Предколедно във Вечния град

Предколедно във Вечния град.

Полетът лек, сутрешен съботен Рим посреща дружелюбно, слънчево и без трафик, с разговорлив и весел шофьор, който задава дежурните въпроси "Откъде сте, за първи път ли? Ааа, бравва!" Когато изпитва доколко познаваме основните забележителности, задава въпрос с повишена трудност: "А знаете ли къде е живяла майката на Наполеон?" Блокаж и капитулация. "Под ей тази кула зад зеления балкон." - сочи внушителна сграда.

След като сме обсъдили недобрите времена - международното положение и кризата в Италия, пуска някоя и друга смешка и сме в хотела. Рано е, затова оставяме багажа и се гмурваме в безлюдния град.

На първи поглед - всичко е познато. На втори - недотам. Учудващо празни улици. Няма ги хилядите мотопеди, намират се места за паркиране на маломерните автомобили, необичайно тихо.

Първи признаци на живот - Спениш степс. Рехава бройка туристи и снажни мъже в униформа. Жандармеристи и карабиниери в изобилие, навсякъде.

Истинското начало на тазгодишния Рим обаче е с първото еспресо, в компанията на яркото слънце и свирукащия си младеж, който доставя свежи продукти в заведението.

Разходката по криволичещите прелести показва, че римляни не си падат по пищната коледна украса. Всичко е скромно, умерено и стилно.

Една витрина особено привлича. Магазин за кожени изделия. Отдавна съм решила, че ще зарадвам ценен човек с нещо хубаво и влизам.

Вътре групичка шумни гърци си избират чанти. Продавачът, на средна възраст, с много спокойствие ги обгрижва и изпраща. Идва и нашето време. След дълго колебание се спирам на подходящия подарък и моля за красива опаковка. Човекът е отзивчив, професионалист. Пита откъде сме. Опаковал е покупката и е време за плащане. Цената значително пада. В дует изненадано питаме защо. "ЗАЩОТО НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВЯ КАКВО НАПРАВИ ВАШИЯ НАРОД ЗА МОЯ ПРЕДИ СЕДЕМДЕСЕТ ГОДИНИ!" "Вие евреин ли сте?" "Да." И се интересува живо знаем ли какво има предвид. "Разбира се, че знаем". "Само вие от целия свят ни помогнахте!" - натъртва той. Наистина онемявам. Никога досега не съм чувала подобни думи. Уголемените от очилата очи са дваж по-изразителни и живи, когато безмълвно показват истински респект. Не зная какво да кажа освен неколкократно да благодаря за жеста.

Човекът преминава към днешно време. Загрижен. Споделя тревогите си. 

Разделяме се с пожелания за хубава Коледа.

Емма и той

Декември е.

Грейнаха светлинки, звъннаха тук-таме звънчета, „Хо-хо-хо” затормози ухото, изкуствените елхи превзеха витрините, народът защъка като муха без глава. Сезонът на филмовите бози начева. Напудрената романтиката бавно и сигурно настъпва, хората ще стават по-добри. Уж. Абе, предколедно...

А в моята нежна природа се прокрадват тъмни чувства, полазва емоция, загърбена в далечна младост, съмнение някакво, несигурност, притеснение. В главата заработват ръждясали чаркове и бавно, но сигурно мислите са превзети от мнителност и необичаен дисбаланс за улегналата ми инак натура. И ако верните приятели са в тревога вече какво се случва, да си кажа право – нехубаво се случва.

Мъжът ми залита. По руса една, млада, пищна. И хубава, не мога си изкривя душата. А нахална. Всеки ден го занимава със себе си. В бързината май пропуснах да кажа, че е певица. Италианка. Информира клетия човек за заниманията си. Сутрин му пожелава с най-ниския алт и сънено-сластно „Бонджорно!”. И отпийва кафе. Това занимание се случва в чат на живо. Споделен и с други, разбира се, но ние си го възприемаме някак лично. Малко ли ни е пяла лятото.

От седмица не минава ден без да обсъдим какво е правила днес Емма. Емма глади, Емма шофира, Емма е с приятелки, Емма дава автографи на щастливци, Емма позира за фотосесия, подписва дискове. Емма, Емма, Емма...

Днес Емма тръгна на турне. Ама докато разберем... Това италианско хахо застанало с телефона току до носа си и излъчва на живо. И не можеш схвана къде е.

„Тая твоята, - викам - върви и говори”. „Не, - казва - клати се!”. Вглеждам се и вярно било. Пристъпва от крак на крак, показва без притеснение всички кусури на негримираното си, но сладко личице, бръщолеви скорострелно с басовия глас. В това време фенът превежда: „На самолета се качва. За Падуа, оттам Бреша и нататък.” „Не може да смига, гледай я!” Виждам, че онова с огромните очи се блещори, прави опит да смигне с едното око, пък затваря и двете. После се опулва и ги завърта,  а моят й се хилоти насреща синеоко, като че ли се виждат.

Връзката прекъсва, а усмивката не пада от лицето му. Дълго.

И пълзи и се вмъква отново онова „чудовище зеленооко”. Коя съм аз да противореча на класика?! Само ролите сменени.