Винен тур в "Ил Борро"

Отдавна Лаура ни кани на винен тур в „Ил Борро”. В три ще ни чака Джулия, нейна колежка.

Пътят до имота на Ферагамо е красив като картичка – фризирани развълнувани масиви с неузряло още грозде, тук-таме дръвче и каменна къщурка отвъд.  Зад внушителна желязна врата е опнат път с гигантски кипариси, водещ към сърцето на имението. Някъде в далечното гости упражняват езда, а в противоположност е прелестен вековен парк. След километър по чакъла сме на малък паркинг, а там – пернишко Ауди.

Точно в три се запознаваме с чаровната гидка. Изчакваме кратко и други шест посетители от Франция. /Какво ли правят тук – нали си имат достатъчно изби?!/

Турът започва в голямата зала, където първоначално гроздето се посреща в гигантски метални съдове. Пропускам детайлите за технологията на направа на вино. Какво научавам -  тук някой от Хабсбургите е съхранявал милото му питие! Джулия насочва групата към тунела на любовта или както там му казват „Романтичния път”. Според Тълковния речник на българския език „романтичен” е „прил.име, Който е изпълнен с романтика; сантиментален, нежен, мечтателен, лиричен”. Владеят си занаята нашите езиковеди – колко точно са превели какво чака по наклонената керамична пътека! Да зарежем всички клишета за романтика – сърца, свещи, рози и звезди! Нека дойде и най-депресираният тип на терапия и Джулия ще оправи живота му!

В ниши по тунелчето си почиват полегнали бутилчици. Събиращите прах бижута са от различни реколти. Става все по-интересно и разбирам, че да изтръшкаш хиляди за бутилка на повече от 15 години е риск – може да уцелиш амброзия, но е възможно и да попаднеш на киселоч. Затова е редно да залагаме на сигурно. С перфектен тайминг, докато изрича последния съвет, сладкодумницата ни въвежда в сърцето на избата – на осем метра под земята, голям белокаменен кръг с приглушена светлина. Дискретна ръка е оставила върху старинна маса от ковано желязо точен брой чаши и четири дишащи вече бутилки. В добавка е и панерче със солен снак. Омайницата с френското „р” била далечна наследница на Бакхус! Грабва вниманието отново. Представя всяко вино по толкова вълнуващ начин. Опитваме първо бялото, плакнем уста и преминаваме към червените. Жрицата разпалва въображението като рисува божествени картини кога, как и с какво да придружим питието. Не е чудно, че под въздействащите й думи и поредната глътка чувствам вкусове на дивеч, плодове и трюфел /това пък как – никога не съм опитвала!/. По замечтаните френски лица чета какво се случва и там – старците са явно отново в младостта!

Разбълниканата ми глава е взела вече решение – няма да си тръгна оттук с празни ръце! Кулминацията достига, когато чародейката описва как последната амброзия се отпива в зимна вечер на малки глътки в компанията на черен шоколад. Катарзис! Ще бъде кашонче!

С тъга жизнерадостната ни дружина напуска Храма. Напразна горест! Попадаме в лелеяна от всеки ценител обител. Хиляди бъчвички отпочиват в компанията на древни мухъли. Вдишвам същите спори, които е вдишвал и великият херцог на Тоскана! Място за богопомазани!

След час забрава бляскавото слънце стряска всинца ни. С французите сме вече другари до живот и оживено споделяме впечатления в магазинчето.

С кашонче и шармантни кутии, каквито заслужават покупките ни, се връщаме към клетото битие.

Отто

Непростимо е да пропусна в галерията от персонажи Отто – най-сладкия пес.

Осеммесечният младеж има бяла осмица на дупето и оттам идва името му. Доброжелателен, игрив, палав и закачлив. Алберто го е взел за другар в лова, но засега усилията му да го направи изпълнителен са пълен крах. За да научи  животинката къде й е мястото, стопанинът временно е оградил с мрежа специално място. Но свободолюбивата природа и упоритият характер на подопечния карат човека да изпада ежедневно във вътрешна борба дали не е сгрешил с избора. Каквито и препятствия и всякакви поиталианчени пинизи да прилага, Отто винаги намира пролука да се измъкне от заграденото пространство. Следва любимия му ритуал – със скорост, неуловима от никой спидометър, обикаля къщата и околността. Иначе е учтив – винаги ни поздравява с влажната муцуна, препикава лимоненото дръвче пред нашата врата и чака награда. Тази дяволия не му се разминава – все е навикан и наказан. Но това не отказва борбената му душа. Когато е на свобода, е неизменен другар в игрите на децата. Засега е пукнал три топки и загуби по терасите още толкова. Що неприлични изрази е отнесъл  заради одрани пищяли!

Мързелив следобед. Аз правя щастлив Александър на Сантасе. Въпреки че започнахме с големи кандърми и обяснения, че това е игра за умствено изостанали, виждам удоволствието насреща. Радостта от интелектуалното превъзходство го кара да качи небрежно крак върху стола. Обсъждаме как не съм се научила да броя цветовете, а петнист шемет минава изневиделица и грабва изутия чехъл. Моят син, чиято природа е да гледа на света изотгоре, не е сметнал за необходимо да вземе втори чифт. На няколко метра, с пламнал поглед, е Отто, готов за игра. Александър хуква наполовина обут, а настроението му е вече различно. При останалите от семейството е точно наобратно – хилим се до сълзи. На 100 метра Отто спира със съкровището в уста и с подканящ поглед чака да продължи гонката. Да, ама не!

Победен и гневен, Сашо накуцвайки заради чакъла, се прибира и нарежда мърмории под нос. Не виждаме кучето повече от половин час, когато пристига триумфално, с празна уста. С два номера по-големи бащини маратонки, геният на картите тръгва на обиколка по чукарите. Неуспешно.

Когато домакините се прибират у дома и споделяме наистина забавната случка, Алберто запява гневен монолог. Пали джипа и тръгва на чехъл-сафари. След час пристига със заветния чепик. Без следи от зъби, само някоя и друга лига. Онзи получава порция от обичайното.

Александър или Отто, единият от двамата си взе поука.

Перничанка от Арецо

Тази вечер ще се запознаем с перничанка от Арецо.

Лаура известява, че към обичайните приятели ще бъдат и нейният отскорошен колега Масимилиано и майката на третия му невръстен син – българска лейди, както каза тя. От Перник.

„Винкел!” – с подскок отбелязва Калоян, който никога не изтърва разговора на големите. „Уот ис хи сеинг?”. „Винкел.” – с натъртване пояснява той. Присвивам яко устни към момчето, добавям и вежди, а на Лаура подарявам усмивка и я оставям в неведение. По-късно се обясняваме какво е редно и какво не да споделяме пред хората и най-строго забранявам да се използва онази дума.

Дали заради местоположението на моя град, но досега човек от Перник не съм срещала. Чувала съм много колоритни вицове и толкоз.

Вечерта се запознаваме със стройна смугла моя връстница с обрано поведение. На отрупаната маса разчупваме с небрежни теми. Виното е обичайно вкусно и в изобилие.

Нашата сънародница споделя, че е в Италия от 20 години. Аз и Деси проявяваме интерес какъв е живота на емигранта и тя започва. Драсвам щрихче – италианците са много добри, ама наивни, вечер си пия ракията с бебиситърката, купувам коли на старо и ги нося в България, добавям и някой марков парцал от аутлетите, така и така правя курс, нося по ... хиляди евро в колата, нося маркови дрехи, детето щях да го родя и без той да иска, колата ми е с Бг регистрация, нашата къща в Ил Боро, италианският е много лесен. Сега, да уточня, втрещена съм! Ил Боро е имение на работодателите на Лаура – преди трийсетина години изчезващото селце с вековни къщи е закупено и реновирано от мистър Ферагамо. Днес е място за луксозен туризъм, но и всеки желаещ да се наслади на уникалната архитектура е добре дошъл. Та. Нещо не разбирам – „нашата къща в Ил Боро”?!??

Ние с Деси сме си бърборанки, но тук само кимаме. В подкрепа на изтощените „събеседнички” пристига Александър. Интересува се за многото шарени щитове по сградите в Арецо. Първата пауза. „Какви щитове?” „Ами тези, дето са на центалния площад.” Пита Аморето, но пак нямаме удовлетворяващ отговор.

Дошло е спасителното време за диджестивите. Получаваме искрена покана да гостуваме тази година у тях, ама ще ни посрещнат по български.

На сутринта Лаура живо се интересува как сме прекарали. Не е лоша жената, ама едва ли бихме общували у нас. Видимо успокоена, домакинята споделя какво я е притеснявало. Надълго-нашироко нашата нова позната описвала бита български. Най-странно за италианката е как в елитните ресторанти хората танцували, че даже и по масите. Какви ли ги е раждала обърканата й глава? Туземци край огъня с вилица и нож в ръка?! Разрешава и загадката с „нашата къща” – „мистър Ферагамо е щедър към своите служители, дава им да обитават някои от имотите”.

Всъщност Катя е сърдечно момиче.

На гости с Клуба

Развълнувани сме. Канени сме за първи път на гости. Ами че това си е чест! Ще бъдат и приятелките на Лаура от клубчето им по английски заедно със съпрузите. В добавка е и Алесандро. Този го принаждали към всяко парти, тъй като бил самотник, изоставен от жена си, топ-манекенка, преди 12 години. Без децата – 13 човека.

Половин час преди поканата идва първата кола, после и втората. Горе се чува глъчка и ние решаваме, че не е редно да се тежкареем и поемаме с бутилки вино и десерт по стъпалцата към етажа на домакините. Посреща ни Барбара, бест френдката на Лаура и сърце на клуба по английски. Казва „Гуд ивнинг, найс ту мийт ю, айм Барбара” и с това комуникацията секва. Къдрокосото сърце е тайфун в кухнята, чувства се като у дома си и не спира да сервира и отсервира, да мие посуда и да обгрижва децата.

Последен пристига Алесандро. Очаквах кахърен тип, а в стаята нахлу възвисочък шумен пич с най-гъзарските чепици

/имал фабричка за патъци, оказа се/, типичната гъста и обърната назад коса и кило сладолед в ръка. Настаниха го до Людмил, че знаел английски /така си беше – той не е от Клуба!/

Първоначалното спичане отмина неусетно в разговори за манджи – вий какво ядете, ммм, интересно!, пък ний – туй!

Първо – паста със зеленчуци, после Клуба прибира чиниите и дава празни за основното. Алберто ходил на лов и понеже Дияна била благосклонна, отстрелял диво прасе. Пържолки натюр, някаква кървавица и дреболийки, завити в було, картофки с розмарин. Много вино. Клубът парлари само италиански, а Людмил намери своята сродна душа. С Алесандро установиха, че италианци и българи са си направо една кръв - и неговата майка му звъняла по пет пъти ежедневно да го пита как е. Междувременно обяснява какъв природолюбител е Алберто, как тачи и пази природата /пък тъкмо му ядем свинчето!?!/, как всяка тревичка е издигната в култ. Чак се замислям къде ли съм сгафила – ама освен комари и някой и друг скорпион друго не съм затрила.

Вечерята върви прекрасно, настроението е страхотно. Калоян събира женските овации от различни поколения - за всяко нещо казва „Ми диспиаче”/извинете!/ и Клубът е очарован.

Някакъв възедър насеком прелита наблизо и Людмил го хваща. Не знаем какво да го правим – все пак в Меката на природолюбието сме. „Алби” – провиква се въпросително Алесандро към другия край на масата и посочва тварта. Зад зачервените клепки не улавям емоция – с отмерен жест на римски император Алберто посочва с палец уверено надолу! Смърт! Секунда мълчание и прихваме да се смеем.

Идва време за диджестивите и Алби примъква от любимото стайче /за него – друг път!/ половин дузина домашни ракийджоси. Ама побратимите до мен са още на вино. Людмил търчи до долу и донася последните запаси. Сладоледи, Тирамисуто на Лаура, някакъв сладкиш на Пиетра. Всичко живо е нахилено. Текат уговорки за пица-парти. За финал Барбара ни изпраща с „Гуд бай!”.

Да живее Българо-италианската дружба!

Емма и Бианка

Емма и Бианка. Две тоскански звездички.

С година разлика, дъщеричките на Лаура и Алберто са пълна противоположност. Каката е на дванайсет, кротка и мила, с вроден финес. Малко говори, а дискретната усмивка крие шини. Аристократично дистанцирана. Малкото е бяс! Не ходи, а тича, не млъква и е заета да оправя световните несгоди. Като всяко момиче носи труфила. Вместо с гривни и гердани Бианка е украсена с лепенки, синини и ожулки. Над блесналите зъбчета нослето върви с най-игривите очи. Често им гостува Аличе, чаровно шошесто нещо. Спорове и дискусии огласят деня.

Трите приятелки са другарки в игрите на нашия срамежливец. Федербал, игри с топка, в които се включва и неуморният Отто, на приказка в дървената къщичка, която наскоро Алберто инсталира. Неотдавна Коко има честта да разгледа и момичешката стая. Но най-големият купон става в басейна. Виртуоз-изобретател в разплискването му е Бианка. Далеч от вихрушката, Емма прави пореден неуспешен опит да кротне сестра си.

Прибираме се от някаква обиколка. Необичайно тихо. Скучаещият ми наследник търси разнообразие и с хавлия поема към пула. Скоро идва разстроен с новината, че любимото му надуваемо кресло, примъкнато от България, е неизползваемо. За да внеса необходимото спокойствие, отивам да видя пораженията с надеждата да позакърпим нещата. Дюшечето е  свидна жертва в неравна борба. Горкото войниче! Непотребно вече, поне е заслужило вниманието на грижовна ръчица да го нагъне така, че да не се види неизлечимата рана. Отдаваме следобеда си на траур.

Привечер дори и върналата се от работа Лаура е тиха. Тъгата е превзела дома.

„Флорине, може ли?”. Това е притеснената майка. Зад нея - Емма и притихналата Бианка. Лаура започва с канонада от извинения, които разтапят сърцето на Калоян. Лицето му омеква и след дискретен сигнал, нещастната Бианка пристъпва с пакет в ръце. Пред разплакване, тя прошепва извинение на заучен английски и подава ново шарено дюшече. Примирието е сключено. По стар войнски ритуал вечерта възрастните поливаме края на конфликта. Отдавна подозирам, а след случката съм сигурна, че младите изпитват нежна симпатия. Калоян и Емма стоят все по-далеч един от друг и си хвърлят погледи крадешком. Обичайният тонус е обзел тайфуна с нежно име.

Няма съмнение, че романът едва започва – от шест месеца синът ми пуска коса.

Флоренция

И слепец ще разбере къде се намира. Не трябват очи да усетиш. Пипни кой да е камък и той ще ти заговори на магичен език. Всяко ръбче носи характера на майстор отпреди векове. Разпери ръце и пръстите ще ти подскажат размера на улиците. Вдигни глава и през затворените клепки няма да доловиш и помен от светлина – високи стражи приютяват привилегированите жители. Е, ще те стресне някоя бръмчаща „Веспа” и тогава неволно ще включиш и ново сетиво. Всяка уличка ще те отведе до безценно съкровище.

Пропуснах ли да кажа къде сме – това е ТЯ – белисима Флоренция! Сърцето на Ренесанса, душата на Новото време, мост към модерността. За нея е тъгувал прогоненият Данте, тук се е раздал великият Лоренцо – политик и меценат с душа. Леонардо и Микеланджело влизат в битка с четка, Ботичели вкусва любовта, а Галилео намира покой. Само мрачният Савонарола, неусетил красотата, плаща най-скъпата цена. Тук граждани и поколения Медичи заедно градят своята Флоренция. Гении като Джото, Брунелески и Гиберти отварят „Вратите към рая”. Понте Векио, покритият мост над измамно спокойната Арно, и днес предлага златни спомени.
 Най-свидното за всеки флорентинец е техният Давид. От къс захвърлен мрамор упорит младеж извайва символа на малка Флоренция, дръзнала да се изправи срещу исполина свят. Толкова го обичат, че е възпроизведен още два пъти. На величествения площад пред Кметството посреща копие, а компания му правят и други прекрасни скулптури. Музей на открито!

Невъзможно е да я поемеш отведнъж. Затова набелязваме най-основните светини. Гигантската изумруденозелена Катедрала с осмоъгълната Баптистерия са радост за окото, а безмълвието съпътства напускането на гробницата на Медичите – и тук Микеланджело е оставил душата си.
Вълнувам се от предстоящото посещение на Академия дел арте, където грижовните управници съхраняват оригинала Давид. С наближаването на величествената сграда за пореден път се убеждавам в практичността си – дни преди това съм взела билети. Отминавам със съчувствие стометровата опашка, а за клетниците в спални чували почти проронвам сълза. Непосредсвено до входа има още по-наблъскано множество, наблизо са и две лимузини. Докато търсим входа за късметлиите с резервации, разбирам защо е допълнителната суетня. Възбудени младежи си предават код: „Тони Бандерас енд Камерън Диас!”. А, и тези са дошли на поклонение пред вечността!

На входа ни посреща феерично създание – нашият гид. Тя е най-нетипичната италианка. Слабичка, облечена в басмена рокля на цветчета, деликатна и тиха. Без позата на капацитет, тя повежда групата по безценен коридор с подредени в шпалир част от „Робите” на Микеланджело. Докато с финес обяснява символиката на творбите, съм привлечена от целта на посещението.

ТОЙ е в центъра на грандиозна ниша. Избързвам преди групата и уцелвам момент, когато мравунякът от посетители е намалял. Четириметровият гигант наистина е шедьовър! Давид е образец на решителността преди изпитание – очи, гледащи смело към опасността. Най-силно ме привличат ръцете му – онзи чешит с длетото е оставил пулсиращи вени. Преди исполинът да мръдне, феята пристига. Нямам такова преживяване – тя му се обяснява в любов!

Към спомените завинаги добавям и образа на миловидната.  

Слънцето на Асизи

Над Асизи греят две слънца!

Първото се казва Борислава. Тя е съученичка на Людмил, емигрирала преди близо двайсет години.

Екскурзията започва с обиколка надве-натри из белокаменната Перуджа. Хлътваме в местната катедрала, откъдето не можем извади Калоян. Той е голям поклонник на италианската черковна архитектура. Не пропуска храм, дори отскоро коленичи като вглъбен богомолец. Всъщност тайната му е, че обича да си почива в прохладната обител. На прошепнатите подкани да ходим той отвръща със „Силенцио!”. Опак дете!
Оглеждаме къде какво. Градът е известен с производството на шоколад и много места напомнят за това. Особено притегателен е магазин, в който всевъзможни неща грабват вниманието на туриста, който после се чуди какво да ги прави. Купуваме и ние задължителните простотийки – „шоколадово” калъфче за телефон, „шоколадово” тефтерче и ... шоколад. Разглезени от многото забележителности напоследък и подгонени от напиращата жега, след бърза пица и бира, отпрашваме към Асизи.

Там ни чака Борислава. Запознавам се със стройна чаровница, на чието лице грее усмивка. Борислава е говорещо торнадо, но по онзи готин италиански начин. Толкова сладко, по-сладко от перуджански шоколад, ни вкарва в атмосферата на прекрасното градче. Боби работи от години като рецепционист на хотел в непосредствена близост до най-голямата местна забележителност – манастира на францисканските монаси. Докато обяснява, че кризата е ударила яко туристическия бизнес и местните вместо с нощувка идват на поклонение само за ден, ни прекарва из лабиринтите на хотела. Отваря вратата на ВИП-апартамента и ни изкарва на терасата – оставаме без дъх. Не заради нетърпимата вече жега, заради гледката. Ширнало се безбрежно море от зеленината на равнината, малки кацнали селца, планина в най-далечното. Правя снимки. Боби ни оставя с насладата и после обръща внимание на черквата вдясно на ръка разстояние. Пак снимки и се изнасяме. На малкото бяло площадче има млади францискански монаси, които канят на посещение в скъпия за тях храм. Досега съм виждала кафевите им облекла само в „Името на розата”. Разглеждаме и гроба на бившата ни царица Йоана, майка на злополучния Симеон2.

По нажежените стръмни улици докретваме до кафене, където се спасяваме от прегряване и подкарваме с подновени сили сладки приказки. Боби разказва за живота си тук. Установявам, че да си трайно в странство не е като да джиткаш за по седмица. След това ни води към друга светиня – там, където свети Франциск е живял и починал. Нашият прекрасен гид не пести интересни подробности – за розите без бодли, за двойката бели гълъби, неотменен страж на светия гроб, за живота и смъртта на забележителната личност. След нейния разказ, изпълнен с любов, усещам колко специално е мястото. Има уникална черквица в черква – трябва да се види! Но ако Боби не е с вас, няма да разберете как при неотдавнашното земетресение, незнайна сила е спасила огромната Богородица, местна светиня. Разделяме се с нашата приятелка.

Ще ни посрещнеш ли и тази година, слънце?

Сан Джиминяно и особености на нашия характер

Причината да отидем в Тоскана, е моята „разнолика, нестройна душа”, закопняла за това място след един филм. Продължавам да съм благодарна на актьорите и хората зад кадър от „Чай с Мусолини”, че ме пратиха там, нищо че не подозират за това. Действието във филма започва от приказната Флоренция и завършва със Сан Джиминяно. Не знаех за съществуването на тази шепа живо средновековие, докато героинята на Маги Смит не разказа играта на все италианец, германец и шотландец.

Сан Джиминяно е по-чаровен в действителност, отколкото го представя и най-напудрения представител на неделната немска киноромантика /извинете за оксиморона „немска романтика”!/. Изкушена съм да се увлека в описанието му, но има толкова много лустросани гидове, че моята скромна добавка ще е излишна. И все пак, каменната красота на архитектура без аналог привлича пъстрило от цял свят. Местните се крият от туристическата гмеж из страничните на главната улица, преминаваща от край до край града. Има приходящи италианци, мълчаливи розови германци, представители на Албиона, стърчащи над всички холандци, лигави американци, шумни испанци, многобройни нахилени дребни представители на Азия, тузари-руснаци и други „-ци”. Само българи няма!
Вървим по павета, по които са стъпвали предренесансови художници от световно значение и вместо да водим разговор за това зяпаме магазинчета за сирена, за ароматни сапуни, за покривки и бохчи, за сувенири и джунджурии, за шарени порцеланови неща, за кожени изделия, за чанти, за обувки... Особено се оживяваме пред магазин с препарирано глиганче и дузина висящи крайника на негови събратя, с козинка. Отминаваме към място, където продават паста, зехтини и подправки, хляб и т.н. Жегата, увеличена двойно от нагретия камък, тласка към спасителен остров – в далечината има сладоледаджийница. С по-уверена крачка вървим към обетованото кътче. Мозъкът нещо сигнализира. Насред многобройната човешка шарения сканира фигура – познато от родната телевизия лице и фигура с внушителни размери. Телото се изпружило на стол пред желаното заведение, с крака върху друг. Не е като да няма посетители, желаещи да се разхладят, но нашият наследник на балканския Ганьо сякаш не ги забелязва. Като малка моят батко обичаше да ми показва какво незначително същество съм с играта, дето с лява ръка въртим по корем, с дясна потупваме глава,  а после ме караше и да скачам.  Дежа вю - българската тв стар отключи този мил спомен. С една ръка милва свидното шкембе, а с другата се протяга като селски котарак след сватба. „Ама как са наядохми снощи, ааа!” – споделя с младеж до себе си. В този съкровен момент Калоян се провиква отдалеч с ”Мамоо, какъв да взема сега?”. Звукът на родна реч, омайна сладка, секва безметежното удоволствие у нашия знаменит сънародник и той стреснато се намества върху стола. Търси с очи коя е таз българска майка юнашка. Не сваля крака.  Минавам небрежно, с изражението на всеки, който виждайки популярен подсказва „ти пък к’во кат си известен” и с неварненски акцент отговарям „Защо не вземеш ягода този път, миличко”. Купуваме, каквото купуваме, под изучаващия поглед на актьора-продуцент и се оттегляме небрежно в морето от хора. Ето къде почивала българската арт бохема!

След месец време на родна земя цапам ръце с мастилото на някакъв жълт папир и попадам на колонка, в която кратко се отбелязва, че актьорът Х и приятели са присъствали в Тоскана по покана на прочута бизнес дама и майка на актуален по него време певец. Сега разбирам – кьорсофра!

Лоро Чиуфенна

Тука ще вляза в противоречие със себе си – Тоскана не е само Лаура и Алберто!

На хвърлей място от къщата в ниското е Лоро – селце ли е, градче ли, нямам определение. Това е чудо от средновековието с типичната за тези места архитектура – каменно площадче с тесни павирани улици, две черквици с мелодични камбани, снажна часовникова кула с механизъм, показващ по всяко време на денонощието осем без десет, ароматна пекарна, уютни ресторанти. Има и салон с табела на ножица и гребен, галерия с картини, банка, магазин за домашни потреби ”Всичко за всеки” с витрина, на която винаги залепвам нос. Измамно провинциално спокойствие! Дали местният Елин Пелин е уловил разделението на млади и стари? Символ на тревожното явление е преминаващата през сърцето на Лоро неголяма, но пък буйна река, край която е гордостта всеки стар патриот – величествена мелница от незапомнени времена. Упадакът на нравите за традиционалистите е сладоледаджийницата отвъд  реката, упомената във всеки туристически гид, че е в топ 5 на най-добрите места за лекьосващото удоволствие. Според мен тези хора не са в ред – какво им пречи да си ближат сладоледа срещу мулиното?!

На центъра е кафе „Централ”. Там местните сключват временно примирие – младите играят шумно табла и зяпат чужденките, а старите дремуцат на бара. Ръчно изрисувано табло приканва посетители с „Хепи ауър”. Моите мъже проверяват има ли голям екран вътре, за да се насладят на любимата английска игра. Съдържателят клати интензивно глава и добавя „Си, си!”, разбрал очевидно въпроса дали има вариант да пусне мач от Албиона вместо вървящия сериал. След победата на любимия отбор, ми разказват, че в напечен за играта момент до тях се примъкнал възрастен индивид.  Поклащайки многозначително глава загадъчно изрекъл „Алекс Фергюсон”. Паролата май не подействала и контактът увиснал – на терена се вихрел друг отбор.

През това време аз посещавам местната бакалийка. Цялата тирада до сега бе с цел да добутам клетия читател до това място. Магазинчето е неголямо и вътре има основни хранителни продукти. Там се щура тип на средна възраст, който с бързина на фокусник пренарежда стоката. Помага му жена на същите години, очевидно убедена като мен в безсмислието на дейността му. Той чевръсто вади от кашони зехтин, бисквити, макарони, а после трескаво сменя местата им. Зад касата е дама на преклонна възраст, която следи с око на питбул преди схватка всяко движение. Тук охранителна камера не е нужна. Наместване на очилата и артикулите се маркират – от трийсе сантиметра показалецът блъсва бутона на касата, напрегната пауза и артрозният накрайник отново е пред счупване. Дали когато Цезар е обявил края на Републиката моментът е бил толкова тържествен?!

Впоследствие Алберто изяснява цялата картина – синьората е собственичката на магазина, по-младата е дъщерята, а робът – зетят. Майсторски имитира стойката на старицата, подготвя пръст и блъсва по въображаема каса, като с това показва кой държи юздите на бизнеса.

Едва ли сме видяли всичкото чешит на Лоро, затова съм убедена, че ми предстоят нови срещи с интересни типажи.

Тенис

„Ще дойда в Тоскана – заявява големият син – ама само, ако има къде да тренирам!” Баба ми, викам си, само  в Тоскана е тренирала! Ай, че нагло поколение!

Напоследък Александър усилено се занимава с тенис и нали е новоприет студент в чужбина и предстои първата ни дълга раздяла, склоняваме и убеждаваме и него, и нас, че няма начин да няма тенис корт в околността. Везните се чупят при този аргумент и любимият младеж склонява да дойде.

От първия ден обясняваме на Лаура каква болка ни тежи и тя, въпреки че няма засега тийнейджър във фамилията, усеща, че е въвлечена в драма. Като актриса с „Оскар” влиза уверено в роля и заявява, че има приятели, които играят тенис. Още същия ден разбираме, че амичите са навити, само дето са заети и трябва да стиковат ангажимента. Младата българска надежда е леко оклюмала, щом научава, че партньорите по игра са все около петдесетака. Адвокат, дилър на имоти и не помня третия. Щом моето съзнание рисува куцукащи старчета, какво ли ражда невръстната глава?! Запред Лаура запазваме благоприличие, а после и помежду си не споделяме тревогата.

Минават дни на уморителни екскурзии из приказните околности, редувани с други на безметежен мързел, но с майчинския си инстинкт усещам неудовлетвореността у младата душа. Нищо не задоволява копнежа по любимата игра.

Лаура прави деня на Сашо, когато казва, че утре вечер хората са на линия – кортът е ангажиран, ще играят на осветление. Вълнението е голямо. Подготовка на екипа, почистване на маратонките, преглед на ракетата. Кордата нещо се изкривила тук-таме, трябва да я пренавием, ама друг път. Атмосферата се напряга като на полуфинал на Уимбълдън.

Лека вечеря, за да не се отрази на формата, кратка гимнастика, литър вода в бутилка и процесията тръгва. По пътя напрежението се преборва с лежерни разговори. Сашо убедено развива тезата, че външният вид на играча е обратно пропорционален на таланта му. Сега си обяснявам защо винаги е небрежен.

На корта се запознаваме с двама симпатяги, стегнати в маркови екипи. При тях е и нашият познайник Алесандро, най-елегантен от всички. Адашите формират двойка срещу другите двама и разгрявката започва. С първите разменени удари настроението в бокса леко помръква. Нашето момче връща топката неуверено, но ние се окуражаваме, че играта дори не е започнала.

Е, започна. Адвокатът и другият елегантно отиграват всяка топка, а отсреща идва все по-дърварско изпълнение. Няма ги очакваните сервизи, завършващите удари са пълна трагедия. Балканският темперамент се включва в играта и въпреки активния съпорт от трибуната, резултатът драматично нараства в полза на играчите със сбор на годините 100. Калоян луд става да търчи от край в край да събира топки. Една дори не се намери. Хората драстично свалиха нивото на игра, та белким не скършат хатъра на младото. След края на срещата окуражаващо раздават похвали за бекхенда му, лека почерпка на по питие с финален разбор на играта.

Да си кажем направо – и девойче извън стотицата не е опухвано от Серена така.

"За мишките и хората"

Сега, първо да предупредя, че този текст не е за чувствителни, включвам и хорър елемент.

Старите къщи имат собствен живот. Разбрах го по трудния начин.

Решавам, че тази година дървоядите по гредите на тавана /дето ги нямало всъщност/ са се отдали на разгул и от преяждане пускат ежедневно по някой и друг черен пъцул по чаршафите. Вечер в полупросъница имам усещането, че ме удря ток. Незаспало, съзнанието подсказва, че е нереално – в дървена спалня съм. Тревогата ми се засилва, защото същото преживяване се повтаря и на другата вечер. На крачка от истерия изпищявам в тъмнината, защото този път не съм заспала, а нещо ме гризва яко по челото. Светваме лампата – нищо. Само черните пъцули описват пътечка по леглото и минават под възглавницата. Обяснено ми е с благ тон, че си въобразявам. Като на луда в преддепресивна фаза, с такта и търпението на обръгнал психоаналитик,  ми внушават, че съм сънувала.  Аз обаче не съм склонна да отстъпя. Застиваме и гледаме. Нищо! Взимам си възглавницата и се изнасям в съседната спалня. След половин час оттатък има раздвижване и д-р Фройд пристига със завивка и гузен поглед. ТО се появило! Полски мишок. В детската няма следи от нашественика и криво-ляво изкарваме нощта.

Сутринта първата задача за деня е да споделим ужаса с Лаура. В началото  собственичката е в ступор, после влиза в друга фаза – почти е пред разплакване и следват извинения, извинения. Взема се в ръце и провежда скорострелен разговор с мъжа си. След това делово се свързва с фирма за обезпаразитяване, вика чистачката извънредно и пак следват много извинения. Жал ми е за нея, докато обяснява, че все пак сме сред природата и досега такова чудо не е имало, обаче е извикала най-големите спецове от района и да не се притесняваме, всичко ще е наред. И пак извинения. Ние се изнасяме и оставаме терена на разположение.

Следобеда заварваме старо Фиатче с емблема на изпружила крака хлебарка. Аха, спецът явно работи още! Завираме нос във всяко кътче. Осем капана от модел с ергономичен дизайн прилежно са поставени из обителта. Явно се смята, че на гризачите трябва да им е удобно – в капанче с размери 20 на 30 има лабиринт, водещ до „холче” с лепило. И там гостът ще си остане. Отдъхваме, човекът професионално ни обяснява, че проблемът е решен и вече сме спокойни. След „Арриведерчи!” проверяваме капаните през половин час. Тц, нищо! Като всеки недоверчив българин и аз казвам, че тая работа без кашкавал или салам няма да стане и оставям примамка. Какъв ще го дири в лабиринта мишока иначе?! 

По късна доба, когато всичко живо мълчи по компютрите, улавям с периферното зрение движение. Задържам порива да викна и давам деликатен знак, че ТО е ТУК. Онова се запътва към капана и ... влиза. Яде, яде, залепва се, обаче яка мишка излиза. Изскубва се и драсва.

Нощ в детската!

На сутринта провеждаме междунационална дискусия, когато мишката се появява. Мъжете я подгонват стремглаво, но тая се завира в един радиатор. Жените тичаме навън, а после драмата ни е предадена подробно, гарнирана с изобилие от жестове и междуметия.  Алберто предприел крути мерки – донесъл въздушна пушка, но твърде голяма за пространството. Людмил на пост, докато безстрашливият ловец примъкнал пистолет. С „Райфъла” довършил наглеца, а нетърпеливият Отто получава извънредна закуска.

Подравяваме се с успешния край на мисията и превъзудени добавяме нова глава към „За мишките и хората”.

Андреа

Андреа е местното селебрити.

Средно висок, изпито слаб, чернокос и тъмноок, връстник – на пръв поглед най-обикновен. Андреа е собственик и главно действащо лице в местната пицария, скромно наречена „Димиакла”.

За пръв път отиваме по обедно  време, когато всичко, що дава признак на живот, се е покрило на хладина. Като новобранци хлътваме в първото изпречило ни се заведение, което ще осигури комфорт на стомасите. Местенцето не вдъхва особена увереност – мърлявко и неуютно. Отвън  ожулени пластмасови бели маси и столове с пепелници от разрязан на две кокосов орех, някоя и друга саксия с рахитично мушкато и толкоз. След шарените ленти срещу мухи на вратата, попадаш в местната Сикстинска капела – стена, изрисувана с пиратско-морска тематика. Сандъче със съкровище, русалки, еднокрако-едноок пират, причудливи риби от южните ширини, дървен кораб, всичко в странни пропорции помежду им. Микеланджело се върти в гроба от завист. Цветовете са обилни, формите /на русалките/- щедри. Допълнителна екзотичност внася огромно мексиканско сомбреро. Насреща дървен барплот и хладилна витрина. Избираме навън.

До минута пристига сухият човек и след Бонджорно-то преобразява с отработено движение масата със снежно бяла колосана покривка. После връчва менютата, изпипани в стилистиката на интериора. Какво трябва в горещия ден – бира и кола, пица, ньоки, а за най-смелия - стек. Уточняваме размера на напитките – пикола кола е гранде бира. Онзи се изгубва и скоро с табла в ръка примъква питиетата. Сервира с ледено изражение запотената бира, а пред малката ни племенница поставя чашка за шотче с кола в нея. Ния е изумена, но нали е най-деликатното дете във фамилията, само дискретно обелва очи. Стоунфейсът започва енергично да тропа с ръце по масата, да издава бръмчащи звуци и да я подканя да си изпие питието на екс. Девойчето не се колебае дълго и щом колата изчезва, Андреа вика „Бравва!”, вади иззад себе си кенче и най-накрая пуска очарователната си усмивка. Всички се хилим и забравяме за жегата. Оттук нататък сме си свои хора и онова сладко безизразно лице изчезва. Пристигат манджите – всеки претенциозен кулинар да къса дипломата!

Оказва се, че вечер е фул. Тишината е избягала, народът яде и разговаря на висок глас. Между масите като Катарина Вит се приплъзва Андреа с поръчки в ръка – навсякъде пуска смешка и колекционира усмивки. Щом ни вижда, възкликва като че вижда братовчед от Америка: „Аа, биг гай!” и сочи към единствената свободна маса. За Ния има спешъл смигане.

Под флаговете на много държави пред пицарията се е натрупала опашка от местни и гости от странство. Дали да не занесем и нашето знаме тази година?

Пица-парти

„Флорине, удобно ли ви е в петък пица-парти?” /там упорито съм ФлоринЕ./ Да ни е удобно ли, удобно ни е.

Нямам кой знае какви очаквания, освен че ще се запозная с нови хора – поканени са трийсетина души. Лаура казва, че има приятел, който много обича да прави пица и се отзовава на всяка покана. Домакинът му заявява колко ще са гостите, той пазарува по собствена преценка и представя сметката.

Към три се чува пърпорещо Фиатче и аз си отбелязвам, че Рафаеле доста отрано е дошъл. Мързеливо време и мислите ми се отнасят към друго.

Докато пия следобедното кафе, Калоян пристига превъзбуден и прихванал италианския маниер с много ръцеобяснения и малко думи обяснява, че горе ставали зашеметяващи неща. Аз го давам небрежно, но нещо ме гложди. Изпитаният трик да изкопча информация е като пусна мухата на по-любопитния в семейството. Номерът проработва и Людмил отива на обход /за да не излезем навлеци ще кажа, че Лаура ни бе поканила да погледаме, ама мен процесът на готвене не ме вълнува. За което винаги ще съжалявам!/ Кафето е вече изпито, когато разузнавачът се прибира не по-малко развълнуван от сина. С много думи и малко жестове разказва какво се случва. От количката на пицамен са наизвадени несметни количества продукти и пособия със знайно и незнайно предназначение. Верната му другарка примъква кошници, кошнички, буркани и бурканчета, пликове, торби, а междувременно е пуснала машината за бъркане на тесто. Той с прецизност на аптекар от старо време отмерва еднакви парчета. Започва едно блъскане в специален плот, месене и пак блъскане. Омаломощеното тесто се връща в машината и всичко се повтаря. Топчиците грижливо се завиват с бохчица и си чакат. Другарката, в качеството си на чирак, подготвя топинзите. Наш Алберто още в четири наклажда огъня в пещта и околността се изпълва с дим с аромат на маслини.

Хората са точни и никой не закъснява – за кратко време се изсипва тълпа народ. Има дори и тип с патерици. Отново последен е Алесандро, в бяло. Появата му предизвиква бурни аплаузи, защото се е набутал в още по-шармантьозни патъци отпреди. За начало Алберто е предложил сушено бутче от диво прасе, сума ти прошуто и домашни салами. С пристигането на последния гост излиза и първата пица. Тъй като е тестова, по традиция е най-проста – зехтин, морска сол и розмарин. Набързо е нарязана на малки парчета и обикаля в чиния от ръка на ръка. Абсолютно честно, по-вкусно нещо не съм яла! Оттам се зареждат пица с тиквички, с патладжан, с чери домати, със сушени домати, с незнам какви домати, с такъв салам, с онакъв салам, с аншоа, със сирена, с някакви неща, дето не ги знам и тъй нататък. Понеже им забравихме броя, ги докарахме докъм 12-13 вида, ама и повече може да е имало. Бирата се лей...Вкусно, ама много! Хората готини, децата търчат, а Отто, кучето на Лаура и Алберто, го намери любовта – имаше и млада мацка.

За десерт – пица! Два тънки блата се слепват с нутела и поръсват с пудра захар. Разбира се и много сладолед.

След последната опечена пица, пицамен и жена му сядат и хапват набързо. Извиняват се, че са уморени и тръгват. Към тежестта от преяждането, добавям и нова точка към определението що е то приятелство.

Happy birthday, Mr President!

Редом с лежерни теми за разговор по време на Вечерята с Клуба, развиваме и „сериозна” дискусия около това кой кога е роден. „Люси, не може да бъде! Имаш рожден ден с още двама мои близки приятели!” – подскача въодушевено Лаура. Достигаме кулминацията на задълбочения анализ с констатацията, че това в никакъв, ама в никакъв случай, не може да е случайно. Нататък ми се губят детайли, въпреки че по навик по значими казуси си водя бележки.

Минали са няколко дена и сутринта, отваряйки вратата съм озадачена - между колоните на навеса е провесен поздравителен адрес на италиански. Вятърът полюшва бодро анимационни герои, които пожелават „Честит Рожден ден!”. Привиквам Людмил и установяваме, че нашата любима домакиня е пообъркала сметката и изтеглила празника с месец. Докато говорим, прозорец от горния етаж се отваря и сънливият Алберто запява със сластен глас „Хеппи бъртдей..., мистер Президент!” Смях!!! Людмил изръсва „Но, но, аугусто”.  Алби завърта очите, мята ръце и скорострелно начева монолог, от който разбираме само, че споменава основно жена си.

Вечерта, когато нашата чаровница се връща от работа, тя разочаровано си прибира нещицата. Вече е уведомена за сладката грешка. Нищо, почерпихме се скромно по повода. Оттогава отбелязваме РД-то два пъти, а аз прошепвам репликата на ММ.

Благотворителство

„К’во ще прайте вечерта? Щото сме в селото на Алберто - благотворителна вечер, не е лошо, и музика на живо има. Елате!” – Лаура. Без много двоумене решаваме да ходим. Нямаме особени очаквания – хапка, пийка и толкоз. Лаура споменава, че музикантите били местни лекари и не след дълго добавя, че единият бил страхотен пич и Алби ревнувал. Това изостря любопитството и внася щипка колорит към предстоящата вечер. Семейството се изнася рано, защото Алберто е сред главните действащи лица.

Преди смрачаване сме по завоите на околността, навлизаме все по-нагоре и навътре в планината. Без трудности намираме селцето, но и тук е трудно с паркирането – много кола, много нещо. Безпогрешно намираме събитието - чува се музика, носят се аромати на месо, глъчка, хора. Не виждаме познати лица и ни е малко неловко, защото не сме наясно кое как. Докато се окопитим, разглеждаме селцето. Спретнати къщета с отворени врати, където домакините на импровизирани щандчета предлагат домашно приготвени зехтин, мед, курабийки, джунджурии все за благотворителност. Търчат деца със захарен памук, преобладават хора на наша възраст, абе млади. На площадчето е опната голяма шатра, под нея много и дълги дървени маси с пейки, в единия край празна сцена, а в другия големи платнища като театрални кулиси, зад които на талази се носи дим от скара. До сцената има малка каса, на която две лелки събират парите за благотворителност и в замяна дават билетче. Срещу него, щом седнеш под тентата, млада сладурана ти носи храна. Изборът не е голям, но пък е зашеметяващо вкусен – сочна пражола или наденица, боб или полента, бира или вино. Тук салатите не ги уважават. Всичкото това се прави ежегодно с различна мисия – сега ще строят площадка за децата на младите семейства, които отскоро са тук. Всеки участник е доброволец и не получава пари.

Суетнята е голяма, места не се намират лесно, но хората с усмивка се наместват все по-плътно един до друг. Нашата поръчка е вече изпълнена, лапаме с апетит и през няколко маси улавяме ентусиазирана ръка да маха интензивно – Лаура. Пристига и пита как сме, харесва ли ни, Алби бил в театъра на действието – зад кулисите, от четири часа не е спирал на скарата. Да не бързаме, че музикантите ще дойдат скоро и намигва свойски. Да съм честна, не очаквам нещо по-различно от „Лорета и Алфредо” – плакат, който ми се набива във всяко село и паланка в околността, канещ местните на италиански поп-фолк, ама тактично премълчавам.  После се оттегля.

Бързо губя интерес и добре че около сцената започва движение – нейсе, останахме! Симпатични типове на по петдесе включват кабели, настройват китари и не след много – Ааа, Флойд! Каквоооооо???!!! Насред нищото Флойд! Докато приберем усмивките – Dire Straits, Queen и се оттече. Чичковците забиват яко, Калоян куфее в ритъм , аз улавям блесналия поглед в далечината – „какво ще кажеш, а?” Страхотни доктори!

На другия ден правим разбор с Лаура и тя обяснява кой точно е „онзи”, когато Алберто идва с кисела физиономия, която казва всичко. Не се получило този път – много силна музика, несполучлив репертоар... 

Тревоги в Лоро

Вечер по традиция сме на лятно кино. Вадим лаптопа под звездите и зяпаме филми.

Преди дни Лаура информира, че Алберто е набелязал дива прасица с пет прасенца, които щъкат из близката гора и смущават ловджийската му душа. Всичко това е казано с притихнал тон, защото било незаконно да отстрелваш майка и дечицата й. И ние сме забелязали присъствието на необичайните гости – всяка сутрин изтърбушен райграс. С помощта на ръце, мимики и звуци Алберто добавя, че знае къде са тия и не им остава много. А после върти очите и поднася пръсти към уста – блажно!

По някое време при нашите хора пристига Алибрандо – бившият собственик на имота. Старецът обработва маслиновите насаждения вблизост, обаче още е убеден, че всичко му принадлежи. Ходи като Мусолини из новия Рим и току човръкне нещо. Тревожен е, че свинското семейство му прави поразии и обявява, че е взел мерки. Алберто е разстроен, защото планът му е пред провал.

Та гледаме кино ин парадизо и в далечината се чува изстрел, след време друг. Ааа, Алби пуца! Лентата я превъртяхме, а ловът продължава – много хитро туй прасе! Лягаме към един, но пукотевицата не спира. На сутринта Лаура пита загрижено как сме спали и обяснява, че това била охранителната система на Алибрандо – сложил машинка, възпроизвеждаща гърмежи, която плаши инвейдърите.

Привечер пристига старецът и начева оживен разговор. Тръгва си с мръсна газ, а Лаура ни осветлява, че е притеснен заради сигнал в полицията за нарушаване на нощната тишина. И сега от къща на къща издирва „доброжелателя”. Убеден е, че заговорът е спретнат от някой си Микеле и само наще хора го разбират. Не подозира, че кимащата събеседница е причина за проблема му. Тази нощ ще спим на тихо, обаче вече знаем, че тунайт ис дъ факинг найт – Алби се премени в каки и замина по баира.

Седим под звездите на сладки приказки с аверите и от тъмнината излиза ухиленото лице на ловеца, а в ръцете – глиганче, мъртвичко. „Люси, кам, кам!” и сочи към стайчето вблизост, където обичайно прекарва дълго. Компанията се оживява, а почетеният хлътва в обетованото местенце. После разбираме какво има там, където и Лаура не е допускана. Д-р Менгеле може да завиди на инструментариума на майстора, но подробностите не ще споделя заради читатели със слаби нерви.  Не веднъж сме се наслаждавали на изкуството Албертово – прошутце, салами,  други разновидности на мезета с непознати подправки. Като за верни фенове добавя и по бутилчица домашно винце. Майка първескиня не е по-горда с рожбата си  от него, когато види как се ухилваме и посягаме към чинията.

Голяма работа е Алби!

Лаура и Алберто

Лаура и Алберто. Ей това е Тоскана за мен!

Тия двамата са кореняци тосканци, родени и израсли на трийсетина километра един от друг, но се запознали на експедиция до Антарктида.  Имат две чудесни момиченца с година –две по-малки от нашия балкански левент, бясно куче и най-страхотната къща в Тоскана.

Открихме се случайно, по обява за отдаване на къща за лятото.  И се започна – една, две, три... вече пета година ще сме там. „Ама все там ли, защо на едно и също място?!” Ами ела и виж!

Къщата е кацнала на висок хълм с неописуема панорама към планината, селцето и долината. Въздухът е чист и ароматен, заобиколени сме с маслинови тераси, цветя и знайни и незнайни подправки. Звукът, който те заобикаля през деня е на цикади в истерия и камбанен звън, отбелязващ времето на кръгъл час със съответния брой удари. Неделното изключение е разкош за ухото – празничният ден дава на камбанаджията възможност да покаже на мало и голямо виртуозността си.

Но не красивата природа е причината да се връщаме. Най-готини са хората. По-точно нашите домакини. Алберто е така да се каже народно момче - строен небрежага, небръснат, мургав. Говори италиански и перфектен жестомимичен. Работи с ръцете си – каменоделец, а в свободното си време е ловец и градинар в огромната си градина. Лаура е от тоскански сой – баща й е проектант и прилича на Шон Конъри, мамма е пенсионирана учителка с перфектна прическа, сестра й обикаля с мъжа си гинеколог далечна Азия и Америка. Лаура е нещо като  управител в тузарското имение на Ферагамо, говори хубав английски и умопомрачително бързо италиански. Не спира да се усмихва, но истински. Чаровна и щедра, работлива. Абе готина!

Тия двамата са причината сега, докато пиша това, Людмил да пише прилежно домашното си по италиански и гледайки в тавана да поспрягва глаголи /”Който казва, че италианският бил лесен, много лъжел”/.

Засега толкова. Друг път конкретни случки с диви прасета и бракониерство, домашно пица-парти, приключения с мишки и музикални селски фестивали.