сряда, 24 август 2016 г.

Носталгично в Сиена

Напоследък ме замъчи носталгията. Домъчня ми за някои хора, залипсва ми нашия въздух. Странни, обаче, закачки си прави съдбата.
Днес сме в Сиена. Стоим току пред най-голямото великолепие в града – Дуомото. Много пъти съм полирала каменната пейка пред катедралата и днес също отмарям на сянка, съзерцавайки прелестния градеж. Първоначалният стремеж на сиенчани бил свръхамбициозен – гигантска конструкция. Плановете претърпели промени – чумата навестила града, намалила числеността на жителите наполовина, нямало как да влязат в хазната необходимите средства от данъкоплатците и градските управници намалили претенцията. Независимо от новите обстоятелства, амбицията на личните сиенчани не намаляла. „Щом не може да шашнем с обем, ще съберем уважението с качество и лукс”, вероятно си мислели хората от 13 век. И се започва градежът – бяло-черна мраморна тържественост с розово за повече пищност. Фигури на различни нива – светци, ангели, демонични създания, Майката с Детето. Великолепна венецианска мозайка. Главозамайващ интериор. И т.н., и т.н. /Не ми се списва гид!/
Та. Седим пред абсолютен пример за съвършенство, когато на по-малко от метър чувам милата ми родна реч: „Баси и боклука! И „Скуза!” ми вика! Тъпанар! Абе, боклук! Гледай,бе! Ще те и ... у тъпака!” и още в същата изискана стилистика, изречено с нисък тембър. Възмургава изрусена нашенка на средна възраст, множество сребърни вериги по врата и ръцете, семафорнозелен потник и къси дънкови панталонки. Розови джапанки. Пуши тънка цигара. Да кажа, че лицето е безизразно, ще излъжа. До нея притеснен италианец с голям фотоапарат, поотнесъл се очевидно със снимките и чукнал „дамата” по главата. Човекът заднишком и с поклони и още три „Скузи!” се изнесе, за да остави госпожата и приятелката й на последвалото вцепенение. Тия гледат пред себе си, слепи за заобикалящото ги.
Приятно изглеждащ мъж, във видимо настроение на досада, маха с намаляваща енергичност с пръчица с ярък парцал на края. Гид. Около него се засуетяват две-три жени и „Кирилеее! Тука, тука!” оглася площада. Чичо с тумбак и фланелка-трикольор позира с пръст, сочейки герба на гърдите си. Кирил. Патриот със сандали. Постепенно се събира групата наши туристи. Обилие от интензивно заявени спортни марки.
Гидът начева кратката си реч за това къде сме, какво виждаме. Интерес – около зеро. Двете феи до мен обсъждат аутфита на Галя и Пепи. Цената за посещението на Ватиканските музеи не ги удовлятворявала, ще пропуснат. Междувременно гидът подчертава: „Влизането в Катедралата е платено. Има ли желаещи?” Дружно „Не!”. Обща снимка пред ослепителното нещо.

Кирил и компания продължават към Рим.

понеделник, 22 август 2016 г.

22 август


Басът на Алби боботи, до него непознат за мен индивид му прави компания, а Людмил се е включил в скромната компания, дарявайки антидот – биричка срещу отравяне. Това последното е наложително, тъй като има вероятност скоро да ни навести местната пожарна команда. Алберто е наклал такъв огън в пещта, а днешният вятър върти пушека във всички посоки и е трудно да виждаш и дишаш. Госпожа Лаура сладко подрънква с посуда от горе и припява с меден глас отвреме-навреме.
Тая суетня е в чест на днешния рожденик – Людмил. От няколко дена тече подготовка и вълнения около празника. След нелеки преговори, насълзени женски очи, пропаднала идея за изненада, сме стигнали до консенсус, че щом сме в Италия ще действаме по италиански. Тая аксиома, недопускаща възражение, я налага госпожа домакинята. Това било правило – никакви ресторанти, никакви почерпки! Приятелите устройвали празненството и канели рожденика. „Нищо особено – красива маса, официални дрехи /!!!/, семпла храна, най-близки приятели. За нас ще е удоволствие – това ще бъде нашия подарък.”
Италианското „нищо особено” е доста особено. Вече три дена се изяснява менюто, обсъждат се детайли, добавя се нещо, отпада друго. Всъщност знаем присъстващите и часа на партито. Другото не ни се полагало.
Пиера, майсторка-сладкарка и приятелка на Лаура, вече примъкна тортата, аз отдъхвам след целодневна разходка, а рожденикът е някъде сред маслинаците за редовния джогинг.

Скоро навличаме тоалетите и отиваме на парти.

петък, 19 август 2016 г.

Норча и Валло ди Нера

"50 нюанса мързел” – това според Фейсбук било заглавието на книгата на живота ми. Мъдър е Зукърбърг. Перфектно описва същността на днешния ми ден – безметежна августовска леност, вялост и безделие.
Не и онзи ден обаче. Седемнадесет часа на крак из Умбрия, благодарение амбициозната програма на Боби и нейния Алберто.
Отдавна планираната ни среща започва в хладна утрин с гореща прегръдка и продължава 65 километра към първата точка от набелязаната платформа.
Миналата година Умбрия показа равнинната си част, тази – планинската. Мъдра жена ме е научила да не използвам стереотипни фрази. Тука обаче клишето само си се пъха - пътят лъкатуши из живописната планина. Отляво и отдясно – наситено зелени възвишения, рекички и поточета. Рафтингари гребат по бързеите, риболовци клечат до водата. В движение опитвам неуспешно да запечатам през замърсеното от трупове на мушички стъкло някоя крепост нависокото или пък махалица от къщета и куличка край тях.
Стигаме Норча. Познат на италианци заради удивителната гледка, която се разкрива пред погледа им през май и юни – от платото над градеца се ширвали необятни поляни с пъстри цветя. И тъй като сме август, шмугваме се директно сред хилядното множество за кратка разходка. Норча е прочут и заради производството на салами и сирена. Изборът е изобилен, магазините и продавачите – повече от атрактивни, така че скоро съм възнаградена с торбичка уханни покупки.
Компанията ни продължава, за да стигне до гушнатия от планината Валло ди Нера.
Тук не можеш да останеш равнодушен. Не и аз. Безмълвие и гняв  - това ме обхваща, откривайки абсолютната прелест на средновековното градче. Не знам как да опиша хубостта и чара на Валло ди Нера. Каменна приказка – вити улички с удобни за катерене стъпалца, очарователни къщи, малки приказни площадчета, цветя на каскади, подредени със стил и любов, надвиснали фенери, дискретни табелки, указващи възрастта на някоя от забележителностите. Ето например една казва, че малката черквица срещу стария кладенец е от 13 век. Влизаме в хладината и попадаме насред струяща светлина и цвят. Шарени фрески по стените с неподтискащи сюжети радват духа на посетителя. Младият уредник-доброволец с гордост, примесена с нежност, показва документ от 1537, когато местните заплатили на художника да изографиса стената зад олтара. Вдясно от входа пък е каменна прелест от 12 век. Сега го виждаме и ние, докосваме гладкия мрамор и за кой ли път си мисля колко за кратко сме тук и сега.
Продължаваме криволичейки към друг малък храм, и той от 13 век. Там пък, гушнала детето си, вече повече от 700 години, жена гледа благо и с кротост от стената. Друга пък, възрастна, с таблет в ръка, запечатва изображението и после дълго рови в интернет, търсейки подробности за онази от стенописа. И двете са ми еднакво красиви – вечната и модерната.
Още малко из горещия лабиринт на градчето – каменна портичка тук, завойче надолу и сме пред празния паркинг.
Напускам Валло ди Нерра, обладана от гняв. Защо хората тук, освен че обичат и умеят да съхраняват общото наследство? Навсякъде личи, че градчето е скоро възстановено, цялото. Тук-таме още текат строителни работи. И се вижда и от неспециалиста – всеки камък, улук, всяка керемида е изпълнена по стара технология, поставена на точното място, по начин да изкара още двеста години, поне.
Пожелаваме „Довиждане!” на човека с метлата, единствената жива душа тук. Остават само няколко лениви  котки и едно обядващо със спагети куче. Това беше. Туристи, за съжаление, няма.
P.S. Скузате, попрецапах финала, но от два часа коктейлим с Лаура и пооправих настроението!







вторник, 9 август 2016 г.

"Все туй копнение в духът..."

„Все туй копнение в духът...”, възкликнал Поетът. И аз, макар и не поет, изпитвам неудовлетворение и осъзнат порив.
Сигурна съм, строги и сериозни личности ще промърморят „Глезла!”. И са прави строгите и сериозни личности! Когато не мислиш само за стомаха, дръзваш да мечтаеш и за други нещица.
Светът се е юрнал да лови покемони, а аз съм със своите скромни, но също толкова възвишени стремления.
Мечтая за селфи с карабинер. Но от онези с новите униформи, с клиновете.
Колко стана вече, десетина дни, а апетитът на преследвача се е изострил до има-няма краен предел.
Няма населено място и околностите му, където погледът да не изследва по терминаторски.
Във Флоренция до Дуомото дежури стройна двоица с автомати, в каки. По натам цяла тумба симпатични младежи в черни униформи и барети с лентички пие вода в жегата до полицейски микробус. Току до Понте Векио попадам на Лаурел и Харди в сини ризи и тъмни панталони. Върлинеста и слаба вяла усмивка в компанията на ниска розовобузеста шошка стоят на сянка под колонадата. Тия двете никак не са за рекламна снимка.
В Лоро, Кортона, Сан Джиминяно, Пиенца, Монтепулчано и т.н. знайни и не дотолкова местенца, ловя красотата на създаденото и запазеното от човека през вековете, запечатвам неуморно тазгодишната реколта спомени, а вътрешно нарастват терзанията ми душевни. Времето се изнизва, а сърцето на ловеца вехне.
Дори и Тони, прихванала от мен частично вдъхновението, възкликва днес на един завой: „Флори!”. Рязко покачване на адреналина и поредното разочарование – до полицейски автомобил с палка в ръка стои белокос неснажен мъж с идеален ръб на панталона.
В Монталчино пък руса хубавица с бая нашивки ни одрусва яко за неправилно паркиране. И срещу това дава само един надменен поглед.
Жегата напира, туристът провлачва крачка в сенчестите части на кривите сокаци. И тогава... И тогава!!!
На мотори префучават двама каяци в чорапогащи, пардон в черни клинове, с червени кантове. Не сварвам да снимам прехвърчащото видение, но частично съм удовлетворена.

И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден
без там пристанище да зная...


четвъртък, 4 август 2016 г.

С приятели

Ако сте канени на вечеря у италианци никога, ама никога не отивайте нахранени!
Вродената ми деликатност /пък и скромна – мамо, каква дъщеря си родила!/ не ми позволява да се кача горе с празен стомах. Голяма грешка! А хем знаех причината за поканата – предната вечер Алберто опуха диво прасенце.
Надвечер, след мързелив и горещ ден, блаженството се допълва от аромати на талази на вкусна храна. По навик отивам горе малко по-рано, за да помогна на Лаура за масата. Тя обаче вече я е подредила и от мен нужда няма, освен да набележим някоя и друга тема за клюки. /С Лаура винаги преоткривам същината на женската си природа./
Върху масата от умишлено недообработен мрамор вече чака червената паста с деликатен чесън и риган, салата /приготвена специално за нас – те не ядат/, хлебец, домашният зехтин и гарафи с вино. Лаура е подредила веселия сервиз и когато настъпва дъ райт тайм, храната вътре се чувства повече от комфортно - лук на глави от пещта, запечени нежно и с любов картофи със салвия, диви гъби в изобилие от зехтин. По-късно – основното. Ростбив от дивата твар, недалновидно навлязла в Албертовите владения. Вкус, неподлежащ на описание.
Българската душица нетърпелива пита как е приготвено това съвършенство. Уж нищо сложно – розмарин, сол и пипер, зехтин и салвия правят компания за няколко часа на месцето, после няколко стотин минути в пещта с маслиновите дърва и резултатът е идеал. Феномен! Аз подобни вкусотии и преди съм имала честта да опитвам на масата на нашите домакини, но ако имаше как да видите блаженството, изписано по лицата на моите приятели, присъединени към елитния клуб на последователите на кулинарното майсторство на Алби, няма да имате съмнения относно споходилото ги щастие.
Истериите на пощурелите цикади отстъпват място на дискретните щурци, Лаура пали свещи, Алби вади трета бутилка вино, а разговорите са по-сладки и от храната. Наваксваме с щрихи актуална информация относно битието на другите познати. Раздувките вървят ту на английски, ту на италиански. И ето го моментът - как да не се изфукам! Людмил, колкото и да скромничи, се справя страхотно на италиански и събира допълнително уважение /накъде ли повече?/.

Тъй, тъй... Много кулинарно ми се получи, а не това бе идеята. Просто вечер, споделена с приятели.