Денят в Попи

Не знам кое е по-доброто решение – да организираш прецизно издалеко всеки детайл от предстоящия път или да оставиш случайността да те запокити сред неизвестното. Има чар и в двете.

Денят в Попи бе от втория вид. Идея нямах какво е това място. Бяхме се нагласили да ходим към Бибиена, но туристическото гуру Лаура ни прати в друга посока. Имало защо. Нито погледнах, нито проучих – тръгнахме ей тъй, без очаквания.

Превалихме планината. Вече сме в безбрежна равнина, където по местна традиция, на всяко по-високо хълмче, е покатерено градче. Нашето Попи се забелязва отдалеко – средновековната крепост привлича погледа. Лесно намираме място за паркиране – в подножието на замъка, до забележителен мемориал, по повод кръвопролитни битки между италианци и австрийци отпреди 100 години. Злачно място, както би казал поетът. Треви, бръшлян и гъсти гигантски дървета.

Нагоре по чакълеста пътека, през портата на крепостта и сме в чертите на градчето – каменните настилки, тесните улици, красивите къщи с цветя по прозорците. Всичко си е в реда на редови тоскански градец. До площадчето пред големия вход на крепостта!

Тук посреща познато лице. Голям бронзов бюст на Данте. С него сме другари от години – взех си Западно-европейската литература в университета благодарение на неговия „Ад”. По-късно разбирам, че великият италианец е живял тук близо две години, след прогонването му от Флоренция. В Попи работил и по „Божествена комедия”. Започвам да гледам с по-други очи. И ми е криво, че почти няма посетители. От гида научавам, че прекрасната и удивително запазена крепост е построена през 12 век за граф Гуиди, чиято фамилия живяла векове по-рано из Тоскана. Данте описва в „Ад” битката за Тоскана между флорентинци и войните на Арецо току пред стените. Двадесет хиляди души! „Кървавият юни!”

Сега е спокойно. Само някой три-четиригодишен нашественик ще нахълта, изскубнат из майчините ръце.

Влезеш ли в замъка, попадаш в компютърна игра – голяма зала в средата, лабиринти от стълбища, каменни гербове и украси по стените, огромни дървени врати, много светлина. И малки вратички. В едната хлътвам, за да видя и нелицеприятната страна на живота тук - восъчна фигура на затворник показва прегрешилия срещу властника. Излизам бързо.

Кокоря се във фризове, надписи по стените - на латински и староиталиански, загадъчни символи, олющени ъгли, отронени парапети, каменни лъвове, чудни животни, плодове и цветя, звезди, кръстове, негърски глави.  Удивителните фрески по залите!

Най-забележителна е библиотеката! Най-голямата в Тоскана за ръкописи! За съжаление не може да се снима. По високите аристократични лавици, под дървените фрезовани тавани и пищни цветни фрески по високото, живеят пет хиляди ръкописа и двадесет и пет хиляди други единици. Аромат на стари книги – упойващо. Зад стъклена витрина насред помещението е изложено съкровище – първият препис на Данте от 14 век. По-натам и други копия, пак ръкописи. Следват и първите печатни издания – от 15 век, от 16 век. Зад стъклото е и изумителна енциклопедия от 18 век – за наука, изкуства и занаяти. Сума и книги за медицина, прецизно декларирана анатомия. Присъства и изкуството на писането, устройство на буболечки и други твари под микроскоп. За радостта от живота напомня и книга с изображение на прабаба на тенис-ракетата.

Набързо през залите с портрети на владетели, красиви дами и прочее към кулата-камбанария. По стръмна дървена стълба, поредно изпитание за клетия ми вестибуларен апарат, катерим яко. Горе получаваме заслужена награда – тишината на гръмогласните камбани /изрично изчакахме паузата между два звъна/ и ... гледка. Мисля си, че и човекът с характерния профил, е съзерцавал безбрежните околности. Оставам повече от обичайното.

Надолу, финални снимки и кратка разходка из градчето. Красиво, но пусто. Кафенета дори не видях, нито ресторантчета. Няма начин да няма, Италия е това, но не видях. И без хора почти.

В крайчеца на една стара улица – черква. Тя да беше само – пак си заслужава цял текст! Може би, друг път...

Вербовка

„Флорине, трябва да си купиш „Бимби”! Скъпичко е, но е страхотно!” – Лаура в нова роля.

„Ама какво е „Бимби”?”

„?!? Нямате „Бимби” в България?!” – очите са широко отворени, устата зяпва в искрена почуда. „Това е онова, с което Пиетра бъркаше тестото за пица-партито.” „Домакински робот, значи.” „Не, не е домакински робот! „Бимби” е РОБОТ. Робот – готвач!”

Флорине си примъкна вече вази, гърнета, купи, купички, паници, чаши и друга излишна домашна посуда. Само „Бимби” липсва!

Не бих занимавала претенциозната аудитория с прозаични теми като какво, аджеба, прави съвременната италианка в кухнята си. Но просто наименованието на тая джаджа ме покефи максимално – Бимби. Абе как ще си кръстиш продукта така?! Като слонче в цирк!

Обаче от ентусиазираната рекламистка разбирам, че „Бимби” е чудо на технологиите, машинка от бъдещето. Ясно, че самичко реже, кълца, пасира, бърка. Екранчето му ти нарежда „дай едно яйце!”, после „дай пак!” Иска си толкоз и толкоз от захарта и брашното. Пече. Можело и по телефона да му кажеш кога да започне! И WI-FI си имало за връзка. Само не пържи.

„Аууу, без пържене, мерси!” Лаура не схваща иронията ми и продължава да ме вербова да се влея в редиците на уважаващите себе си дами. „Ти сигурно си им търговски представител!” Блясъкът в очите й изчезва и леко разочарована ми обяснява, че иска да ме улесни. Толкова страхотна била машинката.

Я, ето една разлика помежду ни! Италианката с висок социален статус е домакиня, не работи и това е признак за престиж.

„Аз нямам „Бимби”, пък и да готвя не мога”. Приключваме темата.

След няколко дни: „А ти знаеш ли, че освен „Бимби”, марката предлага и прахосмукачка?”

Предпоследен ден

Предпоследен ден. Мирише на сълзи и още нещо...

Лаура познава вече материалната ми душа и предлага да отскочим до ей онзи стъкларски магазин в Сан Джовани Валдарно, за да не си тръгна без чаши за вино. Пък и да мръднем наоколо за последно.

В четири сме в раздрънкания „Роувър” и тя пак проплаква как ще я кара с този таралясник до декември. Каручката й, в чудесен външен вид, току изписуква, мига с всички възможни мигалки и блокира. Обръгналата шифьорка отбива, завъртва ключа в противоположните посоки, докато поздравява механика. Поне десетина пъти. Кахъри се за клетия българин, който ще я кара из родината /автомобилът й е вече спазарен у нас. Не купувайте сребристосив металик Ланд Роувър!/.

В бонус - културно-развлекателна програма.

Първа точка е посещение на работното място на Алби. Пред работилницата - три модела на вечен дом. Не се чуват машини. Майсторът-каменоделец работи активно с уста. Раздумка с авери. Изненадва се приятно от посещението и показва владението си. Заради кризата вече хората не поръчват цели паметници, оклюмал обяснява той, а се задоволяват само с малка урна. Затова мраморните и гранитни плочи прашасват.

Втора спирка – да си вземем „чао” с къдрокосото сърце Барбара. Заварваме я скучаеща на работното й място – наследената от баща й фирма за матраци. „Аморе, куоре”, прегръдки и хайде към стъкларията.

Много хубав магазин, но учудващо си тръгвам с празни ръце.

Продължаваме по маршрута към Сан Джовани Валдарно. Стар град на 12 километра от Лоро, тук учат Емма и Бианка. Извън всякакви туристически гидове, това е поредното красиво място, скътало в центъра си три прелестни черкви. Влизаме. В едната дъщеричките й са взели първо причастие. В късния следобед няма никой, освен самотна азиатка, която свири на орган. По стените – фрески отпреди Ренесанса. Красота, спокойствие... Във втората прелест се чувствам като у дома – тук стенописите са във византийски стил. Третата е необичайна – има уникален олтар, покачен на своеобразен балкон и то откъм входа. За да влезеш, минаваш по величествено стълбище. Който закъснее за служба в неделя, е пред строгия поглед на свещеника и укоряващото общество.

На централния площад, срещу паметника на Гарибалди, е намерило място и училището – класическа достолепна сграда.

Хлътваме насреща в хладината на кафе „Централ”. Поръчваме задължителния за жежкия следобед Аперол и продължаваме задълбочено да изучаваме италианския нравобит.

Заради прехвърчащия с табла с хапки младеж, Лаура обяснява, че е време за следобедно подкрепяне. На ум си отбелязвам, че ситуацията напомня на любимо четиво – „Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне – сядат да обядват. У вас инак е наредено. Вий кога обядвате например?”.

Един махва на Лаура и отминава с чаша в ръка. Местният алкохолик, съпруг на нейна другарка от училище. Неслучил се щастливо брак. Достолепна старица, преминаваща по площада. Спечелила преди години джакпот от местната лотария. Поболяла се женицата. И до днес купува билетчета и трие. От печалбата няма и цент.

Правим тегелче по търговската улица. И тук маркови магазини, а аз си харесвам най-много метла от „Домашните потреби”. Сигурно е заради втория Аперол.

Лаура избира друг живописен път за връщане. Минаваме през природни чудесии, напомнящи нашите Мелнишки пирамиди. Показва ни, ей тъй между другото, къде се продава /ама много изгодно!!!/ китна къщичка.

На едно разклонче белокос мъж маха на автостоп. И с него сме запознати задочно. Човекът бил „повредена душа”, смахнат. Ходел във фризьорския салон на Лаура, където обичал да му правят масаж на скалпа. От това му ставало ... хубаво. Тя с погнуса отбелязва, че почти прогонил клиентелата.

При поредното отбиване встрани от пътя съзирам нещо необичайно – завързана за клонче мартеничка.

Вечерта приключва с литературно блогочетене.

Дьо Сосюр и знаците

Фердинанд дьо Сосюр. Какво ви говори? Нищо. А трябва, уважаеми! Той е бащата на науката за знаците, семиотиката.

Признавам си, и  аз бях забравила името му, но днешният ден ми напомни за него.

Какво общо има между две телефонни обаждания, една белозъба усмивка, чат във ФБ, смигане от мъж и Фердинанд дьо Сосюр? Знаците!

„Трябва да те видя за пет минути!” – обаждане от приятелка, с която се чуваме рядко. Въображението работи, но не ражда това, което ме очаква. Тя е била във Франция, при дъщеря си, видяла е парфюм на име „Ароматът на Тоскана” и без замисляне го е взела за мен! А дори не съм знаела, че е от тайфата „фенове”.

След час - прозвъняване – „Време е да дойдете в нашата Тоскана!”. Покана за вечеря със стари другари, делили корав комат в истинската Тоскана. „Много ме зареждаш с твоите истории. Още повече, че разпознавам места и хора”. !?!

Не се мина и час. На скайпа – белозъбата и най-широката усмивка на приятел в странство. „Да ви видя, да ви чуя. Как сте?”

Тази вечер смятах да пиша нещо за едно местенце от почивката, но на чата си побъбрих с чаровно объркано момиче. „Знаеш ли, разговорът с теб ми дойде тъкмо на време. Определено гледам по-леко да я карам. Благодаря!” Айде „местенцето” да си чака по реда!

А флиртът с мъжа в магазина?! На опашката за касата - той ми се усмихва, и аз му се усмихвам, той ми свива очи, и аз му примигвам. А очите му – сини, големи и с най-гъстите и извити мигли. Неустоим! Баба му го е чучнала в пазарската количка. Той е преминал вече трите, но е завършен чаровник. След касата плесваме свойски ръце една срещу друга и се разделяме по пътищата си.

Та схващате ли къде в цялата картина е Сосюр? Знаците. Знаците! Имаме ли сетивата да разчетем знаците, които животът ни праща? Разчетохте ли собствените си знаци? 

Sagra di Polenta

За втора поредна година Лаура ни кани на Sagra di polenta или фестивал на полентата. Традиционно съборът се състои в близкото селце Поджо ди Лоро.

Тук е много разпространен начин на забавление местните да си организират тридневни ядепиенета като ги наричат на нещо си. Всяко село те посреща и изпраща с шарени приканващи транспаранти за предстоящата сагра на пицата, на трюфела, на охлюва, на жабата, на пшеничното брашно, на черното брашно, на сирена, вина и т.н. Чудесен начин местната общност да се събере за разтуха, а и срещу неголямата сума за вечерята да допринесе за благото на всички, демек да изпълни обществения си дълг като благотворителства.

Та тази вечер и ние ще спомоществувателствуваме планинското селце с четиридесетина постоянни жители да си прокара WI-FI.

От дни ме привличат стилизирани плакати „Симона е Симоне – музичи професионалисти” – на златистожълт фон ухилените физиономии на попреминала средната възраст двойка. Някакъв вариант на поп-фолк ще е. Явно тези ще забавляват народа /а каква банда бе миналата година!!!/.

Пристигаме преди залез и като обръгнали благотворители си му знаем реда. Първо – на малката опашка пред касата. Там заявяваш какво и колко, а после – на някоя свободна маса.

Чичка си настройва йониката и не знам със съжаление или радост разбирам, че тази вечер няма да музицират Симона и Симоне.

Бианка, малката дъщеря на Лаура, нахлузила голяма жълта тениска с логото на събитието, вече се е включила активно към приятелчетата и доброволстват сервирайки и отсервирайки поръчките. Около нея щъкат пъцули на по пет и шест, които с учудваща чевръстост също носят еднократни прибори, канички с вода или вино, бира.

Лаура заръчва на ухото на дъщеря си татко й, който по традиция участва в печенето на месото, да поприпече поръчката ни – пържоли и ребърца.

Музикантът с йониката решава да привлече внимание като кани доброволци да пеят. Учудващо за мен, но мераклии не липсват. Пеят много добре, а аплодисментите привличат бабка, която окупира микрофона до края на вечерта. От томболата си спечелвам книга на италиански, а Лаура – красива ваза.

Уж сагра на полентата, а полента нито опитах, нито видях. Май повечето местни не я харесват. Някакъв царевичен бъркоч било, обяснява Лаура. Докато чакаме вечерята, тя не изтърва тарапаната и току махва с ръка на този, после на онзи. Дистанционно сме запознати с местните. Жената с бялата тениска е местната сагра-активистка, самотница. Ей там е мъж на средна възраст - кметът на Терра Нуова /немалък град наблизо, чийто подопечни избиратели в момента се веселят край нас/. Той говори усмихнато с де, когото срещне. Жената с бебето в количката, което събира гугукане и смешни муцунки от всяка маса, е съпругата му. По-нататък са тъст му с тъщата. В другия край – баща му, вдовец. Мхм, разбирам. И тук значи работата е да се смесим с народа!

Възсочните пържолки и ребърца изчезват. Калоян би бил абониран за първото място в състезание „преди и след” за оглозгване на кости. Хубаво беше! 

Дяволици в чата

Нашият красив фолклор е родил образа на дяволицата. А мен животът ме срещна с няколко!

Меги, Елена, Мари и Майя! Тия ги знам от 88 година на миналия век. Едната седя до мен на чина, другата отзаде ми. Предполагала съм, че нещо не им е съвсем таман, ама чак ... Сега ги разбрах. Някога си имахме нашите приключения – любови, арести и други интересности , а сега само „Пиши де, пиши де!”

То се виждаше, че заформям профил на поръчков автор и с този текст съвсем се плъзгам натам, но какво да правиш – конюнктура!

А започна невинно – ще правим уж първата сбирка на „Фен клуба”. Среща на „Севастопол” в коктейлно време. То пък като заваля... Айде директно в близкото заведение.

Фенките пристигат една по една – мокри, ухилени, рошави, готини /едната преди боядисване и с хартиена торбица в ръка – вътре домашно сладко/. В настроение и без коктейли.

Засмукваме оранжевите питиета и му започваме първото заседанийце. Не се предвиждат теми за: деца, мъже, манджи, политика, младост, старост. Само висока литература и пътешествия! Т.е.: ”Абе как ги пишеш тия работи?!” Споделям си, каквото там има за казване, а фенките гледат с блеснал поглед /да не помислите, че от думите ми! От Аперола./. Това захранва скромната ми особа, а дяволица първа подхвърля да пробвам и теми извън чужбинските. Номер две приглася, а третата директно предлага да се пускам и към сериозни жанрове. Аз се подръпвам, ей тъй на, от кумова срама, и обещавам да помисля. Продължаваме със задълбочен анализ на живота на творбата в предела на социалната мрежа, отзвукът й сред фенската маса, отсъстващите 5 читателя и други такива.

Коктейлите ги няма. И вечерята замина отдавна... От час се каним да ставаме, но май на никого не му се става – толкова е сладко да дърдориш с приятни позитивници.

Наканихме се, а раздялата на улицата се протяга. Уговорката за следващото заседание е направена и членската маса се разделя в противоположни посоки.

Правим първи крачки и насреща – познатото лице на известен музикант. Флори  подава ръка и поздравява. Кратък комплимент, че е любимец, а Меги привнася финес на ситуацията като му казва, че той й е поднесъл първия рок концерт в живота. Човекът не загубва присъствие, а само се ухилва и казва с топъл бас, че „му се подкосили коленцата”. Кани на концерта му утре вечер. Позакъсняла ни е срещата с двадесетина годинки, но чувстваме, че сме още живи и млади. Прибираме се весели с тийнейджърски кикот.

У дома първата работа е да залегнем над общия чат и да си разменим непресторени мили словца. Дяволчето и в мен се обажда и подразва онези двечките насреща, че изтърваха финала на вечерта.

Не залягах над фолклористиката в университета достатъчно, но сега разбрах и без помощта на науката. И аз съм била дяволица.  

В кръчмата на Миташки

Ако завра глава в кошер с диви африкански пчели, ще има по-малко шум. Убедена съм.

Стоя сама на голяма маса, застелена с мушама на бяло-зелени квадрати, върху нея е бяла хартия за еднократна употреба /на която в момента пиша/ и чакам заветното стряскащо писукане на системата, показваща, че е дошло времето и на нашата поръчка. Пред отчаяние съм, тъй като екранчето е заспало на 557, а ние сме нещастниците с 585.

Поне Людмил ме изненадва приятно като примъква незнайно как бира да утолим жаждата.

На стената срещу мен е телевизор без звук – футбол. Навсякъде весел народ в очакване на прочути манджи.

Всъщност сме в умбрийска забележителност – уникална кръчма, където ни доведоха Слънцето на Асизи, Боби, и нейният Алберто. След изморителния и горещ ден /за него – скоро!/ сме насред местенце на брега на прелестното езеро Тразимено след залез. Тука има повече живот, отколкото в мравуняк - огромен гъмжилник още на паркинга.

Десетки огромни дървени маси под гигантски дървета, висящи топки за осветление, девойки с празни чинии и халби търчат напред-назад и с усмивка и „Скуза!” си проправят решително път. Атмосферата отвън ми напомня за ресторанта на Миташки от „Оркестър без име”, ама няма оркестър. Само същата тъпканица. Сигурно хиляда души на възраст от нула месеца до клоняща към безкрай са се събрали, за да опитат прочутия местен хляб от брашно, вода, магия и нищо друго, както и десетина домашни гозби. Туристи - ниенте!

Влизаме вътре. Огромно помещение. И тук пълно с маси. Почти няма свободни. Менюто е написано на голям картон от бърза ръка. Поставен в затруднение, клиентът има минимум час да обмисли поръчката – дали нещо морско, пържоли, готвено, салати, десерти.

Поне трийсетина стоят прави на опашката с номерче в ръка и чакат да им дойде реда, за да поръчат. Оттам остава малко до финалната права – да си вземеш претъпканите с вкусна храна чинии.

Докато нетърпеливо драскам по хартията, периферното ми зрение улавя нещо. Алберто на Боби се появява из тарапаната в компанията на шармантна дама на около петдесе, хубава. Външният й вид е подходящ за нощен клуб – блуза почти без деколте и без гръб, дълга пола, лилава дълга коса, обувки на платформа, много бижута и силен грим. Боби ме запознава с Антонелла – приятелка от клуба им по танци. Имала добра душа. Говори само италиански. Тя е с друг приятел – Роберто. Синеок и тъмнокос симпатяга, художник-реставратор /като знам що църква има из околностите, едва ли остава без работа/. Алберто е мил и кавалерски предлага да вземе поръчката и на приятелите.

Храната идва. Заслужава си чакането! Не ти трябва гурме ресторант! Анонимниците от кухнята са вълшебници - няма сериозна или угрижена физиономия, няма затворена уста! Дали ще яде или ще бърбори с приятели, всеки тук е щастлив.

Системата превъртя хиляда и рестартира от нула, часът превали единадесет, а не виждам народът да е намалял.

Една от най-хубавите ми вечери!

Битката в Ангиари

Пак битка. Този път при Ангиари. Много медиивълска история, много нещо. Изръчкахме района и де, що забележителност имА, я постнахме в меморито. Само Ангиари остана. Все ми се въртеше в главата, че е имало нещо в миналото край Ангиари. Затуй като отговорна туристка още вчера си направих справка къде точно отивам и какво ще видя.

Всъщност бях чувала за Ангиари покрай неслучилото се откритие, че Леонардо, в съперничество с Микеланджело, е нарисувал стенопис на събитието в забележителната и без това централна зала на флорентинското кметство. Впоследствие Рубенс е оставил прелестно копие по работата на Леонардо. Изобразена е битката за надмощие между флорентинци и миланчани в средата на 15 век. Побеждават тосканците.

Та, след кратката справка, съм жадна да трупам нови познания.

Времето днес обаче е кажи-речи есенно. Температурите паднаха значително и някакъв упорит вихър ни гони през целия път. С пристигането в Ангиари черните облаци са почти над главите ни, а вятърът върти листа като пред сериозна буря. Правим двадесетина метра и свърваме по главната улица – прав многокилометров канап, водещ към живописна долина. Пред нас е и ресторантче с няколко масички на тротоара, където весела италианска компания пие вино под напора на все по-усилващия се вятър. Хич не се двоумя и хлътвам вътре. С един куршум ... ,каквото там беше го казал мъдрецът – хем да мине бурята, хем и е време за обяд.

Посреща ни невзрачен мургав мъж на средна възраст. Най-забележителното в сервитьора е безизразното му лице и обратната му захапка. Заведението е непретенциозно – не ми вдъхва особена увереност, но това е положението – вятърът навън вече яко вилнее.

Сумрак. На стената зад бара е рисуван портрет на старица с готварска престилка и неособено благ поглед. На бара – огромна метална купа от спечелено състезание – гордост на заведението. Стари снимки, много бутилки вино, пълни. По масите – шарена посуда. Няма никой.

От менюто разбирам, че ресторантът носи името на жената от портрета – „Мамма Нена”. Поръчвам си любимата напоследък типична тосканска зеленчукова супа и в добавка чаша вино. Разбира се и задължителните антипасти – филийки с местни вкусотийки, саламчета и други глезотийки.

Уж бе чаша вино, пък борсукът оставя цялата бутилка. Опитвам. Уж семпло – пък егати вкусотията! Чашката отива с хлебчето и зехтинеца върху му. Наливам си втора. Казва се „Химера”.  Убиец! Стопля, удря в стомаха, после и в краката, ама най-вече в главата. Весело ми е, ама не знам защо.

Към нас вече се присъединиха италианците. Дойдоха и двамата смелчаци с крещящите тениски и колелета, които видяхме по пътя преди километри. Германци. Горките, те са на бира! Вилнеещата буря донесе и четири американки – учудващо тихи и обрани. През това време вече сме опухали предястията.

Винцето е някъде в подножието на дъното и борсукът се е превъплътил в най-симпатичния човек. Той с белозъба охота ми обяснява как да си прибавя сама лука, пипера и зехтина към „Риболитата”. Супицата е повече от прекрасна! Людмил дърпа някакви талятели и ми се смее насреща.

Ама много хубаво местенце! Онзи пристига с усмивка и се обръща към мен с игрив поглед. Пита искам ли грапа /ракия ще рече/. А уиски? Хващам си главата с двете ръце. „Но!” „Мамма! Станах за майтап!”

„Как е кафето?” – Людмил. „Пирфекно!” – и се хиля неудържимо. Нещо му има – откъде е смехотворния ефект?

„Кажи му, че съм „феймъс” писател и сега му описвам заведението. Ще получим безплатно обслужване доживот и за внуците.” „Ти в ред ли си? Ще си помисли, че е виждал всякакви мошеници, само не и „пътуващи писатели.”
До нас другарките от Америка, които споделят друга "Химера", са вдигнали градуса. Въртят езици на италиански в опити, заслужаващи респект, да си поръчат нещо друго.

Тръгваме в дъжда, а Нена ни изпраща с майчински поглед от стената. Отправяме се директно към паркинга.

Много хубаво място е Ангиари, ще знаете! Задължително трябва да се посети!

Гвелфи и гибелини

Няма начин да не сте чували за войната между гвелфите и гибелините. Нека припомня – това са противоположни политически течения в Централна и Северна Италия през 12 и 13 век, поддържащи съответно папата и Свещената римска империя. А знаете ли, че войната продължава и днес? О, как?! Та проблемите на съвремениците на Данте са детска игра в сравнение с тези на техните наследници.

Докато правим филологически анализ на отделни думи в нашите езици и Лаура убедено заявява, че на български женският род на „чичо” е „чичА”, ставаме свидетели на нова фаза във войната. Сблъсъкът на чистачките.

В миналото противниците са се избивали за къде по-малозначителни поводи. Наследницата на гвелфите Патриция има далеч по-сериозни проблеми за решаване. Тя е чистачката на Лаура от много години. Поради напредването на възрастта, й е невъзможно вече да се справя с голямата къща. Затова нашата домакиня е наела втора помощница, която движи из втория етаж, украинка. Това предизвиква луда ревност у старата жена. Тя влага двойно старание да докаже, че нищо не се е променило, но насреща има сериозна съперница.

Алина е млада и дейна, приема работата си с маниакалната сериозност на изкусен професионалист. След хладния поздрав тя захапва службата и без разсейване методично оправя всяко кътче.

Патриция е друга класа – тя обича да говори и да пуска шегички /които всъщност не са силната й страна/. Демонстрира близост с работодателката като пита на висок глас кога да смени спалното бельо – сега или след като се погрижи за баните. Намира решение на сериозния проблем с износеността на кърпите след допитване. Върви и пуфка, показвайки колко е натоварена и отговорна. Мълчаливата и обрана натрапница обаче контрира с удар под пояса: „Нуждая се от прахосмукачката. Сега!”. Оборот на сините очи и „Невъзможно! – с твърд тон и решителност – Сега я ползвам аз!”.

По някое време битката навлиза в решителна фаза. Хвърляйки око на противника, Патриция с отривист жест хвърля парцала и грабва чистачката за прах като всеотдайно обира несъществуващи паяжини по тавана. Алина мълчаливо и старателно търка стъкла до блясък.

Патриция е пред съкрушителна загуба, тъй като врагът самосиндикално е предприел пране на калъфите на дивана. Лаура търчи между етажите и помирява с усмивка двете партии.

Победа в днешното сражение извоюва Патриция. „Лаура, приключих!” – с една идея по-висок тон от необходимото споделя небрежно старият войн.

Всяка събота нашата скъпа домакиня е в ролята на Марс.

Лит. кръжеца "Лоро"

Да си под звездите в лятна вечер, със завъртяна глава от бялото вино, да дрънкаш празни приказки със симпатична сладкодумница – на това му викам щастие.

Щурците църкат нощни диалози, а ние нищим триалог – аз, Людмил и Лаура. Нейният благоверен е на заслужен отдих след няколкодневна изтощителна физическа работа. Алберто е забегнал на мъжка вечер, където разбрахме вече много се нрави Староселското бяло вино /за червеното чакаме актуалната сводка/.

Нивото на виното в бутилката намалява в обратна пропорция на настроението.

Темите на разговор подскачат по онзи симпатичен начин като в пуберитета, когато искаш да кажеш всичко, още не си изчерпал започналата тема, а нещата са отишли в съвсем друга посока. Това само по себе си няма значение, защото на кой пък му е важна темата -  удоволствието е в самия контакт.

Дефакто провеждаме първата среднощна сбирка на новосформирания литературен кръжец „Лоро Чиуфенна”. Небрежната ни беседа се върти все около героите на следобедните ни лит. четения. Членската маса засега е скромна, но активна.

Ядро и вдъхновителка е Лаура, бивш член на печално закрития проект „Клуб по английски”. Втори член съм аз, преводачът Людмил и последен, засега, се включи отсъстващият Алберто.

Нещата се случиха случайно. Свободен от обиколки из околностите следобед посветихме на блогочетене. На кафе нашата домакиня пожела да чуе история, в която тя е главно действащо лице. Любопитката няма търпение да разбере как е обрисувана. Сяда ухилена и леко притеснена. Аз самата съм дваж по-смутена, защото не зная каква ще е реакцията й.

Първият сюжет е за вечерята с Клуба. В началото лека усмивка, после поклащане и ухилване. Следва закачлив поглед към мен и съм убедена, че слушателката ми е вече спечелен фен. Смее се, вметва  ту „А, мадонна!”, ту „Мамма миа!”. Накрая на историята получавам комплимент „А, беллино!” и прегръдка. Каква памет съм имала! Колко добре съм уловила характерите на приятелите й в толкова кратък текст! Нетърпелива е да чуе друг сюжет. За мен е толкова приятно да видя „на живо” непресторената й реакция. 

Към нас се присъединява и Алберто, завърнал се уморен от треворязане. Докато отдъхва с бира, Лаура го въвежда скорострелно в ситуацията и литературното четене продължава в разширен състав. Людмил превежда на английски, а Лаура - на италиански. Всички се смеем, припомняйки си забавните ни моменти от предните години. На Алби най му допада историята с прасето и Алибрандо. Направо е възхитен от сравнението му с Мусолини и, въпреки умората, става и имитира забавния старец. И двамата се смеят искрено. Страхотен следобед!

Виното вече го няма, но съм получила вдъхновение за поне дузина нови разказа. Оказа се, че май Лаура е по-добрата разказвачка.

P.S. Червеното староселско било още по-добро – казва сводката!