Беваня

Не съм първата, открила изначалната истина, че същинската наслада от живота е в споделянето!

Да поделиш преживяване с приятен человек. Може вербално – супер удоволствие! Обаче безспорната сладост е да си в хармония с някого от своята порода. Като онези небрежаги без сой, дето се надушват и тръгват заедно с вирнати опашки. Ей така я усещам и нея – Борислава. С вирнати глави след споделеното Спелло, продължаваме към срещата на пица с нейните момчета.

Първи пристига Алберто, мъжът до Боби. Спокоен, благ, обран и много симпатичен. Знае пет думи на български. Всеки ще се сети кои. Малко след това и Мартин. Двадесет и четири годишна енигма. Синеок красавец. По жестове и мимика, прическа и цялостно излъчване – стопроцентов чаровен италианец. По говор – ммм, трудно! Да кажем представител на някогашното аристократично Русе – изискано мек български. В добавка с италианска мелодика – сякаш не говори, а пее. Където интонацията по правило пада, при него се покачва, а ръцете в хармония помагат.  Май е повече италианец.

Обядваме заедно и се разделяме с Марти. В жежкия следобед сме четирима към Беваня.

Какво да кажа? Пак същото. Още едно скрито от масовия посетител имане. Истинско съкровище, което в нарушение на традицията не е покатерено нависоко, а е в долината – там, където се сливат две реки. Въпреки натискащата горещина, някой и друг рибар пробва въдица срещу сребристи бързаци.

По пустите улици се насочваме към градската сърцевина. Пак съм неподготвена за това, което ме очаква.

Централният площад. Ще достигнеш пределите му, ако хвърлиш камък от средата. Не хвърлям нищо, въпреки настъпващата бавно лудост. Обезводняването се е ускорило заради слънцето, което е в пика си. Практично-романтичният незнаен майстор е оставил за загазили типове като нас насред пиацата изящен неголям фонтан. Охлаждаме най-вече душите, защото телата се разкапват. Вече имам смелост да погледна край себе си. Окръжава ме истинско бижу. Само централното кафене и големият плакат за течащия музикален фестивал подсказват, че не сме в средновековието. Срещуположно са две от гордостите на Беваня – църкви от 12 век, съградени в различен стил.

Потъваме в хладината на първата. Като сценография от скъпа холивудска продукция за времена на рицарите. Обаче автентично. Скромната естетика действа неособено благо на духа – мрачно, пространството се бори да захапе от прокрадващата се през малките островърхи прозорци светлина. Няма украси – ни картини, ни пъстри стъклописи, няма завъртяни колонади, нито забележителен олтар. Само високи изчистени тавани. В подземието, много под нивото на града, сред аромат на мухъл, пипам камък. Оживяват нерадостни картини от жестоко време. Излизам.

Жегата удря подло. Отсреща е друго – тая черква носи истерична радост за окото. Много светлина, весели краски по изобилно дарените с фрески стени. В ниша, в скромен прозрачен ковчег, са мумифицирани телцата на две светици. И присъстващата смърт не може да развали позитивното на мястото. Черквата днес била по-скоро музей, отколкото действащ храм, казва приглушено възрастният уредник.

Назад към паркинга минаваме през друг прелестен площад. Странична уличка води до още една местна гордост – действащ театър от 13 век. Малък, само за няколко дузини зрители. Тука хората са имали душа!

Следобедът не носи хладина, а само горещ вятър. Компанията има да споделя още.