На гости с Клуба

Развълнувани сме. Канени сме за първи път на гости. Ами че това си е чест! Ще бъдат и приятелките на Лаура от клубчето им по английски заедно със съпрузите. В добавка е и Алесандро. Този го принаждали към всяко парти, тъй като бил самотник, изоставен от жена си, топ-манекенка, преди 12 години. Без децата – 13 човека.

Половин час преди поканата идва първата кола, после и втората. Горе се чува глъчка и ние решаваме, че не е редно да се тежкареем и поемаме с бутилки вино и десерт по стъпалцата към етажа на домакините. Посреща ни Барбара, бест френдката на Лаура и сърце на клуба по английски. Казва „Гуд ивнинг, найс ту мийт ю, айм Барбара” и с това комуникацията секва. Къдрокосото сърце е тайфун в кухнята, чувства се като у дома си и не спира да сервира и отсервира, да мие посуда и да обгрижва децата.

Последен пристига Алесандро. Очаквах кахърен тип, а в стаята нахлу възвисочък шумен пич с най-гъзарските чепици

/имал фабричка за патъци, оказа се/, типичната гъста и обърната назад коса и кило сладолед в ръка. Настаниха го до Людмил, че знаел английски /така си беше – той не е от Клуба!/

Първоначалното спичане отмина неусетно в разговори за манджи – вий какво ядете, ммм, интересно!, пък ний – туй!

Първо – паста със зеленчуци, после Клуба прибира чиниите и дава празни за основното. Алберто ходил на лов и понеже Дияна била благосклонна, отстрелял диво прасе. Пържолки натюр, някаква кървавица и дреболийки, завити в було, картофки с розмарин. Много вино. Клубът парлари само италиански, а Людмил намери своята сродна душа. С Алесандро установиха, че италианци и българи са си направо една кръв - и неговата майка му звъняла по пет пъти ежедневно да го пита как е. Междувременно обяснява какъв природолюбител е Алберто, как тачи и пази природата /пък тъкмо му ядем свинчето!?!/, как всяка тревичка е издигната в култ. Чак се замислям къде ли съм сгафила – ама освен комари и някой и друг скорпион друго не съм затрила.

Вечерята върви прекрасно, настроението е страхотно. Калоян събира женските овации от различни поколения - за всяко нещо казва „Ми диспиаче”/извинете!/ и Клубът е очарован.

Някакъв възедър насеком прелита наблизо и Людмил го хваща. Не знаем какво да го правим – все пак в Меката на природолюбието сме. „Алби” – провиква се въпросително Алесандро към другия край на масата и посочва тварта. Зад зачервените клепки не улавям емоция – с отмерен жест на римски император Алберто посочва с палец уверено надолу! Смърт! Секунда мълчание и прихваме да се смеем.

Идва време за диджестивите и Алби примъква от любимото стайче /за него – друг път!/ половин дузина домашни ракийджоси. Ама побратимите до мен са още на вино. Людмил търчи до долу и донася последните запаси. Сладоледи, Тирамисуто на Лаура, някакъв сладкиш на Пиетра. Всичко живо е нахилено. Текат уговорки за пица-парти. За финал Барбара ни изпраща с „Гуд бай!”.

Да живее Българо-италианската дружба!