Опитни приятели в странстването посъветваха да правим да струваме, но без да сме видели Вила Романа дел Казале, съхранила най-големите и красиви в света римски мозайки, да не напускаме острова.
Чуден пролетен ден, слънчев и топъл, ден за преход от запада към изтока, от околностите на Агридженто към Рагуза. Някакви стотина километра, нищо работа.
От месеци провиждам романтично пътуване по лъкатушещ крайбрежен път, разкриващ след всеки завой все по-зашеметяваща и дъхоспираща гледка. Море, по-лазурно от очите на любимия /и той ще чете, пък си харесах нещо в близкото магазинче/, причудливи скали, пясък и вълни, прелест.
...
Движим повече от час, море не се вижда никъде, катерим все по-нагоре из планинските скатове, коли няма, камо ли туристи, къщи няма, пасящите овце и те останаха някъде в ниското, дори полетата с кактусови насаждения останаха отдолу, а GPS-ът криволичи все нагоре и нагоре. Следваме го. В купето вече се хваща само една радиостанция, където тече припева на някаква песен: "Are we crazy?", но засега не смея да споделя засилващата се тревога, че нещо не е, както трябва. Радиото пращи, прекъсва, за да чуя гласа на водещия с развалено "р", пресечен категорично от любезното момиче от навигацията, че ей тука трябва да свием в дясно. То и досега не бе особено надеждно - свлечено шосе, кални наноси по настилката, но поне имаше осева линия и банкет. Сега ни води по двуметрово пътче някъде сред жълти ширнали се безкрайни поляни. Странно, но щом навигацията казва, изпълняваме.
Пътят е достоен за офроуд състезание от средна класа, нашата количка се зори, но героично лъкатуши около гигантски локви, грамадни кални отсечки без асфалт, радиоводещият е решил, че ще припява с фалцетен гласец върху истеричната мелодия с "Ааааа" и "Ууууу", което допълнително безпокои сърцето. Писвам за първи път, когато се килваме яко наляво. Има си и добри страни - от напрежението неминуемо съм изгорила калориите от закуската. Надежда има - ей къде са калните следи от грайфери. Това е пътят, викам с всичката увереност, на която съм способна.
GSM-мрежата я няма от километър и повече , когато насреща се появява следа от модерна цивилизация. Табела, изписана на три езика - Attenzione!!! Ahtung!!! Danger!!!, завой и ... блато. Триметрови папури, кал и това е.
Аз съм се спретнала в бяла рокличка, на крачетата съм новите си обувчици, подарък от синовете и си мисля как слизам и бутам.
Любезното девойче мълчи. Множеството маневри са съпроводени с много и още поздрави на майка й. Връщаме назад. Толкова съм ядосана на машинката, че обещавам да й резна всички кабелчета. Въртим сума и километри, осланяйки се на собствената си преценка и табели, когато достигаме желаната дестинация.
Вилата и мозайките са изключителни! Непременно трябва да се посетят!
Няма коментари:
Публикуване на коментар