Лаура и Алберто

Лаура и Алберто. Ей това е Тоскана за мен!

Тия двамата са кореняци тосканци, родени и израсли на трийсетина километра един от друг, но се запознали на експедиция до Антарктида.  Имат две чудесни момиченца с година –две по-малки от нашия балкански левент, бясно куче и най-страхотната къща в Тоскана.

Открихме се случайно, по обява за отдаване на къща за лятото.  И се започна – една, две, три... вече пета година ще сме там. „Ама все там ли, защо на едно и също място?!” Ами ела и виж!

Къщата е кацнала на висок хълм с неописуема панорама към планината, селцето и долината. Въздухът е чист и ароматен, заобиколени сме с маслинови тераси, цветя и знайни и незнайни подправки. Звукът, който те заобикаля през деня е на цикади в истерия и камбанен звън, отбелязващ времето на кръгъл час със съответния брой удари. Неделното изключение е разкош за ухото – празничният ден дава на камбанаджията възможност да покаже на мало и голямо виртуозността си.

Но не красивата природа е причината да се връщаме. Най-готини са хората. По-точно нашите домакини. Алберто е така да се каже народно момче - строен небрежага, небръснат, мургав. Говори италиански и перфектен жестомимичен. Работи с ръцете си – каменоделец, а в свободното си време е ловец и градинар в огромната си градина. Лаура е от тоскански сой – баща й е проектант и прилича на Шон Конъри, мамма е пенсионирана учителка с перфектна прическа, сестра й обикаля с мъжа си гинеколог далечна Азия и Америка. Лаура е нещо като  управител в тузарското имение на Ферагамо, говори хубав английски и умопомрачително бързо италиански. Не спира да се усмихва, но истински. Чаровна и щедра, работлива. Абе готина!

Тия двамата са причината сега, докато пиша това, Людмил да пише прилежно домашното си по италиански и гледайки в тавана да поспрягва глаголи /”Който казва, че италианският бил лесен, много лъжел”/.

Засега толкова. Друг път конкретни случки с диви прасета и бракониерство, домашно пица-парти, приключения с мишки и музикални селски фестивали.