Намерени в превода

Процесът продължава от месеци.

Понеделник вечер сяда прилежно с тетрадка и учебник, компютър и химикал. Вглъбява се в заниманието – полага думички върху многоточието, спряга глаголи наум и по-рядко тихичко ги промърморва. Поглежда в тавана и мърда с устни, хапе химикала. Не било лесно, казва. Да учиш италиански в зрелостта. Влиза виртуално в диспут с Илияна, „професореса италиана”, че „В това няма логика!”, а пък как така няма да има логика тука. Неговият мозък търси и винаги я намира. Затова му е тежко. Труд, труд...

И идва време да приложи усвоеното. Аз обаче не издържам и гръмвам бомбата предварително, че вече имаме италианоучащ. Лаура е току под седмото небе и ентусиазирано чертае планове за часове, прекарани в ошлайфане на диаманта.

Първата среща след година време минава по план. Изразите по калъп са вкарани в употреба, а и време за дълги разговори няма – умората от пътя е голяма, емоцията от дългоочакваната среща също. Дадена е дума, че ще се практикува само италиански. Домакините ни са видимо доволни, че влизат в нова роля. Ентусиазирани.

Първи даскал е Алберто. Установявам, че може да говори. За години познанство не е изрекъл толкова текст, колкото сега. За цвят използва обилно и ръцете. Най-накрая може да сподели от първо лице свидни мисли. Помага. Обяснява, че той е филолога във семейството. Използвал книжовния език само и да не се слуша онази, дето разваля „пуро италиано”.

А тя е страхотна. Направо я обичам, защото вече добре я познавам.

Винаги намира някаква работа, която търпи отлагане. Я някой парцал е забравила да занесе в пералното, я някое цвете неотложно ще трябва да се полее. Жадува контакт. Очите й, винаги живи, блесват щом получи покана за кафе или чаша вино. Зарязва всичко и е наша. Стои или права и леко се поклаща, или седнала, свила крак върху стола. Попива всяка дума.

Днес говори необичайно бавно. На италиански. С ученика. Обаче усещам една идея доза припряност. Чувства неудовлетворение.

Не е тайна, че тя го харесва. Личи. В скорострелен телефонен разговор с приятелка по повод предстоящата ни съвместна вечер се смее някак по-различно. Взели я на подбив, обяснява. И че бил женен, добавя. Смеем се.

Той е необичайно спечен и бавно говорещ. Търси почти всяка дума, самопоправя се. Вместо в очите, гледа в небето. Насреща има загрижена и старателна събеседница. Насърчаваща. Десет минути. На петнайсетата се появява първата английска дума. Отсреща – оживление. Английският се включва все по-активно. Толкова е трудно! Мисълта тече бързо, а езикът запира. Каквито и подкани и кимания за кураж да са насреща, мъчението е голямо. Защото на никого не му е до уроци, ако разбирате. Комуникацията куца. А е повече от желана.

Езикът, определят кратко езиковедите, е средство за общуване. И развиват цяла наука. Много интересна. Обаче по-сладко е онова несловесното общуване. За него има друга наука. Или май изкуство.

Уроците приключиха за три дена.