Андреа

Андреа е местното селебрити.

Средно висок, изпито слаб, чернокос и тъмноок, връстник – на пръв поглед най-обикновен. Андреа е собственик и главно действащо лице в местната пицария, скромно наречена „Димиакла”.

За пръв път отиваме по обедно  време, когато всичко, що дава признак на живот, се е покрило на хладина. Като новобранци хлътваме в първото изпречило ни се заведение, което ще осигури комфорт на стомасите. Местенцето не вдъхва особена увереност – мърлявко и неуютно. Отвън  ожулени пластмасови бели маси и столове с пепелници от разрязан на две кокосов орех, някоя и друга саксия с рахитично мушкато и толкоз. След шарените ленти срещу мухи на вратата, попадаш в местната Сикстинска капела – стена, изрисувана с пиратско-морска тематика. Сандъче със съкровище, русалки, еднокрако-едноок пират, причудливи риби от южните ширини, дървен кораб, всичко в странни пропорции помежду им. Микеланджело се върти в гроба от завист. Цветовете са обилни, формите /на русалките/- щедри. Допълнителна екзотичност внася огромно мексиканско сомбреро. Насреща дървен барплот и хладилна витрина. Избираме навън.

До минута пристига сухият човек и след Бонджорно-то преобразява с отработено движение масата със снежно бяла колосана покривка. После връчва менютата, изпипани в стилистиката на интериора. Какво трябва в горещия ден – бира и кола, пица, ньоки, а за най-смелия - стек. Уточняваме размера на напитките – пикола кола е гранде бира. Онзи се изгубва и скоро с табла в ръка примъква питиетата. Сервира с ледено изражение запотената бира, а пред малката ни племенница поставя чашка за шотче с кола в нея. Ния е изумена, но нали е най-деликатното дете във фамилията, само дискретно обелва очи. Стоунфейсът започва енергично да тропа с ръце по масата, да издава бръмчащи звуци и да я подканя да си изпие питието на екс. Девойчето не се колебае дълго и щом колата изчезва, Андреа вика „Бравва!”, вади иззад себе си кенче и най-накрая пуска очарователната си усмивка. Всички се хилим и забравяме за жегата. Оттук нататък сме си свои хора и онова сладко безизразно лице изчезва. Пристигат манджите – всеки претенциозен кулинар да къса дипломата!

Оказва се, че вечер е фул. Тишината е избягала, народът яде и разговаря на висок глас. Между масите като Катарина Вит се приплъзва Андреа с поръчки в ръка – навсякъде пуска смешка и колекционира усмивки. Щом ни вижда, възкликва като че вижда братовчед от Америка: „Аа, биг гай!” и сочи към единствената свободна маса. За Ния има спешъл смигане.

Под флаговете на много държави пред пицарията се е натрупала опашка от местни и гости от странство. Дали да не занесем и нашето знаме тази година?