Вила Романа дел Казале

Опитни приятели в странстването посъветваха да правим да струваме, но без да сме видели Вила Романа дел Казале, съхранила най-големите и красиви в света римски мозайки, да не напускаме острова.
Чуден пролетен ден, слънчев и топъл, ден за преход от запада към изтока, от околностите на Агридженто към Рагуза. Някакви стотина километра, нищо работа.
От месеци провиждам романтично пътуване по лъкатушещ крайбрежен път, разкриващ след всеки завой все по-зашеметяваща и дъхоспираща гледка. Море, по-лазурно от очите на любимия /и той ще чете, пък си харесах нещо в близкото магазинче/, причудливи скали, пясък и вълни, прелест.
...
Движим повече от час, море не се вижда никъде, катерим все по-нагоре из планинските скатове, коли няма, камо ли туристи, къщи няма, пасящите овце и те останаха някъде в ниското, дори полетата с кактусови насаждения останаха отдолу, а GPS-ът криволичи все нагоре и нагоре. Следваме го. В купето вече се хваща само една радиостанция, където тече припева на някаква песен: "Are we crazy?", но засега не смея да споделя засилващата се тревога, че нещо не е, както трябва. Радиото пращи, прекъсва, за да чуя гласа на водещия с развалено "р", пресечен категорично от любезното момиче от навигацията, че ей тука трябва да свием в дясно. То и досега не бе особено надеждно - свлечено шосе, кални наноси по настилката, но поне имаше осева линия и банкет. Сега ни води по двуметрово пътче някъде сред жълти ширнали се безкрайни поляни. Странно, но щом навигацията казва, изпълняваме.
Пътят е достоен за офроуд състезание от средна класа, нашата количка се зори, но героично лъкатуши около гигантски локви, грамадни кални отсечки без асфалт, радиоводещият е решил, че ще припява с фалцетен гласец върху истеричната мелодия с "Ааааа" и "Ууууу", което допълнително безпокои сърцето. Писвам за първи път, когато се килваме яко наляво. Има си и добри страни - от напрежението неминуемо съм изгорила калориите от закуската. Надежда има - ей къде са калните следи от грайфери. Това е пътят, викам с всичката увереност, на която съм способна.
GSM-мрежата я няма от километър и повече , когато насреща се появява следа от модерна цивилизация. Табела, изписана на три езика - Attenzione!!! Ahtung!!! Danger!!!, завой и ... блато. Триметрови папури, кал и това е.
Аз съм се спретнала в бяла рокличка, на крачетата съм новите си обувчици, подарък от синовете и си мисля как слизам и бутам.
Любезното девойче мълчи. Множеството маневри са съпроводени с много и още поздрави на майка й. Връщаме назад. Толкова съм ядосана на машинката, че обещавам да й резна всички кабелчета. Въртим сума и километри, осланяйки се на собствената си преценка и табели, когато достигаме желаната дестинация.
Вилата и мозайките са изключителни! Непременно трябва да се посетят!

Кулинарно!!!

Едни трийсет минути отделяме на Трип адвайзър, за да изберем заведение за вечерта на рождения ми ден. Кратко колебание и се спираме на "Ил Моло".
Палим колата и по криволичещите пътища из околностите на Агридженто сме в Сан Леоне, курортно градче на брега на морето. Слънцето тъкмо залязва. Правим кратка разходка по живописната крайбрежна улица, за да стигнем ресторанта.
Прекрачваме прага. Много стъкло, огледала, хром, зеленина, простор. Посреща млада жена в черен класически костюм. Избирам маса до стъклена стена, през която яхтите на марината поклащат лениво мачти. Пред мен са искряща бяла покривка, изящни прибори и посуда, върху които гигантските полилеи в стил "Версай" пръскат безброй отблясъци.
Друга жена със сериозно изражение носи "Просеко" и налива в малките чаши с високи столчета. Оставя и менютата.
Аз съм се настроила за морско и не избирам дълго. Специалитетът от предястията. Моят човек и той ще прави компания с някакви подобни неща. Докато отпиваме от уелкъм дринка, сериозната жена носи елегантен поднос с пет различни хлебчета, видимо приготвени на място. Потривам ръчички. Уцелихме!
Хвърлям око край себе си. Ресторантът е почти пълен. По масите са елегантни хора. Мъже във фракове, носещи подноси с гигантски хромирани капаци, се въртят около гостите с почти валсова стъпка. С оттрениран жест похлупакът изчезва, за да разкрие енигма. Усмихвам се в очакване.
Моето е някаква продълговата работа, в която има купички с различни морски гъзарии. Похлупак няма. Голяма работа! Изглежда страхотно.
Наздравица, отпивам от виното и започвам. ...
Ммм, гадно! Това царевично хлебче с пармезан, череша и аншоа никак не ми допада. Нататък са парчета от непозната ми риба, в марината. Кисело, възкисело. Коктейлчето от скариди бива. Миди - праисторически каиш. Поглеждам към Людмил. Той тъкмо е задъвкал някакъв калмар. Има опасност да посети извънредно зъболекаря. Решавам, че с рака няма смисъл да се боря и го оставям цял.
Нека уточня, аз не съм капризна, нито пък гевезе. Мога и на хляб с шарена сол да съм, ама да са вкусни.
Наблизо минава симпатичен тип от онези с фраковете и фиксирайки състоянието на масата пита обичам ли морска храна. Отговарям утвърдително, но добавям честно, че не ми харесва. Тоя губи усмивката си. Така не бивало, казва. Апетит вече нямам и отказвам да избера друго, но човекът е много настойчив и любезен. Обяснява, че тука всеки трябва да е доволен и ако не искам да го уволнят, трябва да поработя по въпроса. Искам само десерт, по негов избор. Този се ухилва и завъртайки се казва, че сега ще ме компенсира.
Людмил е къде-къде по-дипломатичен от мен и упорито предъвква многократно жилавото месо.
Какво им става на всички? Наоколо хората са превъзбудени и видимо доволни.
Пред мен се озовава огромен бял порцелан с топло шоколадово кейкче с течна вътрешност. Онзи чака отзвук и аз правя вечерта му като лъжа, че е вкусно. След време се връща с чиния, пълна с лимонов леден десерт - това била втората ми изненада.
Мина се не мина време, белозъбкото носи шикозно плато с парче домашен шоколад и блокче карамелизирани бадеми. Той се смее, аз се смея. Жестът на внимание е забележителен, чувствам се обгрижена и специална. Шоколадът обаче е горчив, а бадемите - прегорели.
Спасих човека от уволнение, съвестта ми е чиста, но не мога да се отърва от усещането, че съм била герой в оживялата приказка за новите дрехи на царя.

Некулинарно!

Убедено ще кажа, че не съм най-подходящият сподвижник за гурме посещения.
Не ровя дълго из менюто, ще погледна отгоре-отгоре салатите, най-много да надзърна и при предястията и дотам. Виж от кафето няма да се лиша и по късна доба. Мога да изкарам на един сладолед цял ден.
Всяка норма си има изключение, разбира се!
В петъчната вечер мотаме из приказната Рагуза. Време да се приютим в някое кръчме за почивка и чаша вино.
Прекрачваме не особено вдъхновено прага на празното "Moro - кухня на земята и на морето". В заведението, освен нас двама, са готвачът, подпрян на бара, един въздебел човек и миниатюрната сервитьорка.
Притеснено ми е. Дано се намерят и други клиенти, иначе вниманието неминуемо ще залее. Оглеждам скромната модерна обстановка. Харесват ми забележителната чистота, шик прибори, фината музика за фон. Момичето вече е донесло менютата и на тих сицилиански англо-италиански препоръчва местно вино.
За начало избирам яйца с аспержи, а Людмил боб с нещо си. След секунди с учудваща пъргавина до мен се е озовал едрият мъж и с усмивка предлага да добави към яйцата пресен бял трюфел. "Прекрасно допълва! Този, казва, не е на нивото на черния от Тоскана, обаче е също много вкусен!" Аз склонявам и в компанията на някакви леко киселки доматки, зехтинец и изящно сицилианско питие чакам яйчицата.
Зад кухненската завеса нещо бодро джъзва, а огромният мъж пак е до мен с кутийка, от която идва неустоим аромат. Човекът с огромно внимание разтваря салфетката с увитото трюфелче и го показва с усмивка. Безспорно великолепно!
Говорим си затова как ги умеят нещата италианците. Два-три щриха и правят от нищо нещо. Майстори на уюта и вкуса.
Чета си надписа върху хартиената постелка. "Модерност и връщане към традицията, рецептите предават историята на тази провинция през вековете. Един магичен остров. Анджело ди Стефано". Мъдрец, мечтател?
"Кой е Анджело ди Стефано?", питам девойчето, което долива чашите. "Ето го." Ааа, човекът с трюфелите!
Идват и чиниите. Красиво, уханно, уникално! По-вкусни яйца не съм яла! Бобът на Людмил не е бял като нашия. Мургав, като сицилианец, с добавка от препечени корички на прасешко коремче и някакви зелении за украса. Няма думи. Мълчим и се гледаме с блеснали погледи.
Следват и основните. Надграждат началото.
Ди Анджело дискретно хвърля по някой поглед, колкото да види реакция. Ами, видя. Осъщественото щастие.
Приказка, разказана в тесен кръг.

Привидение в Сиракуза

„Да идеш в Италия и да не видиш Сицилия, означава да не разбереш Италия въобще.”, възкликнал Гьоте. О, колко прав е поетът! Само тук можеш сбъдна отдавнашен блян.

Сиракуза. Варовиково бяло вълшебство на югоизточния бряг на острова. Основан от гърците през 8 век преди Христа. Градът-любов на Архимед, на гръцкия и римски театър, на барока, на Караваджовата „Санта Лучия”. Днес съм в настроение да се запозная с чара на Сиракуза.

Градът е малка лудница – задръствания, клаксони, мотащи се свободни електрони с раници. Без особено лутане се добираме до старата част. Оттам гмурваме из прелестните улици, където движил и авторът на Фауст /добре се знаем с тоя – донесе ми една от малкото шестици по литература/.

Любимото ми безцелно моткане вляво и вдясно из градския лабиринт довежда до прекрасния площад, по който Малена кършеше снага. Днес я няма, но площадът е превзет от силния звук на духов оркестър. Пред мен е опната дълга червена пътека и вместо обичайните герои с карти и фотоапарати, пространството е превзето от полицаи. Много полицаи. В различни униформи. На групи от по няколко спокойно разговарят в очакване на някакво събитие.

Оркестърът бичи яко. Музикантите са тийнове на не повече от шестнайсе, обути предимно в анцузи, насядали или полулегнали на стълбите на Дуомото. Всеки е потънал в собствената си партия, не му дреме ни за ритъм, ни за хармония. Тромпетистът е в истерично настроение, кефи се на макс, дудукът му вие глас над всички други и хич не му дреме, че темпото му е къде-къде пред другите. Сред тая създаваща готино настроение най-фалшива музика, има един субект, който в тотално отчаяние ръкомаха с напразна надежда да създаде мъничко хармония. Диригентът. Мъжът е видимо скапан, но упорит. В старанието си вкарва и крак, но резултат няма.

Цялата тая атмосфера довежда до решението да заседнем по-дълго на площада. Кафенето срещу катедралата предлага страхотен „Аперол”.

Отпивам от питието в очакване на предстоящото събитие, разглеждам хората в униформи пред мен, когато погледът ми е прикован.

Ето го! Поврага на Архимед, на театъра, на Санта Лучия и Караваджо! И Гьоте не знае за какво иде реч. Побутвам Людмил с крак и безмълвно посочвам привидението. Петфутово съвършенство.

Карабинер, с клин, ботуши, пистолет и шапка с кокарда. Пуснал е тънки и дълги бакенбарди, брада под устните със същия размер и крие очи зад тъмни очила. Ако направя някаква простотия, дали ще ме арестува?

Време затова няма, защото след кратка суетня, празникът на Сиракузката полиция започва. Оркестърът свири бодри милитаристични мелодии, началникът преминава тържествено с огромна сабя по килима, а после награждава отличили се полицаи.

През цялото това време привидението стои в поза „мирно”. Гласът от микрофона изрича: „Награда за изключителни заслуги - полицай Маурицио Конти”. Моят човек пристъпва по килима за награда. Разбил местна банда!

Всичко приключва за петнайсетина минути. Мутиращ глас от оркестъра пронизва площада: „Либерта!” и събранието се разпуска.

Тръгвам и аз. Какво да й гледам на Сиракуза повече?

Цикъл "СИЦИЛИЯ" Елисавета и Вале деи Темпли

Мракът от вчерашния ден отстъпи и над Агридженто грее слънце.
Жадни за разходка и нови познания сме на опашката за билети на Вале деи Темпли, Долината на Храмовете, забележителност, която всеки поне малко изкушен от история и митове, трябва да посети. До наша милост се залепва жена над петдесе, много хубава и с подкупваща, но не мазна любезност, се представя. Елисавета, гид. Предлага да ни разходи и да разкаже това-онова на нас или ако нямаме нищо против да добави и още няколко желаещи. Нямаме, даже никак, и до няколко минути се ръкуваме с Кевин и Алиша от Англия, младежът от Китай се представя като "Джон", а своеобразната домакиня се оказва от Мексико.
Шарената групичка заобикаля смуглата хубавица, много сладкодумна. Потегляме по склон с неравни камъни, а Елисавета запознава накратко с историята на Сицилия и в частност на Агридженто, Акрагас на гръцки или Агриджентум на латински. Кътнат в живописен залив от гледна точка на всяка днешна романтичка, градът възникнал в далечната древност поради съвсем практични причини - удобно за пристанище разположение, плодородна земя, сладка вода. Градът станал третия по големина и значение за елините. Тая и още интересна информация ни е поднесена, докато вървим по пътека, отвеждаща към древния храм.
Домът на Хера. Тази властна натура, помним от уроците, е ревнивата съпруга на Зевс, покровителката на брака и пазеща бременните жени. Нашият гид разказва едно-друго за живота и характера й и за обичаите на древните. Тук се извършвал ритуала по събиране на младите. Обяснявайки това, Елисавета вади от раничката си торбичка, където са венчета от изкуствени листенца и цветчета, три бели чаршафа и "златни" колани. С тия приспособления превръща моя милост в древногръцка булка, Алиша в моя кума, а зашеметеният Людмил е поставен пред свършен факт и без да има избор ще се съчетае в брак и пред Хера. Трупата предизвиква интереса и на преминаващите групи, и на самостойните елементи, които, зедно с Кевин, чупят фотоапарати и се хилят неприкрито на клоуните. С англичанката кършим по древногръцки, докато женихът не е щастлив особено - нямало разтрогване споеното от Хера.
Тия шоа отпускат напълно малкото ни общество и продължаваме натам към следващите спирки.
Много храм, много нещо построил гъркът!
По главната улица на полиса стигаме до светилището на Конкордия или казано с прости думи, храмът на съгласието и хармонията, най-добре съхранената красота. Натам разглеждаме останките от храмовете на Аполон и на Херкулес.
Пътьом опознавам натурата на презокеанската бърборана. Не пести приказки, никак не е обрана в мимиките и жестовете. Застава в стойка на оратор и с ръце и поглед в небето разказва колоритно познатите митове, пречупени през непознат ъгъл. Всички се забавляват, единакът "кол ми Джон" току моли за снимка, английският другар намира време да вметне футболните си пристрастия, застанал пред храма на Зевс, голям, колкото съвременно игрище.
Финално спираме пред две статуи без ръце и глави. Това са оригинали, чието предназначение било да доставят гъдел на знатните гости на града. Ако посетителят бил например поет, хаквали му ръка с перо и зачитали особата му. В зависимост от етноса монтирали и съответната глава. Практично. Древен фотошоп.
Въодушевлението е превзело всички, дори и обрания азиатец. Гидът ни се извинява за "мексиканския английски". Разделяме се.
Визитката на Елисавета е у мен, ако ви потрябва.