Намерени в превода

Процесът продължава от месеци.

Понеделник вечер сяда прилежно с тетрадка и учебник, компютър и химикал. Вглъбява се в заниманието – полага думички върху многоточието, спряга глаголи наум и по-рядко тихичко ги промърморва. Поглежда в тавана и мърда с устни, хапе химикала. Не било лесно, казва. Да учиш италиански в зрелостта. Влиза виртуално в диспут с Илияна, „професореса италиана”, че „В това няма логика!”, а пък как така няма да има логика тука. Неговият мозък търси и винаги я намира. Затова му е тежко. Труд, труд...

И идва време да приложи усвоеното. Аз обаче не издържам и гръмвам бомбата предварително, че вече имаме италианоучащ. Лаура е току под седмото небе и ентусиазирано чертае планове за часове, прекарани в ошлайфане на диаманта.

Първата среща след година време минава по план. Изразите по калъп са вкарани в употреба, а и време за дълги разговори няма – умората от пътя е голяма, емоцията от дългоочакваната среща също. Дадена е дума, че ще се практикува само италиански. Домакините ни са видимо доволни, че влизат в нова роля. Ентусиазирани.

Първи даскал е Алберто. Установявам, че може да говори. За години познанство не е изрекъл толкова текст, колкото сега. За цвят използва обилно и ръцете. Най-накрая може да сподели от първо лице свидни мисли. Помага. Обяснява, че той е филолога във семейството. Използвал книжовния език само и да не се слуша онази, дето разваля „пуро италиано”.

А тя е страхотна. Направо я обичам, защото вече добре я познавам.

Винаги намира някаква работа, която търпи отлагане. Я някой парцал е забравила да занесе в пералното, я някое цвете неотложно ще трябва да се полее. Жадува контакт. Очите й, винаги живи, блесват щом получи покана за кафе или чаша вино. Зарязва всичко и е наша. Стои или права и леко се поклаща, или седнала, свила крак върху стола. Попива всяка дума.

Днес говори необичайно бавно. На италиански. С ученика. Обаче усещам една идея доза припряност. Чувства неудовлетворение.

Не е тайна, че тя го харесва. Личи. В скорострелен телефонен разговор с приятелка по повод предстоящата ни съвместна вечер се смее някак по-различно. Взели я на подбив, обяснява. И че бил женен, добавя. Смеем се.

Той е необичайно спечен и бавно говорещ. Търси почти всяка дума, самопоправя се. Вместо в очите, гледа в небето. Насреща има загрижена и старателна събеседница. Насърчаваща. Десет минути. На петнайсетата се появява първата английска дума. Отсреща – оживление. Английският се включва все по-активно. Толкова е трудно! Мисълта тече бързо, а езикът запира. Каквито и подкани и кимания за кураж да са насреща, мъчението е голямо. Защото на никого не му е до уроци, ако разбирате. Комуникацията куца. А е повече от желана.

Езикът, определят кратко езиковедите, е средство за общуване. И развиват цяла наука. Много интересна. Обаче по-сладко е онова несловесното общуване. За него има друга наука. Или май изкуство.

Уроците приключиха за три дена.

Венера и Марс

Да изкараш непотребна информация от главата си в момент, когато нямаш никаква идея откъде ти хрумва хрумката – често ми се случва. Уж разговорът е за „а”, а нещо прещракало на „я”.

В такъв момент, странно как и пак, умът ми показва образа на женствеността, богинята на красотата, любовта и живота. Родена от морската пяна, съпруга на Вулкан, майка на Купидон и любовница на Марс. Венера. Толкова властна, че и побърканият Ботичели я пощадил от пламъците. Неминуемо до нея се лепва и онзи със съвършената коремна стена и меч в ръка, войнът Марс. Бащата на Ромул и Рем.

Тя е мечтателна, с усмивка и зареян поглед. Жадува концерти, театър, вечери в ресторант на дискретна музика. Той не се спира /почти/, земен, обран, не показва емоции.

Тя вечер цъка с часове в Whats-up, той прекарва в масчелайото /да го определим на мазичка/.

Иска й се да живее в апартамент във Флоренция – с високи тавани, фрески и дебели килими. Той не мърда от къщата и е с конете и кучето.

Когато тя е у дома, тракат чинии, телевизорът е пуснат и се носи аромат на кафе. Кафе! Не обича да готви.

Той е тих. Почива следобед задължително. Обожава да приготвя храната. Отмаря на вино с приятели.

Тя има шеф. Трябва да лавира в работата. Той работи за себе си и носи сам отговорността.

Чарът е в подробностите. Тя е буря от емоции, обожава да разговоря, разсъждава, премисля, осмисля. Да споделя спомени.

Той е в стихията с джаджите си – пушки, ножове. Гордост извира, когато показва свидни трофеи – огромен череп на дива свиня със самотна дупка по средата. Гори, когато използва тримери, маркучи, стойки и други странни машинарии. Най-свидна му е заръчаната от Америка система за ловене на мухи, наподобяваща клатеща се задница на кон!

Пак се отплеснах. Къде бях, къде отидох? 

Венера и Марс? Не, просто моите приятели Лаура и Алби. 

СГО-ДИХ-МЕ-СЕ! - 2

Деликатна работа е семейството. Именно работа – трябва човек да се потруди, за да му се получат нещата, нали?

И за това вероятно почти не се намери приятел да се поинтересува как върви сродяването. Годежът. Самотен глас наскоро попита плахо. Ами чудесно! С бързо темпо - за година и половина младите не са се видяли още лично, но пък знаят един за друг. Затова сме отговорни роднините по-старше поколение.

В най-удобния момент за решаващата среща нашата кандидат-годеница си е грабнала раничката и с приятелка забегнала отвъд океана, към Флорида. Защо към Флорида, ще попита някой по-пунктуален. Ами изгодни билети имало, почти без пари и девойките решили да пообиколят „на стоп” за две седмици. „Свястно е момичето, заключава майчината глава, некомерсиално. Тъкмо за нас!”

Тая информация е подхвърлена уж небрежно от лелята още в една от първите ни вечери. Моето момче проявява интерес, не знам дали само от любезност, а Лаура с охота веднага сяда до него с телефон и го запознава задочно с Джулия. Примъквам се и аз от любопитство и изучавам снимките. Черно-бели стилизирани портрети – отдалеко, отблизо, в профил и в анфас. Следват и още цветни, по-небрежни.

Момичето е интересно. Или казано направо екстравагантно. Направо чудато. Там, където момето трябва да има китка, няма нищо. Буквално. Косата е обръсната до кожа, от противоположната страна – дълги прави тъмни волоси. Много, ама много черно под, над и около очите. Дрехите само черни, развлачени – разторбени гащиризони, кубинките са със задължително присъствие и през лятото. Иначе хубавка.

Докато разглеждаме, Лаура напрегнато следи за реакция у Сашо и у мен. Александър казва, че я харесва и това качва истинска усмивка на лелиното лице. И започва да си я хвали, че не била богата, обаче ... работлива, скромна, умна, грижовна. Мечта! Неволно си спомням образа на трите бащини ми лели, които в хор го хвалели навред: ”Умен, умен, умен! Красив, красив, красив!” /И прави са били жените – цялата на него съм се метнала!/

На сутрешното кафе Лаура се примъква отново с телефона. Пита наистина ли Алекс е харесал Джулия. Какво да отговориш?! „О,да!” Моята приятелка се оглежда като партизанин преди атака на мандра. Младежът още спи и вече по-спокойна ми показва нови снимки. „Флорине, не исках да му показвам това. Виж!” Компромат.

Горкото момиче! От екрана през подути клепки гледа нацупено зачервено лице, обезобразено от презокеанските комари.

Да се върнем назад във времето – когато браковете се случвали по волята на старите и разводът не съществувал. Усещам, че се превръщам в матриарх.

Грета

Тя е Грета.

Малка, крехка и красива, десетдневна кукла. Дъщеричката на по-голямата Лаурина племенница или племенницата на май моята евентуална снаха. Онази, с която сме сгодени, ама младите не знаят съвсем.

Грета. Зная я от лятото. Лаура сподели деликатния проблем на бъдещата й майка с бъдещата й баба. Свекървата настоятелно и безотказно настоявала бебето да носи нейното име – Доменика. В превод – неделя. Ще рече по нашенски „Недялка”. „Това име е демоде,” – доверява загрижената леля на Марта – „младите не искат, но ... ще се водят разговори.” Усещам признаци на начеваща война. Италианската Недялка била истинска италианска мама – напориста, с характер.

През месеците от лятото доскоро не питам нищо по неудобния въпрос. До неотдавна.

Току деня преди Коледа получавам снимка на спящо ангелче. След благопожеланията не сдържам любопитството си и питам за името. „Грета” и много усмихнати човечета. Поздравления за родата и най-вече за младата майка, отвоювала знакова победа. „Проведоха дискусия с майка му” – в малко думи Лаура предава напрегнати месеци съперничество между поколенията. Нанюхвам георгикараславовски драматизъм, класика в жанра „семейни войни”. Малкото спящо човече не подозира какви размисли и страсти е породило още преди появяването си. Свещената двоица снаха – свекърва, извечен символ на перманентен конфликт, е влязла в първа схватка.

А Грета? Днес разбирам, че тя расте и вече подарява усмивки. Сватовете са щастливи. Само един невесел субект има в картината – Доменика-Недялка.

„Спокойно, Лаура, – викам в чата – българските мами не сме такива!”, добавям намигащо човече, а заедно с това оплитам показалец и среден на кръст.