„Копчетата на тъмната риза
проблясват драматично в мрака. Под гъстата коса пламтят далечни, но благи очи.
Прихващам погледа му, но емоция не усещам. Понякога играе ту загадъчна усмивка,
ту е сериозен и съсредоточен в заниманието. Благотворителства. Отново. Пристъпва
в ритъм от крак на крак. Ох! Доктор Микеле, кардиологът, рокаджията. Пак пее с
другите от докторската банда на Саграта на Поджио ди Лоро. Ако знаех, че тази
събота ще е тук, щях да кажа на Флорине да остане още ден. Ще я зарадвам със
снимки.”
В Загреб съм. Почивам след тежкия
преход, когато получавам съобщение от Лаура: „Флорине, разпознаваш ли този?” и
снимка. Мъж на средна възраст в прекрасна форма. Тъмно синя риза, тесни дънки,
проблясващи в тъмното копчета, далечни, но благи очи. Усмихвам се. Разбира се,
че го разпознавам – доктор Микеле, кардиологът-благотворител. Телефонът писука
дискретно и бълва снимка след снимка, цяла фотосесия. Доктор Микеле пее с
поглед в нищото, пее в контакт с публиката, пее, гледайки колегите. Доктор
Микеле е в пауза между изпълненията и гледа съсредоточено към обектива...
Тука серията съобщения прекъсва.
Усещам вълнението от другата страна. „Флорине, защо не остана още?” „Съжалявам,
Лаура!”
Ето, WhatsApp изстрелва нов месидж, клипче. „За
теб!”. Бандата свири любимо романтично парче. Вокалистът се раздава. Усмихвам
се отново, този път с тъга. Само ден раздяла, а вече усещам празнота.
Атмосферата, така добре позната, вече ми липсва. У нас няма аналог. Хората са
весели без поза, разговорите са почти винаги неангажиращи и адски забавни. Знам,
че сега Алби го играе ревнивец, знам и че другите от компанията „подклаждат”
тъмното в характера му. Това води до още закачки и всеобщо приповдигнато
настроение.
„И Андреа е тук.” „Лаура, не
ставай жестока!”
За Андреа, най-желания ерген –
друг път!
Няма коментари:
Публикуване на коментар