понеделник, 6 юли 2015 г.

Врата във времето - Монте сан Савино

Пътят лъкатуши. Води към Монте сан Савино.
Кацнало на хълм, градчето е врата във времето. То и буквално си има врата – преминаваш под каменната арка и си отвъд, в средновековието. Криволичещи павирани улички, достолепни живи сгради, по които древни родове са оставили знак за съществуването си – кой от кой по-внушителен герб. Няма рицари и дами, но пък може да се видят умалени доспехи или рокли в малко магазинче на централния площад. Любящият родител ще зарадва потомството с варианти на арбалети, брадви, щитове, мечове и неизвестни ми пособия за всеки уважаван член на средновековното общество.
Катерим лабиринтените сокаци, а през отворените прозорци на къщите звучи гласът на инструменти – тук цигулка, там чело, я контрабас или обой. Нататък ухото долавя квартет с клавесин дори. Приказно! Насред медиивълската красота и пустош /тук туристи няма!/ се разнася тая прелест на талази. Скоро плакат изяснява, че не всеки жител на градеца е музикант, а просто сме попаднали насред тридневния фестивал за класическа музика. Очевидно гостите са разхвърляни из прелестните къщи и репетират.
Основната улица води към Кметството. Оттам се носи нежен, но мощен глас на жена. Малката дървена врата е отворена за всеки и през каменен коридор попадаме в приказен озеленен атриум. В центъра му е роял. Момичето се упражнява с взискателна наставничка. Присядаме. Към жените се присъединяват и двама млади певци. Извисяват чисти гласове в трио, а акустиката ги завихря в най-изящната красота, която съм чувала на живо. Намусеното нещо на име Калоян е причината да тръгнем. Слагаме усмивка на фейса му с един сладолед и разходката продължава.
Уличката след малкото площадче отвежда до скромна църквица от началото на 14 век. Влизам в прохладата. Вляво ме привлича ренесансова шарения – художник в добро настроение е нарисувал на стената свалянето на Исус от кръста. Няма посърнали, дори Мария не е тъжна. Весели цветове и много фигури – прецизност и красота. В черквичката не съм сама – на дървена пейка стои старица. Тя е слабичка, дребна. Наблюдава огромната картина в дъното на помещението. Бабката отмества дружелюбен поглед към мен и с думи и глас, които носят най-чиста любов и възхита изрича: „Виж! Прекрасният Вазари!”.
Джорджо Вазари е италианска икона на ренесанса – биограф, талантлив живописец, архитект, писател. Работи с Микеланджело и по-късно пише биографична книга за него, както и за други герои на времето – за Леонардо, Джото ...
Жената е разговорлива и пита откъде съм. За мое учудване тя се усмихва и произнася „А, София!”. Става ми мило! Насред туй затънтено местенце някой знае и моята принадлежност. С петте думи, които знам да комбинирам на италиански, правя комплимент за фреската вляво. Старицата кима, но сочи отново голямото платно и се усмихва. Хиляди пъти тая жена е съзерцавала картината, а страстта й по изяществото не е намаляла.
Вероятно съм срещнала най-запаления почитател на Вазари.



Няма коментари:

Публикуване на коментар