сряда, 12 април 2017 г.

Привидение в Сиракуза

„Да идеш в Италия и да не видиш Сицилия, означава да не разбереш Италия въобще.”, възкликнал Гьоте. О, колко прав е поетът! Само тук можеш сбъдна отдавнашен блян.
Сиракуза. Варовиково бяло вълшебство на югоизточния бряг на острова. Основан от гърците през 8 век преди Христа. Градът-любов на Архимед, на гръцкия и римски театър, на барока, на Караваджовата „Санта Лучия”. Днес съм в настроение да се запозная с чара на Сиракуза.
Градът е малка лудница – задръствания, клаксони, мотащи се свободни електрони с раници. Без особено лутане се добираме до старата част. Оттам гмурваме из прелестните улици, където движил и авторът на Фауст /добре се знаем с тоя – донесе ми една от малкото шестици по литература/.
Любимото ми безцелно моткане вляво и вдясно из градския лабиринт довежда до прекрасния площад, по който Малена кършеше снага. Днес я няма, но площадът е превзет от силния звук на духов оркестър. Пред мен е опната дълга червена пътека и вместо обичайните герои с карти и фотоапарати, пространството е превзето от полицаи. Много полицаи. В различни униформи. На групи от по няколко спокойно разговарят в очакване на някакво събитие.
Оркестърът бичи яко. Музикантите са тийнове на не повече от шестнайсе, обути предимно в анцузи, насядали или полулегнали на стълбите на Дуомото. Всеки е потънал в собствената си партия, не му дреме ни за ритъм, ни за хармония. Тромпетистът е в истерично настроение, кефи се на макс, дудукът му вие глас над всички други и хич не му дреме, че темпото му е къде-къде пред другите. Сред тая създаваща готино настроение най-фалшива музика, има един субект, който в тотално отчаяние ръкомаха с напразна надежда да създаде мъничко хармония. Диригентът. Мъжът е видимо скапан, но упорит. В старанието си вкарва и крак, но резултат няма.
Цялата тая атмосфера довежда до решението да заседнем по-дълго на площада. Кафенето срещу катедралата предлага страхотен „Аперол”.
Отпивам от питието в очакване на предстоящото събитие, разглеждам хората в униформи пред мен, когато погледът ми е прикован.
Ето го! Поврага на Архимед, на театъра, на Санта Лучия и Караваджо! И Гьоте не знае за какво иде реч. Побутвам Людмил с крак и безмълвно посочвам привидението. Петфутово съвършенство.
Карабинер, с клин, ботуши, пистолет и шапка с кокарда. Пуснал е тънки и дълги бакенбарди, брада под устните със същия размер и крие очи зад тъмни очила. Ако направя някаква простотия, дали ще ме арестува?
Време затова няма, защото след кратка суетня, празникът на Сиракузката полиция започва. Оркестърът свири бодри милитаристични мелодии, началникът преминава тържествено с огромна сабя по килима, а после награждава отличили се полицаи.
През цялото това време привидението стои в поза „мирно”. Гласът от микрофона изрича: „Награда за изключителни заслуги - полицай Маурицио Конти”. Моят човек пристъпва по килима за награда. Разбил местна банда!
Всичко приключва за петнайсетина минути. Мутиращ глас от оркестъра пронизва площада: „Либерта!” и събранието се разпуска.
Тръгвам и аз. Какво да й гледам на Сиракуза повече?



Няма коментари:

Публикуване на коментар