Скеджино

Сладка земя на омагьосани люлки,

усмихваща се на слънцето красота,

за художника си сладост

и песен за поета, влюбен в теб...

Това откровение на неизвестния ми поет дон Антонио Доминичи изпадна днес от купчинката летни джунджурии. Нали е есенно вече, затова размествам това-онова. Премятам непотребни, но скъпи вещи, носещи спомени – туристически брошури, семена от цветя, намерена някъде дребна монетка, листче с нахвърляни спонтанно идеи за разказ. Ненужни уж нещица, а сърце не ми дава да ги запратя в коша. Тия връщат назад и правят чекмеджетата живи.

Та. Поезия. Посветена на Скеджино, малко умбрийско селце в планината. Свързвам го почти само с неслучили се неща. А няма по-красиво/трагично от несъстояло се желание!

Трудно ми е с какво да започна – с ресторанта, в който не обядвахме, със сватбата, на която не присъствахме или с кулата, която не посетихме.

Нашите гидове Боби и Алберто ни водят по обедно време за разходка и отдих в горещия ден. Паркираме на сянка до спокойната река. Докато крачим към центъра на Скеджино, жените изпадаме в умиление. В и около реката са семейства патици със съвсем малки патенца. Умората вече се е настанила трайно и човек, волно или не, започва да говори откровени глупотевини. И ние тъй. Отпочваме филологически спор как е по-правилно да се каже „патка” или „патица”. Малките писукат, а ние, майки с дълъг стаж, се разнежваме, спомняйки си кога децата бяха малки. Патки!

Междувременно Боби обяснява как организираният Алберто ни е подготвил изненада – обяд в една от най-известните умбрийски кръчми. Била сред предпочитаните на местното кулинарно общество. Вече е пладне и тия думи само изострят любопитството и глада. Вървим покрай реката, наблюдавайки готвещите се да влязат в нея рафтингари и съглеждаме причудлива табела, указваща местонахождението на остерията. От това определено няма нужда, защото тясната уличка засмуква като фуния прегладнелия турист – смесени аромати на вкусно готвено придърпват в точната посока. По уханието, по уханието, наляво по стълбичките и сме пред „Бачияфемине”. „Целувайки жените” значело. Надзъртаме жадно вътре – прекрасна атмосфера, уникален уют и аромат, но не било писано – нямало места! Определено част от доброто настроение отстъпва на разочарованието. Останахме си нецелунати.

Поемваме по-натам към другите кръчмета в компанията на миризмиците, оставящи спомен. Край реката хапваме доволно, за да продължим из Скеджино. Отново сме край канала, зяпаме витрините на затворените магазинчета и погледът ми е привлечен от сладурско пурпурно камионче, украсено в бели воали и цветя. Каросерийката на машинката е превърната в мокър бар. „Тука така правят. Ще има сватба и така посрещат гостите”, обяснява Боби. Двама-трима подранили излъчват елегантност и парфюм. Не дотолкова свежите туристи шмугваме из лабиринта на малките и криви улички.

Насам-натам, нагоре и наляво и се озоваваме на миниатюрно площадче. Там три деви украсяват с бледи рози и маслинови клонки входа на видимо много стара черква. Жените отново изпадаме в умиление, защото разбираме, че тука ще е бракосъчетанието. Влизаме в хладната обител и обичайно експресивни, всички и без знак, млъкваме. Пред нас е самата прелест! Заобикалят ни богато изпъстрени с ярки ренесансови фрески стени, а в добавка е приказна цветна украса. Флористките са оставили в семпъл синхрон ансамбли от бяло, нежно розово, пепел от рози и беж, в компанията на сребристозеленото на маслинени клонки. По старата теракота са разпръснали розови листенца в компанията на свещничета, привързали са изящни венци по пейките. Специално подготвени книжлета за повода очакват гостите, нежни ветрилца с имената на младоженците ще ги разхлаждат. Сетивата са спрели да подават информация. У мен е само една идея – как да се омъжа повторно, само заради тая ненатрапчива красота.

Нямам сили и желание да ходим до старинната кула високо-високо, затова мълчейки се отправяме към паркинга.

Очаква ни Сполето.

P.S. Благодаря на преводача!