакшиш. Пет евро, моля ви се! И обслужването му харесало. Кога пък е обръщал внимание на това?! Значи не ми се струва, определено има нещо магично в атмосферата. Това е специално място за специални хора. Подхвърлям, че щом толкова му е харесало, тука ще го женим. Той многозначително замълчава. А като стана дума за сватба, защо никой не пита как върви годежът.

И това ми било приятели!