3 април във "Вино и пражено"

Другия път, ако животът ме запрати в тая посока, непременно ще дойда с дънките с петте копчета.
Да откопчаваш копче след копче под масата в ресторанта, ето това е удоволствие, което и най-разглезеният човек ще си причини в непозната досега наслада. Така си мислех вечерта на рождения си ден. Защото джинсите, в които се бях натикала, поизпълних отчайващо.
Виновен бе мустакатият чичо с лилавия пуловер, загадъчна усмивка и завидна пъргавина. Тоя е собственик на скромното местенце "Вино и пържено" встрани от главния площад на Челие Месапика, Пулия. Съвсем нарочно се насочвам към избора на скромна непретенциозна кръчмичка. Миналата година отбелязах празника си в тузарски ресторант, където яйцето, приготвено на 62 градуса, ангажирано с трюфел и теменужка, бе самата гнус. Снобарийката е шит!
Сега е неугледно, но чисто, не бих казала уютно. Някак делнично скучно с покривките на цветенца. Имаме си компания от трима англичани в дъното, възрастен местен, човъркащ в чинията и с празен поглед в стената, и една готвачка.
Няма увертюри, няма чупки или стойки. Направо към въпроса: "Какво ще е виното?". "Червено". "Предястийца?" "Си, черто!"
Меню няма!
Виното идва след не повече от минута и се почва ...
Чинийка със запържен до златисто артишок, пасирано пиле с чеснов ориз и трюфел, някаква многолистна баничка. Чинийките изчезват и идват полпети с мента /тестенояйчни топчета/, адриатическа цаца в хрупкава коричка, после аранчини с пълнеж от разтопена моцарела /отново златисти от пърженето оризови топчета/, артишок с гамбери и много чесън, рибна фритата.
Тая работа се случва в някаква изумителна хармония - чиния след чиния се засичат, колкото празната да поздрави пълната. Домакинът мълчи, само щъка между нас и англичаните с пълно-празна посуда.
Тъкмо съм решила, че вече благополучно сме приключили, джинсите вече са откопчани до възможния макс, а жената в бяло иззад стената джъзва поредно нещо в тигана. Стига, човече! Тука хората не могат да поемат въздух, онзи пристига с порция черни миди и проговаря за първи път след репликата за виното: "Основно?" Какво?! За Бога! Баста!
Англичаните са горд народ, неслучайно владял половината свят. Стоически уважават стопанина и не отказват пастата, обсъждайки как да освободят място и за основното.
Ако съм се изгубила в подробностите, да изясня - досега бяхме на встъпителната част. Допивам с последни сили виното, а белият мустак мълчи и носи чинии ... И носи, и носи ... Бам-тряс! Пада нещо, чупи се стъкло. Част от звуковия пейзаж.
Ама и това не било всичко. Неговорещият не е казал последната си дума. Примъква пресни ягоди в лимончело. За финал цопва две бутилки с ликьори. Кафявата гадорийка, признавам, развали вкуса ми за кратко, обаче тортичката с портокаловите корички поправя нещата.
"Тоя е гений! - говорим си с Людмил, - ама извън малкото ресторантче, ще остане неразбран." За него не е голямата сцена, изкуството му ще изветрее, а отбраната публика ще се разбяга.