Слънцето се показва съвсем навреме иззад планината, за да огрее безбрежието на долината. Ясно и топло, съвсем в дисонанс с метеопрогнозата, обещаваща двудневна буря и спад на температурата.
Кафе, някоя и друга небрежна приказка и сме по маслиново-лозовите криволици към Арецо.
Нищо различно не откривам в стария град. Старая се с фотоапарата да направя някой нов ракурс и ми се получава да отбележа един готин персонаж под формата на екстравагантен старец, бутащ в детска количка домашния си любимец.
Бели тумби заформят тяло насред обичайно еднородно синьото горе.
Разхождаме се и току поглеждам лявата си ръка, колкото да видя не е ли време за "Ил сарачино". Към дванайсет и нещо сме в траторията. И тук виждам, че промяна няма. Само сервитьорката от русо е променила екстериора в черно. Обядът и той според традицията - вкусно в компанията на изобилие от туристи.
Докато оправяме сметката, Людмил пита младата жена знае ли нещо за Адамо. "О, Адамо! - с тъжна усмивка споделя - отиде си в края на миналото лято."
...
Вървим към паркинга мълчаливо, небето отгоре вече се е начумерило и току-до колата закапват първите тежки капки.
Мамка й и метафора!
Няма коментари:
Публикуване на коментар