Слънцето на Асизи

Над Асизи греят две слънца!

Първото се казва Борислава. Тя е съученичка на Людмил, емигрирала преди близо двайсет години.

Екскурзията започва с обиколка надве-натри из белокаменната Перуджа. Хлътваме в местната катедрала, откъдето не можем извади Калоян. Той е голям поклонник на италианската черковна архитектура. Не пропуска храм, дори отскоро коленичи като вглъбен богомолец. Всъщност тайната му е, че обича да си почива в прохладната обител. На прошепнатите подкани да ходим той отвръща със „Силенцио!”. Опак дете!
Оглеждаме къде какво. Градът е известен с производството на шоколад и много места напомнят за това. Особено притегателен е магазин, в който всевъзможни неща грабват вниманието на туриста, който после се чуди какво да ги прави. Купуваме и ние задължителните простотийки – „шоколадово” калъфче за телефон, „шоколадово” тефтерче и ... шоколад. Разглезени от многото забележителности напоследък и подгонени от напиращата жега, след бърза пица и бира, отпрашваме към Асизи.

Там ни чака Борислава. Запознавам се със стройна чаровница, на чието лице грее усмивка. Борислава е говорещо торнадо, но по онзи готин италиански начин. Толкова сладко, по-сладко от перуджански шоколад, ни вкарва в атмосферата на прекрасното градче. Боби работи от години като рецепционист на хотел в непосредствена близост до най-голямата местна забележителност – манастира на францисканските монаси. Докато обяснява, че кризата е ударила яко туристическия бизнес и местните вместо с нощувка идват на поклонение само за ден, ни прекарва из лабиринтите на хотела. Отваря вратата на ВИП-апартамента и ни изкарва на терасата – оставаме без дъх. Не заради нетърпимата вече жега, заради гледката. Ширнало се безбрежно море от зеленината на равнината, малки кацнали селца, планина в най-далечното. Правя снимки. Боби ни оставя с насладата и после обръща внимание на черквата вдясно на ръка разстояние. Пак снимки и се изнасяме. На малкото бяло площадче има млади францискански монаси, които канят на посещение в скъпия за тях храм. Досега съм виждала кафевите им облекла само в „Името на розата”. Разглеждаме и гроба на бившата ни царица Йоана, майка на злополучния Симеон2.

По нажежените стръмни улици докретваме до кафене, където се спасяваме от прегряване и подкарваме с подновени сили сладки приказки. Боби разказва за живота си тук. Установявам, че да си трайно в странство не е като да джиткаш за по седмица. След това ни води към друга светиня – там, където свети Франциск е живял и починал. Нашият прекрасен гид не пести интересни подробности – за розите без бодли, за двойката бели гълъби, неотменен страж на светия гроб, за живота и смъртта на забележителната личност. След нейния разказ, изпълнен с любов, усещам колко специално е мястото. Има уникална черквица в черква – трябва да се види! Но ако Боби не е с вас, няма да разберете как при неотдавнашното земетресение, незнайна сила е спасила огромната Богородица, местна светиня. Разделяме се с нашата приятелка.

Ще ни посрещнеш ли и тази година, слънце?