петък, 6 ноември 2015 г.

До Милано и назад

Късен следобед в средата на март. Телефонът звъни. Непознат номер.
Любезен обигран женски глас ме поздравява на фамилия, представя се за служител на голяма банка и започва: „Г-жо, Вие печелите пътуване до Милано и билет за четвъртфинала на Шампионска лига „Милан – Барселона”. Трябва ни Вашият бърз отговор, за да подготвим документите. Пътувате след три дни.” Първата ми мисъл е, че насреща ми е телефонна измамница, обаче позитивизмът у мен нашепва друго. А ако е истина? Питам колко време имам за решение и мога ли да подаря билета на друг, защото мен мачът не ме вълнува. Ще се чуем след малко.
Трескаво набирам Людмил и доколкото мога стегнато обяснявам ситуацията. „Колко ти поискаха?” – Тома Неверни. „Абе, нищо!” Да не изпадам в детайлите на диалога – казано вкратце на никого не му се верва тая работа. И все пак аз съм с няколко идеи по-привлечена от мисълта, че може и да има такова нещо като да ти кацне птичето на рамото. Връщам обаждане към любезницата и пояснявам, че принципно съм „за”, обаче ако си преотстъпя наградата на човек, дето по ще я оцени. Правим някакви договорки и в крайна сметка излиза тая – след три дена имаме среща на Софийското летище.
Изпадам в еуфория, прозвънявам сума и телефони – как да не се изфукам. Каква изненада в навечерието на рождения ми ден /пък и подарък нямам още, ако ме разбирате! А аз подаръците ги обичам!/
„Докато не се кача на самолета – не вярвам!” – отсича песимистът в семейството.
За срещата сме точни. Край приятен мъж с бадж на банката се суетят още четирима. Получаваме поименни билети за мача и някоя рекламна дрънкулка.
И сме в самолета. Тома, който страда от страх от летене, е вече с изпотени длани и го е обзел обичайният му за този момент неадекватен смях и безсмислен брътвеж. Въпреки нервите, прави комплимент, че тоя път аз съм била права.
Милано. В буса, откарващ неуверената все още групичка към хотела, симпатичните ни сънародници плахо някак: „Докато не се качих в самолета, не вярвах!” – този е зъболекар от Бургас. „Жената пита колко са ми искали.” – софиянец. Всички се засмиваме и преградата пада. Хората са готини и болни фенове. Знаят, че са щастливци.
Прекрасен хотел в центъра. Разходка, любимият сладолед от шам-фъстък, а градът се променя с минути. Тълпи весели фенове от разни възрасти превземат улиците.
Моята вечер преминава в хотелската стая пред телевизора. Успях да изгледам първото полувреме, за повече сили не останаха. Нямам спомен кога и как се е прибрал другарят ми.
На сутринта възбудената петчленка продължава с анализа на снощното събитие. Голове, за съжаление, нямало, но пък атмосферата била изключителна. Личи им.
Уговаряме среща пред черквата с „Тайната вечеря”. Зъболекарят е готин тип - успял е да намери билети и за там. Сбъднато чудо. Програмата е преизпълнена!
И сега плантата /по изказа на непознат осмокласник/:
Това не е текст за футбол, нито за пътуване. А леко намигване към всеки, който не вярва, че хубавото се случва.

P.S. Днес получих SMS от банката със съдържание, че мога да спечеля билети за финала на Шампионска лига. Мисля да участвам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар