Бусът пердаши с максимално разрешените мили в час. Биг Си, нашият 2 в 1 - шофьор и гид, е със страхотна музикална култура и няма парче, на което да не припявам. Той е Биг, защото е 200 сантиметра, но е биг само на ръст, откъм килограми никак го няма, а е Си, защото е "Сам".
Вече повече от три часа мотаме по калифорнийските пътища посока Йосемити, в резултат на което повечето народ от групата е оклюмал. Аз съм изключение, в чудесно настроение. Навих се на шестнадесетчасоватата екскурзия само заради прочутите гигантски секвои, обаче съм и малко крива откак разбрах, че няма да видя баш най-огромните и старите дървета на планетата. И тия ще са на по хилади години /!!!/, обаче нагледалата се вече на какви ли не природни чудесии душа, преситена, разглезена, вътрешно негодува, че най-гигантските дървеса били в друг парк. После юе гледаме някакви водопади, ама след Игуасу и Ниагара какъв водопад ще впечатли?
Биг Си стоварва на паркинг, откъдето ходим два километра нанадолнище сред гъста високостъблена и гора, докато стигаме всичко на всичко три огромни, неизмерими, зашеметяващо колосални дървета, чиито върхове могат да се мерят с небостъргачите на града с най-много бивши най-високи сгради на света, Ню Йорк. Ако това са малките гигантски секвои, какви ли са ония, дето са баш?!
Пътят по баира наобратно е тежък и ми е тъпо, защото си мисля, че не си струваше толкова път, а и занапред не очаквам нищо особено. И така се оказва - два водопада на височина, каквито у нас наистина няма у нас и красиви планини, ама и ние си имаме хубави. Умората не отскоро е захапала гърлото ми и съм на път да изкривя настроението, когато ...
...когато Биг Си спира до пълноводна река. Оттам ни води на широка поляна, от която се разкрива чудна картина - в цялата й прелест се разлива гигантска грандиозна отвесна скала, която гидът сочи и казва с благоговение /не преувеличавам!/: "Ел Капитан!".
После се заглежда в колосалния гранит и споделя, че му се струва като че ей там някъде май имало катерачи. После вади бинокъл и потвърждава предположението. Бинокълът обикаля цялата група и когато идва и до мен, виждам, че трите точки, които допреди малко Биг Си сочеше, имат и крачета, и ръчички и висят на въжета. Свалям бинокъла и пак не виждам нищо, защото окото не е в състояние да отличи човешки ръст на фона на високия километър и двеста отвес. От краткия разказ на нашия човек разбирам, че Ел Капитан бил Меката на скалното катерене и нямало катерач на света, който да не мечтае да се озове тук.
Тръгваме наобратно към Сан Франциско и Би Си спуска екран от тавана на буса и пуска филм за Ел Капитан и историята на скалното катерене. И тука идва просветлението и разбирам къде всъщност съм се озовала преди малко и какво съм видяла. Рядко ми се е случвало да бъда така впечатлена от човешки постижение и героизъм.
През петдесетте на двайсти век няколко тотално луди решили да изкачат чудовището. Дотогава човек не бил дръзвал да преодолее предизвикателството. То било събитие от колосално значение - телевизии отгоре и отдолу, оператори, хвърчащи на хеликоптери, с месеци следели напредъка на катерачите. Сантиметър по сантиметър, метър след метър изкачвали, поставяли обезопасителни съоръжения, после слизали за провизии и отново продължавали нагоре. Майката на единия опекла пуйка за Деня на благодарността и с печеното чакала, докато синът ѝ слязъл, за да я качи нагоре. Всичката им работа на всички замесени била извън границата на нормалното. Ядели и пиели на скалата, спели на импровизирани хамаци на стотици метри над земята. След девет месеца човек изкачил Ел Капитан!
Оттам щафетата поели други, поставили си задачата да преодолеят гиганта за по-кратко време, по други маршрути. Дошли и трагедиите. Властта забранила катеренето, но това не спряло ентусиастите. Въпреки закона започва съревнование между по-лудите измежду най-лудите. Новите зарязали всякакви осигуровки и катерели благодарение само на пръсти, ръце, коремни мускули. Само издръжливост и гъвкавост - никакви въжета! Рекордите падали постоянно. Към днешна дата трениран катерач стига до върха за два до три дена, а най-бързият го направил за час и петдесет минути!
Филмът е свършил отдавна, отдавна групата в хвърчащия в тъмното бус спи, а аз продължавам да си мисля за героите от филма. Какво кара човек да излезе извън всеки предел на комфорта, да рискува здраве и живот? Какво кара да изпитваш себе си до най-немислимото? Да пратиш физиката и психиката там, където никой не е бил?
Не, не бяха напразни тия шестнадесет часа! В края им знам - всяко време има своя Паганини, за някои Ел Капитан е тяхната цигулка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар