"Ха уа я дуян?" - нещо такова долавям от разтеглените в усмивка устни на човека с растите. И аз се усмихвам в отговор, защото това е най-сигурната формула да завържеш разговор тук, а той още по-нахилено повтаря с възходяща интонация своето: "Ха уа я дуя?". Мозъкът, още не свикнал с часовата разлика и американския английски, завърта чаркалак по чаркалак, за да доведе на съзнанието: "Абе човекът те поздравява, бе!" и в отговор казвам, че съм "ОК, тенк ю!". Да де, ама на него му се говори и пита пак: "Ар ю шуъ? Риъ?", демек "Ама наистина ли си ОК, сигурна ли си?". И да не съм след като някой така готино рано сутрин се интересува от тебе, може ли да не ти стане приятно и усмихнато и да запрати сънената ти още душа към хубавото? Повтарям, че наистина съм ОК, а той през нещо като напев пожелава да ми е готино. Ама като го прави включва и едни чупки в раменете, движението минава на талази и надолу по тялото. Сякаш танц някакъв е поведението му. И не спира да се усмихва.
Цялата тая дълбокоинтелектуална разправия се случва в залата за закуска на хотела. Докато си наливам кафе, човекът работи. Събира остатъците храна и прибори в чувал, обикаля като електрон насам-натам и измежду десетките щъкащи с чинии е попаднал на мене.
Малко по-късно, та до днес, си мисля: ден след ден тоя човек работи гадна монотонна работа, а поведението му е на тъкмо получил известие от неизвестен чичо-милионер, който му е оставил в наследство нескромното си имане. Как иначе българската ми природа да си обясни нехарактерното за нашите ширини поведение? А може, пак си мисля, философията му да е тъкмо наобратно и да е щастлив, защото има работа. Може и да си я харесва, знам ли?
Така или иначе, прихванала настроението на танцуващия с чувала, излизам навън, припявайки Стинг: "I'm Bulgarian in New York".
P.S. Този текст достигна до вас благодарение на музикалния поздрав рано сутрин на братовчедката от Америка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар