НА ДОДИ

 Когато преди месец я попитах: "Какво искаш от България?", тя отговори: "Книга на съвременен български автор, когото харесваш".

Затова насред багажа за Америка съм сбутала "Времеубежище"-то на Господинов, както и "Възвишение"-то на Русков. До тях е и картината, опакована и придружена от сума и документи за автентичности и други бюрократични хартишки за безпроблемен износ. Нея съм я поръчала отрано на любимия си художник като съм направила опит за описание на бъдещия ѝ собственик: "Тя е витална, много щура, весела, занимава се с наука, физик е, била е част от екипа, пращал апарат на Марс, играе табла и ако не е спечелила световен шампионат, то със сигурност е участвала", а той отвръща, че вече си е оформил представа и е наясно в каква посока ще работи. В резултата нося нещо невъобразимо цветно, чийто сюжет се развива на Марс, приказни герои бродят сред облаци с музикални инструменти и наблюдават през телескоп Земята и Луната, а насред света им е табла със зарчета, обърнали се на дюшеш. До книгите и картината е и кутия. Там съм подредила черно-бели фотографии, някои на почти сто години. Знам, че когато тръгвала, взела със себе си само една снимка на родителите си, а сега аз ще ѝ донадя още - баба и дядо като млади, бащите ни като момчета, тя самата като мъничка...

Цялото американско пътуване бе така програмирано и подредено, че да можем се види след тридесет и две години. Тя е дъщерята на моя бащин брат, моя най-близка приятелка от XX-я век, когато живеехме концентрирано щастие моите осемнайсет и нейните двайсет и осем. След това животът я запрати на другия край на света и след предългата пауза се озовавам на централния площад на средно голям град на Аризона. Там е изградена сцена. Гърми кънтри, не много на брой стотин души на възраст над средната, облечени като каубои и каугърли с островърхи ботушки с крокодилски принт, подскачат в ритъм и се забавляват, а аз нервно правя тегел след тегел. Изнервена съм целия ден - "любимата" бг мобилна компания тъкмо в деня на Срещата е решила да ни изключи и от телефонна, и от интернет връзка, та да не мога се свържа с братовчедка си по никакъв начин. Еле, любезни са американските полицаи, та помагат на чужденеца в нужда и като пропускам подробностите като как се случиха нещата, за да добутаме нещата до към часа 18.30 на двадесет и седмия ден на юни и аз, както казах, да се озова насред кънтри купона.

Седя седнала на стълби, седя седнала на плочник, опирам крак о бордюра, опирам другия, потропвам в такт с веселяците ей там, пак тегелосвам до паметника на местния меценат, когато откъм главната улица виждам елегантно голямо черно европейско возило с като че ли позната фигура зад волана. Вглеждам се по-внимателно и ... тя е! Доди!

Махвам. Тя спира, слиза и се ухилва по начина, по който си я зная, а първите ѝ думи са: "Абе какво става тука, бе?", визирайки джангъра наблизо. "Ами празнуват хората, казвам, нашата Среща".

Така започват Четирите Най-прекрасни Американски Дни.