Сполето

Провинциална Умбрия изпраща с табелка „Докато заспиш дълбоко, нощта свършила, докато заживееш хубаво, животът свършил”.

Въпреки опита на анонимния мъдрец да спъне приповдигнатото настроение, групичката ни се отправя към Сполето. Чувала бях за него и толкова.

Сполето се оказва голям град, разположен по просторите на хълмове. От паркинга се мушваме на сянка в километровия ескалатор, поемайки към най-високото, там, където е огромната крепост. Заставайки в подножието на гигантските стени, разбираш каква незначителност си. И тука онези от миналото показват как пренебрегвали времето. Строяли без значение, че човешкият живот няма да им стигне да видят резултата от труда си, издигайки градежа, както трябва – масивно, яко, внушително, за векове напред. Разбирам, че допреди тридесетина години предназначението на тая солидна постройка било за затвор. Днес е музей. Хората като мравки щъкаме и оглеждаме отвсякъде сградата. Подпирайки се на горещите камъни и премрежвайки очи заради отиващото на запад слънце, изучаваме разкриващото се. В едната посока - Сполето и равнината, в другата – зелени високи хълмове с блестящи вили, а най-забележителен е древният виадукт, служещ и днес за мост на някои и последно убежище на отчаяните от живота. „Мостът на самоубийците” – пояснява Боби. Отдолу е зейнала тъмнозелена пропаст. Отбелязваме спомените в телефоните и поемаме надолу по килим от дялан камък към сърцето на Сполето.

Пътьом Боби обяснява, че тука е сниман „Дон Матео” с Терънс Хил. И наистина – честичко от витрините надзърта усмихнатата синеока физиономия на прочутия чаровник. Току улиците се пресичат от елегантно вмъкнати в по-късното строителство гигантски римски стени. Древността присъства и в големия,  отлично запазен амфитеатър. Умората вече е голяма и затова го пренебрегваме, за да отидем в забележителна къща отпреди две хиляди години. Вкопана в земята, буквално при основите на цивилизацията. Вътре интелигентни куратори са подредили изложба на съвременни художници. Старина и модерност са в изискан синхрон. Паяжина от мозайка от древността, приглушена светлина, изящна колона, масивни сводове, забележителни пространства и там някъде, под ярък лъч на лампа, двама души се целуват страстно. Не посетители, а нечии персонажи. Картината си я щраквам да ме радва по-нататък.

Навъртяли сме вече дванайсет часа на крак и си мисля, че ако ей сега падна, няма да има кой да ме носи, съдейки по състоянието и на другите от бандата. Обаче Боби с усмивка окуражава, че не оставало още много. Каква заблуда!

И понеже имам още да споделям, засега му слагам точката.

Който има още нерви да чете, утре – продължение.