Кулинарно!!!

Едни трийсет минути отделяме на Трип адвайзър, за да изберем заведение за вечерта на рождения ми ден. Кратко колебание и се спираме на "Ил Моло".
Палим колата и по криволичещите пътища из околностите на Агридженто сме в Сан Леоне, курортно градче на брега на морето. Слънцето тъкмо залязва. Правим кратка разходка по живописната крайбрежна улица, за да стигнем ресторанта.
Прекрачваме прага. Много стъкло, огледала, хром, зеленина, простор. Посреща млада жена в черен класически костюм. Избирам маса до стъклена стена, през която яхтите на марината поклащат лениво мачти. Пред мен са искряща бяла покривка, изящни прибори и посуда, върху които гигантските полилеи в стил "Версай" пръскат безброй отблясъци.
Друга жена със сериозно изражение носи "Просеко" и налива в малките чаши с високи столчета. Оставя и менютата.
Аз съм се настроила за морско и не избирам дълго. Специалитетът от предястията. Моят човек и той ще прави компания с някакви подобни неща. Докато отпиваме от уелкъм дринка, сериозната жена носи елегантен поднос с пет различни хлебчета, видимо приготвени на място. Потривам ръчички. Уцелихме!
Хвърлям око край себе си. Ресторантът е почти пълен. По масите са елегантни хора. Мъже във фракове, носещи подноси с гигантски хромирани капаци, се въртят около гостите с почти валсова стъпка. С оттрениран жест похлупакът изчезва, за да разкрие енигма. Усмихвам се в очакване.
Моето е някаква продълговата работа, в която има купички с различни морски гъзарии. Похлупак няма. Голяма работа! Изглежда страхотно.
Наздравица, отпивам от виното и започвам. ...
Ммм, гадно! Това царевично хлебче с пармезан, череша и аншоа никак не ми допада. Нататък са парчета от непозната ми риба, в марината. Кисело, възкисело. Коктейлчето от скариди бива. Миди - праисторически каиш. Поглеждам към Людмил. Той тъкмо е задъвкал някакъв калмар. Има опасност да посети извънредно зъболекаря. Решавам, че с рака няма смисъл да се боря и го оставям цял.
Нека уточня, аз не съм капризна, нито пък гевезе. Мога и на хляб с шарена сол да съм, ама да са вкусни.
Наблизо минава симпатичен тип от онези с фраковете и фиксирайки състоянието на масата пита обичам ли морска храна. Отговарям утвърдително, но добавям честно, че не ми харесва. Тоя губи усмивката си. Така не бивало, казва. Апетит вече нямам и отказвам да избера друго, но човекът е много настойчив и любезен. Обяснява, че тука всеки трябва да е доволен и ако не искам да го уволнят, трябва да поработя по въпроса. Искам само десерт, по негов избор. Този се ухилва и завъртайки се казва, че сега ще ме компенсира.
Людмил е къде-къде по-дипломатичен от мен и упорито предъвква многократно жилавото месо.
Какво им става на всички? Наоколо хората са превъзбудени и видимо доволни.
Пред мен се озовава огромен бял порцелан с топло шоколадово кейкче с течна вътрешност. Онзи чака отзвук и аз правя вечерта му като лъжа, че е вкусно. След време се връща с чиния, пълна с лимонов леден десерт - това била втората ми изненада.
Мина се не мина време, белозъбкото носи шикозно плато с парче домашен шоколад и блокче карамелизирани бадеми. Той се смее, аз се смея. Жестът на внимание е забележителен, чувствам се обгрижена и специална. Шоколадът обаче е горчив, а бадемите - прегорели.
Спасих човека от уволнение, съвестта ми е чиста, но не мога да се отърва от усещането, че съм била герой в оживялата приказка за новите дрехи на царя.